Народът срещу Иво Димчев
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Народът срещу Иво Димчев

Миналата седмица New York Times описа участието на Иво Димчев в Queer New York Arts Festival с представлението iCure като убедително в хаотичността си. Освен заиграването с табута, изданието отличава неговата виртуозност и сравнява липса на секунда почивка с играта на Робин Уилямс.

Народът срещу Иво Димчев

Физическият артист и хореограф за новата си изложба, сценичните провокации и съществуването против нормите

38675 прочитания

Миналата седмица New York Times описа участието на Иво Димчев в Queer New York Arts Festival с представлението iCure като убедително в хаотичността си. Освен заиграването с табута, изданието отличава неговата виртуозност и сравнява липса на секунда почивка с играта на Робин Уилямс.


"Дами и господа, предлагам по 200 лв. на двама от вас, за да излязат на сцената и да имитират сексуален акт..." За момент публиката утихва, развълнувани ентусиасти като тези, които допреди малко са писали поезия и танцували срещу 50 лв., вече няма. Все пак по пътеката отляво се втурва бледо момче, леко изнервено и вече съжаляващо, че се е надигнало от седалката си, минута по-късно идва и още едно. Те все още не знаят, че връщане назад няма, ще трябва да останат чисто голи и да заемат различни сексуални пози пред погледите на 300 непознати. Публиката е доволна, избухва в аплодисменти и притеснителен смях.

Парите и поканите раздава Иво Димчев – артист и хореограф в едно от последните си представления P project. Според него, както ще каже по-късно, интерактивният спектакъл, базиран на няколко думи, започващи с P - piano, pray, pussy, poetry и др. (обявен за един от най-добрите пърформънси за 2012 г. от немскоезичното издание Nachtkritik-Theatertreffen, и с награда The Magnolia Award от 2014 г.), разчупва редица рамки – кой е публика, кой играе, кой плаща, кой води и т.н., за едни манипулация, за други гениално решение, за Иво просто една различна възможност за общуване с публиката.

Всъщност над 30-те представления на 37-годишния автор и изпълнител атакуват всички установени човешки норми. Бутащ до крайност докъде изобщо стига пределът, Иво често въвлича публиката в тях. Провокацията и разголването на тялото и посланията започват още от първия му физически пърформанс "Лили Хендел", игран в единственото преди десет години ъндърграунд пространство - "Червената къща", и над 500 пъти по света. С кратки изключения след него той рядко играеше и изобщо се появяваше в родния си град София, тъй като постоянният му адрес сочеше Брюксел и/или Виена, откъдето и по-лесно се достига до всяка една точка от земното кълбо – и физически, и метафорично. Канен непрестанно и възторжено като участник в стотици театрални фестивали и зали, той е обявен за "забележителен пърформър" (culturebot.org), "невероятен шоумен, който работи в традицията на виенските акционисти" (Onassis Culture Center), "известен с радикалната си работа в областта на физическия театър" и др. Има над 15 международни награди за танц и театър, водил е мастър класове в Националната театрална академия в Будапеща, в Royal Dance консерваторията в Антверп, Hochschule der Künste в Берн и DanceWeb във Виена и др. и е резидентен артист в Kaaitheater, Брюксел. Има собствено сценично пространство в Брюксел – Volksroom, където се представят млади артисти. Работата му покрива най-широката гама, която един изпълнител е способен да си позволи – театър, танц, музика, звуци, картини, пеене, една мощна чувствителност, едновременно шокираща и забавна, но най-вече предизвикваща всяко възприятие, понякога травматично. Отзивите за нея му се разкъсват между крайности – "брилянтно и гениално" стои задължително до "следващия псевдоартист", "всичко това е много болно" и "отчаяните му опити да въздейства". При всички положения обаче – безразлични няма.

Миналата седмица New York Times описа участието на Иво Димчев в Queer New York Arts Festival с представлението iCure като убедително в хаотичността си. Освен заиграването с табута, изданието отличава неговата виртуозност и сравнява липса на секунда почивка с играта на Робин Уилямс.

