Народът срещу Иво Димчев

Илюстрация Увеличаване Смаляване

"Дами и господа, предлагам по 200 лв. на двама от вас, за да излязат на сцената и да имитират сексуален акт..." За момент публиката утихва, развълнувани ентусиасти като тези, които допреди малко са писали поезия и танцували срещу 50 лв., вече няма. Все пак по пътеката отляво се втурва бледо момче, леко изнервено и вече съжаляващо, че се е надигнало от седалката си, минута по-късно идва и още едно. Те все още не знаят, че връщане назад няма, ще трябва да останат чисто голи и да заемат различни сексуални пози пред погледите на 300 непознати. Публиката е доволна, избухва в аплодисменти и притеснителен смях.

Парите и поканите раздава Иво Димчев – артист и хореограф в едно от последните си представления P project. Според него, както ще каже по-късно, интерактивният спектакъл, базиран на няколко думи, започващи с P - piano, pray, pussy, poetry и др. (обявен за един от най-добрите пърформънси за 2012 г. от немскоезичното издание Nachtkritik-Theatertreffen, и с награда The Magnolia Award от 2014 г.), разчупва редица рамки – кой е публика, кой играе, кой плаща, кой води и т.н., за едни манипулация, за други гениално решение, за Иво просто една различна възможност за общуване с публиката.

Абонирайте се за Капитал

Четете неограничено и подкрепяте усилията ни да пишем по важните теми

Всъщност над 30-те представления на 37-годишния автор и изпълнител атакуват всички установени човешки норми. Бутащ до крайност докъде изобщо стига пределът, Иво често въвлича публиката в тях. Провокацията и разголването на тялото и посланията започват още от първия му физически пърформанс "Лили Хендел", игран в единственото преди десет години ъндърграунд пространство - "Червената къща", и над 500 пъти по света. С кратки изключения след него той рядко играеше и изобщо се появяваше в родния си град София, тъй като постоянният му адрес сочеше Брюксел и/или Виена, откъдето и по-лесно се достига до всяка една точка от земното кълбо – и физически, и метафорично. Канен непрестанно и възторжено като участник в стотици театрални фестивали и зали, той е обявен за "забележителен пърформър" (culturebot.org), "невероятен шоумен, който работи в традицията на виенските акционисти" (Onassis Culture Center), "известен с радикалната си работа в областта на физическия театър" и др. Има над 15 международни награди за танц и театър, водил е мастър класове в Националната театрална академия в Будапеща, в Royal Dance консерваторията в Антверп, Hochschule der Künste в Берн и DanceWeb във Виена и др. и е резидентен артист в Kaaitheater, Брюксел. Има собствено сценично пространство в Брюксел – Volksroom, където се представят млади артисти. Работата му покрива най-широката гама, която един изпълнител е способен да си позволи – театър, танц, музика, звуци, картини, пеене, една мощна чувствителност, едновременно шокираща и забавна, но най-вече предизвикваща всяко възприятие, понякога травматично. Отзивите за нея му се разкъсват между крайности – "брилянтно и гениално" стои задължително до "следващия псевдоартист", "всичко това е много болно" и "отчаяните му опити да въздейства". При всички положения обаче – безразлични няма.


В един от спокойните моменти, три дни преди да отпътува за унищожителната двумесечна обиколка Ню Йорк –Дрезден – Лайпциг – Прага – Лугано – Берлин – Брюксел – Франкфурт - Сау Паолу – Ротердам – и накрая, за щастие на българските му фенове, да се озове във Варна на 29 ноември, се срещаме, за да поговорим за новите му занимания в една малко позната роля – на визуален артист, но и още – какво е да си смел.

