За ръцете на светците

През 2009 г. белгийските пощи пуснаха серия от марки, посветени на литературата. Шестима местни съвременни писатели, сред които две жени - Амели Нотомб и Ане Провост. На марката Ане (1964) е мъдра и взряна в Нещо Важно в Далечината. На живо изглежда като дяволито синеоко момиченце, веднага нацелва най-щекотливите теми и се смее с цялото си същество. Намираме се от двете страни на кухненската й маса в Антверпен, публично известна покрай редовните събрания на Маню Клаис, екоактивист, съпруг и най-добър приятел на Ане ("Той беше първият, когото заговорих, щом влязох в университета. Бяхме на по 18. Оттогава не сме спирали да разговаряме...") – последната голяма битка на Маню и съмишленици е тази за "зелена" алтернатива на проекта за магистрала през града, лансиран от безсъвестни политици.

Ане живее в Антверпен от двайсетина години и горе-долу оттогава се бори за каузи: една от първите е "игровото" училище без домашни, което успява да организира с приятели, една от последните – запазването на старо дърво в близост до дома й. По някое време най-големият й син, Корнелиус, донася от вратата анонимно писмо: "Може да е мило, но може и да е зло, да видим", казва тя и го отваря. Писмото изразява съпричастието по магистралния въпрос на неизвестен симпатизант със строен почерк. Преди да стане дейна част от гражданството на Антверпен, Ане е расла в едно малко градче в Западна Фландрия, учила е в Льовен, живяла е две години в Минесота и известно време в Австралия. Именно в австралийската пустош, прочутияoutback, се развива и романът, с който Ане Провост току-що "дебютира" на български, "Очи в слънцето" (ИК "Алтера", прев. Мария Енчева). И в него, както обикновено в книгите й, преведени на повече от 20 езика, героинята е момиче, което трябва да се справи със загубата на основните си отправни точки...