В един от спокойните моменти, три дни преди да отпътува за унищожителната двумесечна обиколка Ню Йорк –Дрезден – Лайпциг – Прага – Лугано – Берлин – Брюксел – Франкфурт - Сау Паолу – Ротердам – и накрая, за щастие на българските му фенове, да се озове във Варна на 29 ноември, се срещаме, за да поговорим за новите му занимания в една малко позната роля – на визуален артист, но и още – какво е да си смел.

Иво носи шапка с козирка в ярки цветове и надпис Ahoha. Пръстите му се омазани с бяла боя – днес за пореден път е пренареждал и оправял нещо по снимките и скулптурите си, които ще покаже на 27 септември в прясно отвореното си пространство, наречено от него MOZEI. Сред градската инсталация на мащабен ремонт в района на Лъвов мост и крясъците на монтьорите, няколко стълби водят в широко подземно, но светло пространство, от което се отделят малки помещения, някога кухни. Сега тук са поставени телевизори, на които ще се прожектират различни видеа от негови пърформънси. Някои от тях, както и част от фотографиите, представят работата му с известния австрийски визуален артист и приятел Франц Вест – носител на "Златен лъв" за цялостно творчество от биеналето във Венеция, чиито скулптори използва в два свои пърформанса: I-on през 2011 г. и X-on през 2012 г.

За мен България е неутрално пространство, базисна зона. И някак тук всичко е възможно

Експозицията няма заглавие, защото, започва да обяснява Иво, му е трудно да я постави в рамки. Той вече е имал няколко самостоятелни изложби, общо две в Брюксел и една във Виена, в София е миксирал всичко, събрано от тях, плюс нови неща, създадени специално за изложбата в MOZEI. "И понеже в България никой не ме познава като артист, изразяващ се по подобен начин, исках да покажа целия спектър от това, което е неиграене на сцена. Това е друга част от мен с много по-различен начин на изразяване – на сцената биологичното ми тяло поема цялата отговорност, докато тук имам свобода, в която личното се пренася от него в това на предмета, в картината или фотографията. Те стават продължения на тялото ми, но остават независими от мен и аз от тях. Изобщо някакъв вид

саморазмножаване..."

Фотографиите представят самия Иво (снимани от асистента му), който се композира и се поставя сам в определена ситуация или визуален контекст. Скулптурите са изработени по различен начин – сред тях са балатум от дома му в Брюксел, на който е рисувал повечето от картините си; вързано на възел, оваляно в пясък и полято обилно с боя еленче от детски магазин; вкаменен парцал (Пиета), осветен от неонови лампи. "За мен е изключително важно да правя всички тези неща сега и да ги правя по принцип. Имам много малко свободно време през годината и винаги се заричам, че тогава ще почивам, защото е единствената ми възможност, но често става така, че решавам да направя изложба."

Иво очаква експозицията му да бъде посетена от млади хора, неговата публика, която посещава пърформънсите, но така също и от визуални артисти. "Но не искам да ставам част от никаква общност. Не съм искал никога да бъда част от театралната среда, така че сега няма как да стана и от визуалната. Изобщо не знам какво означава да си част от нещо... Наел съм тази зала, за да направя изложба, без да съм обвързан с нищо и да съм независим от всякакви институции и подобни среди. Същото бях направил и в Белгия, когато отидох да живея там – наех собствено пространство, необвързано с местните институции, защото не желая да съм зависим от тях, от програмните им директори, от парите им, техните мнения или вкус".

Казва, че няма представа как точно ще се развие MOZEI, ще изчака няколко месеца. Основната му идея е мястото да се фокусира върху визуалните изкуства и музиката, ще има малка сцена, на която да се изпълнява съвременна експериментална музика, която той евентуално ще програмира, както и групови изложби. Лишен е от всякаква амбиция да създава съвременно пространство, което запълва дадена ниша. "Аз гледам личния си артистичен интерес, който обаче до голяма степен в един момент представа да е личен. Знам, че един подобен и категоричен жест няма как да не рефлектира върху средата. След като отворих Volksroom за собствена употреба, скоро след това в Брюксел се появиха още няколко такива независими пространства и това по някакъв начин задвижи определени ъндърграунд енергии в града, целящи независимост от големите институции. От зала за репетиции мястото започна да се разраства и аз започнах да чувствам отговорност към останали артисти и го отворих напълно – без кураторство, всеки може да представи каквото иска всеки понеделник. Но аз знам, че да се обслужва подобна идея отнема адски много енергия и време, затова и не искам да отворя това място с дефиниция, предпочитам да изчакам, да видя как ще се възприеме."

