За ръцете на светците

Ане Провост

За ръцете на светците

Белгийската писателка Ане Провост се чувства Pusher и вижда живота като низ от дарове

Нева Мичева
4032 прочитания

Ане Провост


През 2009 г. белгийските пощи пуснаха серия от марки, посветени на литературата. Шестима местни съвременни писатели, сред които две жени - Амели Нотомб и Ане Провост. На марката Ане (1964) е мъдра и взряна в Нещо Важно в Далечината. На живо изглежда като дяволито синеоко момиченце, веднага нацелва най-щекотливите теми и се смее с цялото си същество. Намираме се от двете страни на кухненската й маса в Антверпен, публично известна покрай редовните събрания на Маню Клаис, екоактивист, съпруг и най-добър приятел на Ане ("Той беше първият, когото заговорих, щом влязох в университета. Бяхме на по 18. Оттогава не сме спирали да разговаряме...") – последната голяма битка на Маню и съмишленици е тази за "зелена" алтернатива на проекта за магистрала през града, лансиран от безсъвестни политици.

Ане живее в Антверпен от двайсетина години и горе-долу оттогава се бори за каузи: една от първите е "игровото" училище без домашни, което успява да организира с приятели, една от последните – запазването на старо дърво в близост до дома й. По някое време най-големият й син, Корнелиус, донася от вратата анонимно писмо: "Може да е мило, но може и да е зло, да видим", казва тя и го отваря. Писмото изразява съпричастието по магистралния въпрос на неизвестен симпатизант със строен почерк. Преди да стане дейна част от гражданството на Антверпен, Ане е расла в едно малко градче в Западна Фландрия, учила е в Льовен, живяла е две години в Минесота и известно време в Австралия. Именно в австралийската пустош, прочутияoutback, се развива и романът, с който Ане Провост току-що "дебютира" на български, "Очи в слънцето" (ИК "Алтера", прев. Мария Енчева). И в него, както обикновено в книгите й, преведени на повече от 20 езика, героинята е момиче, което трябва да се справи със загубата на основните си отправни точки...

Защо главните ви герои са най-често жени?

Всяка книга разказва за това как някой постига себе си. Все едно дали се проваля в плановете си или ги сбъдва, пътят на човек към самоосъществяването е вече победа. Мен ме интересува женският начин за постигане на целите: с постоянно внимание какво се случва наоколо, стигат ли донякъде и околните. Интересува ме когато хората не използват само лактите си, за да напредват, когато не оставят след себе си убити и ранени. От друга страна, има едно характерно мъжко качество, свързано с този процес, на което даже завиждам: способността за абсолютна концентрация, граничеща с аутизъм. Така или иначе, нямам никакво любопитство към крайните форми на женственост и мъжественост: най-много ме интригуват жените с мъжки черти и мъжете с женски.

Има ли жената мисия?

Разбира се. Аз лично имам по около 500 на ден. Ако бях родена в друга епоха, щях да съм мисионерка.

Каква жена се чувствате?

Pusher, тласкачка. (На фламандски, както и на английски, глаголът, от който идва тази дума, се употребява и за насъчаване на родилките: "Напъвай!".) Някога тук хората са били много бедни и не са притежавали добитък, бутали са каруците си сами. Обичаят бил мъжете да теглят, а жените да тласкат, без изключения. Ето такава тласкачка съм аз. Тласкането улеснява придвижването на останалите напред. Често чувствам, че ако има нещо, което мога да направя, значи трябва да го направя, то веднага се превръща в задължение. Тласкането обаче за разлика от тегленето запазва част от енергията. Тегленето си го пазя за писането.

Мислите ли, че художествената литература трябва да има специално място в ежедневието?

Надали трябва. Но има. Според мен литературата не би трябвало да прави каквото и да било, но би могла да постигне всичко. Доколкото е безкрайно свободна, тя е и безкрайно могъща.