Иво носи шапка с козирка в ярки цветове и надпис Ahoha. Пръстите му се омазани с бяла боя – днес за пореден път е пренареждал и оправял нещо по снимките и скулптурите си, които ще покаже на 27 септември в прясно отвореното си пространство, наречено от него MOZEI. Сред градската инсталация на мащабен ремонт в района на Лъвов мост и крясъците на монтьорите, няколко стълби водят в широко подземно, но светло пространство, от което се отделят малки помещения, някога кухни. Сега тук са поставени телевизори, на които ще се прожектират различни видеа от негови пърформънси. Някои от тях, както и част от фотографиите, представят работата му с известния австрийски визуален артист и приятел Франц Вест – носител на "Златен лъв" за цялостно творчество от биеналето във Венеция, чиито скулптори използва в два свои пърформанса: I-on през 2011 г. и X-on през 2012 г.
 

За мен България е неутрално пространство, базисна зона. И някак тук всичко е възможно

Експозицията няма заглавие, защото, започва да обяснява Иво, му е трудно да я постави в рамки. Той вече е имал няколко самостоятелни изложби, общо две в Брюксел и една във Виена, в София е миксирал всичко, събрано от тях, плюс нови неща, създадени специално за изложбата в MOZEI. "И понеже в България никой не ме познава като артист, изразяващ се по подобен начин, исках да покажа целия спектър от това, което е неиграене на сцена. Това е друга част от мен с много по-различен начин на изразяване – на сцената биологичното ми тяло поема цялата отговорност, докато тук имам свобода, в която личното се пренася от него в това на предмета, в картината или фотографията. Те стават продължения на тялото ми, но остават независими от мен и аз от тях. Изобщо някакъв вид
саморазмножаване..."



Фотографиите представят самия Иво (снимани от асистента му), който се композира и се поставя сам в определена ситуация или визуален контекст. Скулптурите са изработени по различен начин – сред тях са балатум от дома му в Брюксел, на който е рисувал повечето от картините си; вързано на възел, оваляно в пясък и полято обилно с боя еленче от детски магазин; вкаменен парцал (Пиета), осветен от неонови лампи. "За мен е изключително важно да правя всички тези неща сега и да ги правя по принцип. Имам много малко свободно време през годината и винаги се заричам, че тогава ще почивам, защото е единствената ми възможност, но често става така, че решавам да направя изложба."

Иво очаква експозицията му да бъде посетена от млади хора, неговата публика, която посещава пърформънсите, но така също и от визуални артисти. "Но не искам да ставам част от никаква общност. Не съм искал никога да бъда част от театралната среда, така че сега няма как да стана и от визуалната. Изобщо не знам какво означава да си част от нещо... Наел съм тази зала, за да направя изложба, без да съм обвързан с нищо и да съм независим от всякакви институции и подобни среди. Същото бях направил и в Белгия, когато отидох да живея там – наех собствено пространство, необвързано с местните институции, защото не желая да съм зависим от тях, от програмните им директори, от парите им, техните мнения или вкус".
Казва, че няма представа как точно ще се развие MOZEI, ще изчака няколко месеца. Основната му идея е мястото да се фокусира върху визуалните изкуства и музиката, ще има малка сцена, на която да се изпълнява съвременна експериментална музика, която той евентуално ще програмира, както и групови изложби. Лишен е от всякаква амбиция да създава съвременно пространство, което запълва дадена ниша. "Аз гледам личния си артистичен интерес, който обаче до голяма степен в един момент представа да е личен. Знам, че един подобен и категоричен жест няма как да не рефлектира върху средата. След като отворих Volksroom за собствена употреба, скоро след това в Брюксел се появиха още няколко такива независими пространства и това по някакъв начин задвижи определени ъндърграунд енергии в града, целящи независимост от големите институции. От зала за репетиции мястото започна да се разраства и аз започнах да чувствам отговорност към останали артисти и го отворих напълно – без кураторство, всеки може да представи каквото иска всеки понеделник. Но аз знам, че да се обслужва подобна идея отнема адски много енергия и време, затова и не искам да отворя това място с дефиниция, предпочитам да изчакам, да видя как ще се възприеме."