Докато говори, го виждам под блузата, дънките и якето с рошава яка – в повечето си представления Иво излиза полугол, винаги гладко епилиран, с дамска перука, ярък грим. Количествата кръв, които е извадил от себе си през годините със спринцовка или режейки се около веждите, събират литри. Тялото му се гъне, разгъва, виждаме всеки мускул, движение, вдишване. Именно това прави той – запълва и изпълва сцената по сякаш непознат досега начин.

Concerto - петдесетминутна импровизация в концертна среда

Иво е пред публика от 11-годишен, когато записва курсове в "Двореца на децата". "В училище започнах да имам много неприятности заради сценичните си изяви – нямаше как, аз исках да играя и да се правя на интересен непрестанно, във всеки един учебен час, но това понякога не беше възможно и редовно ме гонеха от клас, след това обаче аз продължавах и извън училище" разказва ми той. "Цялата тази перформативна енергия и желание за експериментиране със себе си и средата около мен е била още откакто съществувам, просто училището не ми даваше пълна свобода, напротив, агресираше срещу мен." В 8-ми клас се записва в експерименталните класове в театралното училище на Николай Георгиев – "4xC", където се отдава и разгръща пълните си творчески амбиции и желания. Свободата му обаче е отнета за кратко във ВИТИЗ, където Иво учи 5-6 месеца актьорско майсторство в класа на Коко Азарян и Тодор Колев.

"Напуснах, защото имахме крайно различни виждания, и по-специално относно подхода към драматургията. Аз вече имах плътно изградена представа за това какво за мен е театърът, а в НАТФИЗ нещата бяха доста ограничени. Тялото изобщо не съществуваше, имаше великият автор – Чехов, или който и да било, който ние обслужвахме. А според мен трябваше да бъде обратното – той да обслужва мен като автор на събитието, което се случва на сцената. Въобще – използването на тялото беше силно лимитирано и ограничено, така че след няколко месеца аз им казах довиждане, нямаше какво да науча там, по-скоро аз можех да ги науча на нещо. Намерих си собствено пространство в Пета градска болница и така започнах да правя спектакли си."

Като че ли отдавна, а може би и никога, не съм виждала така категорично убеден в себе си артист, който е впрегнал и разголил егото си в колективно работещ продукт. Изглежда като човек, който няма какво да губи. Плаши, провокира, повдига въпроси, работи със страховете, емоциите, границите, предизвикателствата, но може да се усмихва много широко и да се смее на глас.

От месец март Иво е в София, в чиито покрайнини – кв. "Симеоново", или в гората, както сам казва, живее в обширна къща. Питам го дали може да наречем това завръщане, а той пак се усмихва. "И преди, и сега нямам никаква гледна точка към средата тук", отвръща. Иво не е ангажиран с понятия като родина, граници, идентифициране. Смее се, че всичко е размито, защото повечето си време прекарва по летищата и в театри и когато посещава други градове по света, дори не успява да ги види. "Така че всичко за мен е един постоянен преход, но ми е ужасно приятно да се прибера в България. Всъщност причината, поради която се върнах, е, че мога да си позволя да живея в гората. Имам предвид природата – за мен е важно, имайки предвид колко много се изтощавам от спектаклите, там, където се прибирам, трябва да е място, на което мога максимално добре да си почина. За мен България е неутрално пространство, не знам защо. За мен това е базисна зона. И някак тук всичко е възможно", сигурен е той. Вълнува се от всичко, което се случва на местна почва, което е –off и извън институциите, ъндърграунд. В София не излиза много и не се вижда с хора. Стои възможно най-дълго на двора, разхожда се, прави партита, когато може, последния месец прекарва в MOZEI, заради ремонта - "изглежда, не мога да не работя".