Защо започнахте да пишете юношеска литература? Какви са принципите и бариерите ви в писането за млади хора?

Когато започвах, през 80-те, такова нещо като young adult fiction не съществуваше. Но тъй като за основа на първата си книга, "Леля ми е кашалот", използвах записки от времето, когато съм била на 16, историята естествено се получи младежка. В началото на 90-те написах "Падането" – тогава се роди крайно дясната партия Влаамс блок и исках да изследвам доколко реторика като тяхната привлича тийнейджърите, но не помня да съм писала с оглед на възрастта на читателите си. Моят издател започна да го нарича младежки роман... Третия исках да напиша по повод женската сексуалност. Но единственото, което ми беше познато, беше "младата" женска сексуалност, така че главното ми действащо лице е млада жена, точно като мен тогава. Това, че книгата се лансира като юношеска, отново бе решение на моя издател. Четвъртият ми роман, "В сянката на Ноевия ковчег" получи етикета "тийнейджърски" против моята воля: бидейки вече нишов автор, трябваше да си стоя в нишата по търговски съображения. Наречете книгите ми, както пожелаете – детски, юношески – нямам нищо против. Но нямам и стратегия, тактика, намерения. Вълнуват ме единствено принципите на литературното повествование и обичам гледната точка на по-малките, това е.

Философът Емил Чоран има следната теза: "Колкото по-талантлив е един писател, толкова по-изобретателно съумява да постави героите си в безизходни ситуации; той ги преследва, тиранизира, погва в задънени улички..."

О-о-о, тези мъже, дето така обичат да подхвърлят неща, от които се получават хубави цитати... Да постави героите си в шах е само един от многото възможни избори пред писателя. И няма нищо общо с таланта му. От друга страна, ако предпочета да бъда садист в книгите си, това няма да ме направи добър писател. Най-талантливата писателка на света е Алис Мънро и тя изобретателно съумава да се отнася към героите си единствено със съчувствие.

Кръвосмешение, фашизъм, смърт – има ли табу, за което още не сте писали, но което ви е особено интересно?

Винаги започвам от някаква сюжетна линия, която ме хипнотизира. Ако по пътя трябва да мина през табута, минавам. Кое табу остава ли... кърменето може би? (Смее се.) Преди години, точно когато учредиха една от най-големите белгийски награди за литература, "Златната сова", ми я присъдиха в детско-юношеската категория за "Падането" – всичките ми останали книги са за хора с отношение към литературата, само тази е мейнстрийм, не случайно точно нея екранизираха. Та отивам аз на награждаването: живо предаване по телевизията, петнайсет кандидати чакат в пълна неизвестност в лъскава брюкселска зала... Тогава дъщеря ми Марта беше бебе и аз я кърмех, така че и тя беше в залата – с майка ми някъде горе, докато ние с Маню седяхме на първия ред. Опитах се да я нахраня преди церемонията, но тя още не беше гладна, та се върнах на мястото си. И като се заточи една програма... Накрая обявяват името ми, аз се качвам на подиума, започвам да говоря, Марта ме чува и ревва с цяло гърло. И на мен, нормално, при звука на нейния глас ми избива млякото, пред всички. Но не това исках да разкажа. Десет години по-късно "Златната сова" празнуваше първото си десетилетие и един журналист се беше заел да събере отзиви от всички наградени: как са приели удостояването си, дали крупната сума е променила животите им. Повечето разправяха, че междувременно са се развели или депресирали и прочее, а един обясняваше, че преди церемонията така бил препил с уиски, че обявяването на името му го заварило в тоалетната. Е, аз пък разказах за бебето. По-късно, когато материалът излезе, тоалетният епизод беше там, а този с млякото – изрязан...

Кой е най-хубавият комплимент, който сте получавали?

Май се сещам само за обратното... Моята шведска преводачка ми писа, че дъщеря й прочела книгата ми и си подстригала миглите (в романа моята героиня прави това, за да съобщи на света, че има нещо, което няма как да му съобщи другояче)...