Докато говори, го виждам под блузата, дънките и якето с рошава яка – в повечето си представления Иво излиза полугол, винаги гладко епилиран, с дамска перука, ярък грим. Количествата кръв, които е извадил от себе си през годините със спринцовка или режейки се около веждите, събират литри. Тялото му се гъне, разгъва, виждаме всеки мускул, движение, вдишване. Именно това прави той – запълва и изпълва сцената по сякаш непознат досега начин.


Иво е пред публика от 11-годишен, когато записва курсове в "Двореца на децата". "В училище започнах да имам много неприятности заради сценичните си изяви – нямаше как, аз исках да играя и да се правя на интересен непрестанно, във всеки един учебен час, но това понякога не беше възможно и редовно ме гонеха от клас, след това обаче аз продължавах и извън училище" разказва ми той. "Цялата тази перформативна енергия и желание за експериментиране със себе си и средата около мен е била още откакто съществувам, просто училището не ми даваше пълна свобода, напротив, агресираше срещу мен." В 8-ми клас се записва в експерименталните класове в театралното училище на Николай Георгиев – "4xC", където се отдава и разгръща пълните си творчески амбиции и желания. Свободата му обаче е отнета за кратко във ВИТИЗ, където Иво учи 5-6 месеца актьорско майсторство в класа на Коко Азарян и Тодор Колев.

"Напуснах, защото имахме крайно различни виждания, и по-специално относно подхода към драматургията. Аз вече имах плътно изградена представа за това какво за мен е театърът, а в НАТФИЗ нещата бяха доста ограничени. Тялото изобщо не съществуваше, имаше великият автор – Чехов, или който и да било, който ние обслужвахме. А според мен трябваше да бъде обратното – той да обслужва мен като автор на събитието, което се случва на сцената. Въобще – използването на тялото беше силно лимитирано и ограничено, така че след няколко месеца аз им казах довиждане, нямаше какво да науча там, по-скоро аз можех да ги науча на нещо. Намерих си собствено пространство в Пета градска болница и така започнах да правя спектакли си."

Като че ли отдавна, а може би и никога, не съм виждала така категорично убеден в себе си артист, който е впрегнал и разголил егото си в колективно работещ продукт. Изглежда като човек, който няма какво да губи. Плаши, провокира, повдига въпроси, работи със страховете, емоциите, границите, предизвикателствата, но може да се усмихва много широко и да се смее на глас.

От месец март Иво е в София, в чиито покрайнини – кв. "Симеоново", или в гората, както сам казва, живее в обширна къща. Питам го дали може да наречем това завръщане, а той пак се усмихва. "И преди, и сега нямам никаква гледна точка към средата тук", отвръща. Иво не е ангажиран с понятия като родина, граници, идентифициране. Смее се, че всичко е размито, защото повечето си време прекарва по летищата и в театри и когато посещава други градове по света, дори не успява да ги види. "Така че всичко за мен е един постоянен преход, но ми е ужасно приятно да се прибера в България. Всъщност причината, поради която се върнах, е, че мога да си позволя да живея в гората. Имам предвид природата – за мен е важно, имайки предвид колко много се изтощавам от спектаклите, там, където се прибирам, трябва да е място, на което мога максимално добре да си почина. За мен България е неутрално пространство, не знам защо. За мен това е базисна зона. И някак тук всичко е възможно", сигурен е той. Вълнува се от всичко, което се случва на местна почва, което е –off и извън институциите, ъндърграунд. В София не излиза много и не се вижда с хора. Стои възможно най-дълго на двора, разхожда се, прави партита, когато може, последния месец прекарва в MOZEI, заради ремонта - "изглежда, не мога да не работя".

• 1
• 2
• Следваща страница » "Още по-сигурен е, че никога не си е представял, че ще остане да се развива като артист само в България."