Още по-сигурен е, че никога не си е представял, че ще остане да се развива като артист само в България. "В първия момент, в който започнах да правя спектакли, ги поставях на английски език, защото знаех, че те не принадлежат на какъвто и да е локален контекст. Определения като "отвън, отвътре", "български и чужди артисти" никога не са влизали в моята концепция за идентичност. Винаги съм се чувствал част от една много по-широка система, така че дори не съм усещал, че излизам някъде навън. Знаел съм, че отивам някъде, където принадлежа по подразбиране." И все пак му обръщам внимание, че публиката на Берлин вероятно ще има друго, по-позитивно възприятие и отношение към изпълненията му, отколкото тази в София. "Да, така е – публиката в Европа е много по-open-minded, повече се забавлява, докато гледа спектакъла ми, няма нужда да преодолява някакви собствени граници, за да влязе в него. Когато играех "Лили Хендел" в София преди десет години, винаги имаше един половин час, в който хората се опитват да се нагласят към пърформънса и чак тогава да започват да го възприемат, винаги имаше една първоначална борба..." Според артиста това може би се дължи на липса на информираност, или на някаква прекомерна свенливост и страх. "Защото човек съди за света по личните си граници. Ако ти имаш затворени граници и стеснени възприятия за своята собствена идентичност, предлагането да видиш нещо, което излиза от тях, ти е много по-трудно или най-малкото изисква време. Докато хората в други страни може би се предполага, че имат по-широки собствени граници... Но съм забелязал, че когато играя някои неща в България, например P Project, хората са доста по-отворени, отколкото например в Брюксел. Има различни публики и различни театри, по-добре да не генерализираме... Според мен публиката в България е доста отворена и е готова на всякакви експерименти, но за съжаление няма кой да им ги предложи на живо и аз се чувствам задължен по някакъв начин да задоволявам подобни интереси." Но Иво няма мисия да пречупва съзнанието или разбива табута. "О, не, това всеки трябва да си го свърши сам, няма нужда някой да се грижи специално за теб."

Питам го дали се вълнува от мнението на публиката си. "Разбира се, че се вълнувам, има 200 - 300 човека в залата, на които аз се опитвам да представя нещо, което не са виждали или предлагам различна гледна точка относно правенето на театър и как въобще се третира сцената като такава. Няма как да експериментирам с това, без да ме засяга дали идеята ми е достатъчно ясно артикулирана, защото, ако подобни идеи, които поставят под въпрос дадено статукво, не са много ясно изказани, губят смисъл. Първосигналната реакция на повечето хора към подобни идеи е отхвърляне и една неясност в изказа може само да улесни подобни реакции. Това е първият ми въпрос към хората – дали разбират това, което искам да кажа, защото, ако не разбират, оттам нататък диалог по същество няма как да се случи. А дали са съгласни с мен е друг, отделен въпрос." Но помни най-вече негативните коментари – че "трябва да бъде забранен не само в Суботица, но и по целия свят" или че неговата работа "репрезентира края на Западната цивилизация" според един белгийски критик. Това го и забавлява, и вълнува, но по-важното е, че такива критики често отварят дискусии. "Подобни мнения ми дават много ясна представа каква е възможната крайна интерпретация на работата ми. И тогава много пъти става ясно, че хората са били доста предубедени преди спектакъла по някакви други лични хомофобски или дискриминационни причини. Забелязал съм, че дори само известността ми в определени арт среди в Европа е достатъчен предлог за някои по-кисели критици да постават под съмнение мотивите ми. Според някои от тях да си едновременно популярен и маргинален е невъзможно.... но очевидно Е".

Родителите му обаче не са сред публиките му. "Те не гледат спектаклите, отвръща ми с усмивка той. Или поне не гледат тези, в които аз играя... Разбира се, виждали са снимки в пресата, чели са статии, но се държат на определена дистанция от работата ми, защото тя е твърде далече от техния свят, който няма как след определена възраст да пренаредиш. Но са много щастливи, че аз съм добре, че работя..." И ако допреди време се е ядосвал на дистанцията им, сега вече му е все едно. "Това, че са мои родители, не ги прави по-специални и важни за мен като публика, това би било вид дискриминация. Има достатъчно други хора, за които е трудно да възприемат това, което правя. Всеки си има собствен живот."

Забелязал съм, че дори само известността ми в определени арт сред в Европа е достатъчен предлог за някои по-кисели критици да поставят под съмнение мотивите ми

Да, достатъчно са хората в България, които му се възхищават – заради смелостта, която демонстрира на сцена, примесена с допълнителната стойност, че е "световно признат" в чужбина. "За много от тях това има значение, коментира Иво. Но на мен ми е все тая – това нищо не променя. Аз имам много конкретни взаимоотношения с хората, с които работя, с фестивалите, които ме представят", и започва да ми разказва за т.нар. фестивална култура. "С подобни институции имаме взаимен интерес – аз имам интерес да покажа работата си пред максимален брой хора и да преживея абсолютно различни видове публика и това съответно ми дава абсолютно различно изживяване, от което не мога да се лиша. Имам отговорност към публиката си и влагам достатъчно много енергия в работата си, така че бъде максимално достъпна и ясна за максимално широк кръг хора, дори ако е в разрез с общоприетите норми. Изглежда, това е някакъв естествен инстинкт – ако се озова на място, в което регистрирам определени граници, които са в несъответствие с моите лични разбирания за света или норми на мислене или изразяване, аз правя автоматично нещо в опозиция с контекста, в който се намирам. Контекстът може да не е само географски, а концептуален или естетически. Оказва се, че има програмни директори на фестивали и театри, които са заинтересувани от моята естетика и подход и смятат, че публиката, която те обслужват, има нужда от точно такъв вид присъствие."

Освен с работата си Иво е щастлив, когато се разхожда в гората. "Няма как, има системи, срещу които няма как да вървиш и това е контекстът на природата. Когато влезеш в града, има толкова много рамки и ограничения – ментални и физически, които са безспорна благодат за работа, че като съм в подобна среда, ми е лесно да работя и реагирам. В дивата природа всичко е така перфектно, че ти няма смисъл да реагираш срещу него, няма смисъл, там всичко е в хармония и няма нужда да съм артист, а това е голямо облекчение."

Съвсем прясната му постановка, с която обикаля света – iCure, се занимава с лекуването и идеята за здравето. "Приемем тази идеята в конфликт с начина ми на работа – спектаклите ми досега много пъти са възприемани като агресивни, изтощаващи, себеразрушителни, а това по някакъв начин изключва здравословността. Тогава се запитах как бих могъл да направя представление, което да е здравословно и лековито за публиката, при положение че самият аз съм доста деконструктивен по природа. iCure (което ще бъде представено във Варна през декември) донякъде влиза в общоприетите конвенции на това, което хората възприемат като лековито и позитивно, но в хода на спектакъла аз започвам да избутвам границите на тези конвенции. Спектакълът обръща внимание на това как ние, хората, много често дискриминираме опредени аспекти от живота като негативни и нездравословни и как именно това категоризиране е всъщност най-нездравословното нещо, което можем да си причиним. За тази цел използвам елементи от битието ни, които попадат в тези черни листи на обществото, и се опитвам да изместя перспективата, с която човек може да гледа на тях. Например възможно ли е гледката на ултимативното лошо като, да кажем, убитото във война дете, да бъде възприемано като лековито. Отговорът е въпрос... способен ли си да не умножаваш негативността, реагирайки на въпросната гледка със страх или агресия, а обратното - да позволиш тази гледка да направи любовта ти още по силна? Трудна работа....Но определено мисля, че си заслужава." Според Иво всеки има какво да лекува, на него лично на моменти му е помагал Екхарт Толе – "забавен автор", поднасящ по лек начин източната философия. Казва, че иначе не се занимава с чуждото творчество, черпи от себе си и от живота, защото всичко се събира в една точка. "Нямам нужда да прочета сто книги, работейки по даден проект, достатъчно е да се задълбаеш в някакъв проблем, за да може той да започне да ти говори и да те учи. Ценността е всеки да намери своя личен път."