Каква е представата ви за блаженство?

Блаженство е... да виждаш живота като низ от дарове. Тази сутрин получих мейл, че един от моите братовчеди е по-добре след тежка скиорска контузия; после влязох в кабинета си и го заварих нагрян от слънцето; после установих, че от снощната вечеря е останало достатъчно и не се налага да готвя за обяд – и така нататък до безкрай. Моят житейски принцип е: "Дотук – добре." Животът е добър, докато не спре. Корнелиус си направи татуировка без мое знание. И татуираното по случайност се оказа моето мото: Jusqu'ici tout va bien. Само дето той го е взел от някакъв филм, в който някой си пада от висока сграда и си повтаря: "Дотук всичко е наред..." И това е начин да си броиш даровете.

Тази колекция от гипсови Христоси, Богородици и светци зад гърба ви... Веднъж разказахте за това колко честа гледка са подобни фигури във Фландрия и как творчески ги е употребявала леля ви...

О, да. Като бяхме деца, тебеширчетата, дето се продаваха по магазините, бяха твърде тънки и трошливи, та леля ни даваше парчета от Христоси, идеални за рисуване по асфалта. Сега по битпазарите хората отбягват по-очуканите фигури, особено ако са без крайници – никой не обича счупени светци. Аз пък ги купувам: приятно ми е да си мисля, че с липсващите им ръце някой е играл на дама.

През 2009 г. белгийските пощи пуснаха серия от марки, посветени на литературата. Шестима местни съвременни писатели, сред които две жени - Амели Нотомб и Ане Провост. На марката Ане (1964) е мъдра и взряна в Нещо Важно в Далечината. На живо изглежда като дяволито синеоко момиченце, веднага нацелва най-щекотливите теми и се смее с цялото си същество. Намираме се от двете страни на кухненската й маса в Антверпен, публично известна покрай редовните събрания на Маню Клаис, екоактивист, съпруг и най-добър приятел на Ане ("Той беше първият, когото заговорих, щом влязох в университета. Бяхме на по 18. Оттогава не сме спирали да разговаряме...") – последната голяма битка на Маню и съмишленици е тази за "зелена" алтернатива на проекта за магистрала през града, лансиран от безсъвестни политици.

Ане живее в Антверпен от двайсетина години и горе-долу оттогава се бори за каузи: една от първите е "игровото" училище без домашни, което успява да организира с приятели, една от последните – запазването на старо дърво в близост до дома й. По някое време най-големият й син, Корнелиус, донася от вратата анонимно писмо: "Може да е мило, но може и да е зло, да видим", казва тя и го отваря. Писмото изразява съпричастието по магистралния въпрос на неизвестен симпатизант със строен почерк. Преди да стане дейна част от гражданството на Антверпен, Ане е расла в едно малко градче в Западна Фландрия, учила е в Льовен, живяла е две години в Минесота и известно време в Австралия. Именно в австралийската пустош, прочутияoutback, се развива и романът, с който Ане Провост току-що "дебютира" на български, "Очи в слънцето" (ИК "Алтера", прев. Мария Енчева). И в него, както обикновено в книгите й, преведени на повече от 20 езика, героинята е момиче, което трябва да се справи със загубата на основните си отправни точки...


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.

Влезте в профила си

Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.

Вижте абонаментните планове
mb-3
Close
Бюлетин
Бюлетин

Капитал: Light

Всяка събота сутрин: култура, изкуство, свободно време.


2 коментара
  • 1
    dragoslava avatar :-|
    Dragoslava

    Самият живот е Божи дар.

  • 2
    izabell avatar :-|
    izabell

    Хареса ми изповедта на Ане,нейната представа за нижещото се щастие като блаженство,случвало се е и при нас.О,да счупени парчета от порцелан не съм ползвала при игра на дама,леки са, керамиката е с по-точно попадение:)


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал