Господарят на съдбата си

Джеръми Айрънс се появява пред медиите в хотел "Риц" с традиционния за него бохемски имидж. В "Нощен влак за Лисабон" той играе преподавателят по латински Раймунд Грегориус, който напуска стабилния си рутинен живот в Берн и се впуска във вълнуващо пътуване по следите на тайнствен португалски писател. Филмът е свободна интерпретация на едноименния бестселър на Паскал Мерсие, издаден на български от "Алтера". Датският режисьор Били Огъст получава съгласието на Джеръми Айрънс само два дни след като му изпраща сценария. Преди 18 години те създават "Къщата на духовете" по дебютния и най-известен и до днес роман на чилийската писателка Исабел Алиенде. Филмът също се превръща в световен хит и в един от най-важните моменти в кариерата и на двамата. Сега, както и тогава, те отново снимат в Лисабон.

66-годишният Джеръми Айрънс е сред малкото носители на "тройната корона" в света на актьорското майсторство. Той притежава и трите най-престижни награди - "Оскар" (за кино), "Тони" (за театър) и "Еми" (за телевизия). Женен е от 40 години за Шиниъд Кюзък, също актриса, с която има двама синове, Самюел на 35 г., който е фотограф, и Макс на 28 г., също актьор. 

Абонирайте се за Капитал

Получавате пълен достъп до всички статии и целия архив

Има ли нещо от Раймунд Грегориус във вас?
Мога да разбера чувствата на героя ми, но не бих казал, че той е много близък до мен. Когато играя, научавам повече за други хора, отколкото за самия себе си. Но никога не съдя другите. Всеки път когато започна нова роля, съм вманиачен от историята, героя и процеса на пресъздаването му. Животът ми е серия от вманиачавания. Имам предвид професионалния ми живот. Истина е обаче, че когато бях на 30 години, отказах един филм, за да направя друг. Спомням си, че онова решение можеше да означава край на цялата ми кариера. В продължение на 24 часа мислех как да постъпя. Когато веднъж човек е правил подобно съдбовно решение, има усещането, че е господар на съдбата си.

Навлизате ли в чувствата на героите си?
Като актьор аз трябва да познавам, чувствам и изживея този вътрешен маршрут с надеждата играта ми да достигне до зрителя. В случая става въпрос за почти невидимо емоционално пътуване. Това е филм за хората, които излизат сутрин на улицата и са впечатлени от светлината, наслаждават се на уханията и звуците около тях. Такива моменти могат да ни направят много щастливи, но лесно ги пропускаме.





Как ви посрещна този път Лисабон?
Когато преди 18 години снимахме там "Къщата на духовете", живях в квартал от XIX век. Сега отседнах в Стария град, който също е прекрасен. Обичам архитектурата и градовете. Много живописен квартал, където дишаш историята и сплотената квартална общност. Живял съм доста време в Ирландия и нещо ми напомня за там, витае същата енергия. Тъй като португалската икономика така и никога не изживява своя бум, старите сгради са оживели. От тях лъхат някаква опасност, риск, мистерия и голяма красота.

Къде се чувствате най-добре?
Обичам различни градове по различни причини. Всъщност и с хората е така. Мадрид заради неговата енергия, въпреки че това е някаква обща черта за Испания, усетих я също в Севиля и Барселона. Много харесвам също Париж, Венеция, Истанбул, Дъблин, понякога дори и Ню Йорк. Обичам и Лондон, толкова е космополитен, че вече трябва доста дълго да обикаляш улиците, за да срещнеш някой англичанин. Но за мен удоволствието винаги е свързано с контраста, обичам промените. В деня, в който пристигнеш в един град, веднага усещаш специфичното му ухание, светлината винаги е по-различна от където и да било. Но след два-три дни свикваш. Възможността да пътувам е една от големите привилегии в моя живот. Рядко се случва обаче да остана в някой град достатъчно дълго време, за да го опозная добре. Когато снимам, повечето време съм в студиото. Голям късметлия съм, че изкарах в Будапеща близо петнадесет месеца, докато снимахме сериала "Борджиите". Запознах се с много хора, научих историята, наслаждавах се на архитектурата. Имах мотор и често пътувах, включително до Румъния и Италия.

Известен сте и с критичната си позиция към политическата система, в която живеем. 
В момента в Европа живеем с илюзията за демокрация. Не съм убеден, че фактът, че можем да гласуваме, ни дава контрол върху живота ни. Смятам, че той по-скоро е дирижиран от неморални мултинационални корпорации, предани единствено на своите акционери. Притеснява ме това положение на "демократични правителства" в Европа (прави знак за поставянето на фразата в кавички). Съгласен съм, че това все пак е най-добрата система, защото на други места е много по-зле, но далеч не е перфектна. Правителствата не работят за интересите на хората и на бъдещите поколения. Прекалено много се грижат за финансови отчети, търговия и финанси, вместо да наблегнат на стандарта на живот и да намалят огромните разлики между най-богатите и най-бедните.

Каква е вашата рецепта?
Трябва да се опитаме да открием стил на живот, с който използваме по-малко ресурси. Да се научим как да бъдем щастливи с по-малко средства. Да живеем в свят, в който всеки да има някаква достойна работа, от която да може да преживява. Да опростим живота си в един все по-сложен свят, който не престава да се забързва. Прекарваме все повече време на айпади, компютри, джиесеми, печелим по-малко пари и имаме по-малко време за себе си. Защо да не бъде измислено общество, в което например работим два дена и печелим по-малко, но да има работа за всеки? Всеки да се чувства удовлетворен. Хората да не бъдат игнорирани, унижавани, да няма аутсайдери. Да спрем безумната спирала, в която мултинационалните компании могат да заплашват правителствата, че ще се изнесат от страната. Промените се случват, макар и бавно. Но не можем да окачваме нищо добро, докато ни управляват същите хора, които предизвикаха кризата.



Вие като известен актьор усещате ли кризата?
Разбира се, мисля, че живеем в постоянна криза от 1998 г. Това е нещо като тиха революция. Все повече хора си дават сметка, че печелят все по-малко пари и осъзнават, че трябва да се адаптираме, за да оживеем. Огромен брой хора, най-вече младите, нямат никаква работа. Не съм убеден, че правителствата си дават ясна представа за това. Те просто искат да ни накарат отново да купуваме и консумираме. Идеята е да взимаме все повече заеми от банките, което ни превръща в роби. Дават ли си сметка, че този път води до хаос? 

Върху какво работите в момента?
Играя Алфред, икономът на Батман, в "Батман дрещу Супермен", планирам и един-два независими филма, но те са като пера, които хвърчат във въздуха, идват и си отиват. Подготвям и нова театрална роля.

Имате ли любими филми от тези, в които сте играли?
В мен остава удоволствието или болката по време на снимките. Често завършеният продукт няма много общо с това колко си се забавлявал, докато си работил над него. И все пак понякога си задавам въпроса: от кои филми се чувствам горд. Това са "Лолита", "Мисията", "Къщата на духовете", "Обрат на съдбата". Колкото повече остарявам, толкова повече внимавам да правя неща, които харесвам и на които се наслаждавам. Както и да бъда обкръжен от хора, които харесвам и обичам.

Щастлив човек ли сте?
През по-голямата част от времето. Да кажем, че имам моите малки поводи невинаги да бъда щастлив. Женен съм повече от 40 години и е естествено да има проблеми. Човешките отношения са нещо сложно. Но ако не беше така, сигурно щях да съм много отегчителен.