По време на посещението му по-рано този месец "Жанет 45" пусна преведен на български вариант на базирания на негов разказ късометражен филм "Какво носим в джобовете си" от многократно награждавания хърватски режисьор Горан Дукич. В края на 2013 г. в YouTube се появи и аудио-визуална адаптация на разказа "Катценщайн" с гласа на актьора Петър Мелтев. Като че ли популярността на Керет се дължи не толкова на рекламата и престижните публикации в New Yorker или The Guardian, колкото на ентусиазираните препоръки на читатели, техните самоинициативи и удобното предаване на разказите му на екрана и в дигиталната среда.

А в нея прозата на Етгар Керет не само вирее добре, но и винаги провокира реакции, които не го правят по-суетен, а напротив. "В момента, в който си отворен за диалог, винаги се срещаш и с негативните мнения за теб." Четиридесет и шест годишният писател не смята и че с коментарите на другите в социалните мрежи той се обременява с чужди очаквания.

"Затварянето в собствен свят а ла Селинджър не носи по-голяма артистичност, защото тогава изграждаш впечатленията си само от ревюта и издатели. Контакът с читателите в социалните мрежи ти позволява да изпаднеш в ситуация, в която един ти казва, че това е най-добрият ти разказ, а друг да каже, че е най-слабият. И мисля, че сблъсъкът на мнения и балансирането им всъщност прави следващия разказ по-добър", разказва писателят, чиито истории в аудиоверсиите им са четени от актьори като Уилям Дефо и звездата на "Как се запознах с майка ви" Джош Раднър. "Всъщност не отделям кой знае колко време на фейсбук, но американският ми издател настояваше да имам профил – в САЩ просто те задължават да си в крак с нещата, независимо дали го искаш. Вероятно може да го избегнеш само ако си Путин. Опасявах се, че ще ми струва твърде много време, но не ми отнема повече от час на седмица, а и читателите получават нови истории, а списанията, в които публикуват, получават повече посещения. Така че всички са щастливи."

Да бъде творец в дигиталната ера, но роден на място, на което му се е налагало да пътува с часове, за да намери желана книга, всъщност не му носи особена тежест. "Промените няма как да бъдат нито твърде позитивни, нито твърде негативни. Всичко, което има голяма роля в живота на хората, се възприема по различен начин, тъй като самите те му придават индивидуалност. Например неандерталците са излизали, удряли са жените по главите, изнасилвали са ги и после са се връщали с тях в пещерата. Колкото и да е напреднала технологията в живота ни, факт е, че над 90% гледат порно – така че независимо от нея, някои инстинкти си остават същите. Ако ми дадат скалпел за операция, но го използвам, за да те убия, няма вината да бъде в предмета, а в моите намерения. Същото е с онлайн активността."

Керет смята, че по-големият проблем е, че се намираме в нова реалност, но често мислим в стари модели. "Онлайн средата е идеална за поезия и кратки форми, но все още по-правдоподобно ти се струва стихотворенията да бъдат публикувани в книга. Просто защото за първи път си ги видял и прочел така. Паметта и носталгията често ни ограничават."

Според него разказването на истории е преживяло пълна трансформация – сравнява как Омир е предавал сюжетите си на глас и с ръкомахания и как днес по индонезийските гари съществуват магазини за поезия, в които може да си поръчаш поеми за из път – една за природа, втора за любов и т.н. Но когато е важна историята и посланието, формата за него няма значение, нито общественото мнение кое е най-правилно.

"Като малък ми се казваше, че ако гледам телевизия, ще спра да чета книги, и че моето поколение не е като предишното, което само е четяло. Но малка част от хората са активни читатели, по-голямата в детството си са предпочитали да играят футбол, а днес същата група хора се интересува от видеоигри. Сега те са може би по-наднормени и имат по-малко приятели, но в крайна сметка се случва същото, което се е случвало и преди. Четящите винаги са били малцинство и технологията няма общо с това, тя само променя обвивката."

Освен като писател Етгар Керет има поглед към съвременното разказване на истории и като режисьор и сценарист, най-вече на създадения заедно със съпругата му "Медуза" (2007), награден със "Златна камера" в Кан. "В моето детство филмите бяха във върхова форма, сега комерсиалното кино е много по-слабо, но пък сериалите излязоха напред със заглавия като The Wire, Breaking Bad, House of Cards. И виждам, че студентите ми по творческо писане все още мечтаят да правят филми, защото това познава паметта им, а като чуят за сериал, си мислят за "Далас". Но мъдрият артист трябва да осъзнава предимствата на новите форми и да не се отдава на носталгията. Което е трудно, тъй като, докато свикнеш с определена реалност, в следващата секунда тя е ретро. За мен "Нокиа" е все още телефон, но за сина ми е име на спортна зала."

Съпругата му в момента завършва следващия си филм, а скоро се очаква да започнат снимките по съвместния им сериал за телевизия ARTE. Той ще разказва за агент за недвижими имоти и методите, по които мами клиентите си. Керет описва главния герой като модерен разказвач на истории.

"Изведнъж на вратата се чука" е най-скорошното му заглавие на български, но в биографията на Керет това е The Seven Good Years – фрагментарен мемоар за седемте години между раждането на сина му и смъртта на баща му. Засега книгата, първа нехудожествена за него, е издадена на турски, испански, нидерландски и скоро на английски, но не и на иврит. "Не искам тя да се издава в Израел. Подобно е усещането, когато можеш да споделиш нещо много лично с напълно непознат човек, но ти е неудобно да го направиш пред съседа си. Почувствах, че не искам да срещам на улицата хора, които знаят за абортите на жена ми или болестите на баща ми."

Етгар Керет, определен от Салман Рушди като "гласът на поколението си", като че ли добре знае как да рамкира и да оставя назад миналото. И може би има добър усет какво предстои. Думите "Прегръдка от бъдещето" и рисунка на робот стоят до един от първите автографи, които той дава с пристигането си в София.

"Изведнъж на вратата се чука" (изд. "Жанет-45") е по книжарниците.