След като приключи със скорошните си пътувания, Иво се захваща с "една импровизирана опера", за която ще има много работа, тъй като в тази територия нормите са железни и на него му е много интересно как той с неговите разбирания за света и сцена, тяло и драматургия, може да присъства в тази рамка. Премиерата на операта е в Брюксел през февруари.

Изложбата в "МОЗЕЙ" (бул. "Сливница" 178) се открива на 27 септември и е отворена за посещение до 27 ноември

www.ivodimchev.com

"Дами и господа, предлагам по 200 лв. на двама от вас, за да излязат на сцената и да имитират сексуален акт..." За момент публиката утихва, развълнувани ентусиасти като тези, които допреди малко са писали поезия и танцували срещу 50 лв., вече няма. Все пак по пътеката отляво се втурва бледо момче, леко изнервено и вече съжаляващо, че се е надигнало от седалката си, минута по-късно идва и още едно. Те все още не знаят, че връщане назад няма, ще трябва да останат чисто голи и да заемат различни сексуални пози пред погледите на 300 непознати. Публиката е доволна, избухва в аплодисменти и притеснителен смях.

Парите и поканите раздава Иво Димчев – артист и хореограф в едно от последните си представления P project. Според него, както ще каже по-късно, интерактивният спектакъл, базиран на няколко думи, започващи с P - piano, pray, pussy, poetry и др. (обявен за един от най-добрите пърформънси за 2012 г. от немскоезичното издание Nachtkritik-Theatertreffen, и с награда The Magnolia Award от 2014 г.), разчупва редица рамки – кой е публика, кой играе, кой плаща, кой води и т.н., за едни манипулация, за други гениално решение, за Иво просто една различна възможност за общуване с публиката.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

49 коментара
  • 1
    kralchi avatar :-?
    kralchi

    Дайте някакъв компетентен коментар за това, че просто съм speechless..

  • 2
    kamenpavlov avatar :-|
    kamenpavlov

    За мен това е неразбираема форма на изкуство. А със сигурност е изкуство според някои. Идеята не е ясна - преодоляване на нещо, но неясно какво. Какво ще се постигне с разголване срещу пари?! Какви точно табута се отхвърлят? Но щом има желаещи...моля :)

  • 3
    karen_walker avatar :-|
    karen_walker

    От това което аз знам, Иво Димчев е един от тези хора, които са много по-популярни и ценени в чужбина, отколкото в тяхната държава. Всичко което прави е много "експериментално", авангардно и новаторско, и невинаги мога да го разбера. Но това което знам е, че имаме нужда от такива артисти в България.

  • 4
    krasi_kara avatar :-|
    krasi_kara

    Не си сам, много сме... плебеите, дето нищо не разбираме от "пърформанси".

  • 5
    kireto avatar :-?
    Кирето

    И аз не мога да го разбера, но това не означава, че не е изкуство или че останалите хора не го разбират.
    Има хора които не разбират квантовата физика, но това не я прави нито по-малко физика, нито по-малко наука...
    Все пак би ми било интересно да отида и да видя за какво става на въпрос, ей така от чисто любопитство.

  • 6
    voxy avatar :-|
    voxy

    простотия + порнография поднесени като авангардно арт изпълнение, което да послужи като извинение и на гледащите и на Лайт да пишат за него,

    До коментар [#3] от "karen_walker":

    "тва е арт бйе, вий ни разбирате туй ньешто, затва са вазмуштавате, у чужбината го ценят", така ли karen_walker

  • 7
    zaknafein avatar :-|
    zaknafein

    С уговорката, че голяма част от статията прочетох по диагонал:

    Това са бутикови "артисти", чиито "пърформанси" не се оценяват от родната ни публика, неродна за тях, поради простата и елементарна причина, че тук няма на куп 500 алтернативни в едно и също направление човека.

    С други думи - трябва по-голям "пуул" от хора, където да има повече от тези напредничаво мислещи, които искат да са модърн и да се правят, че разбират начина по който той и другите се правят, че са модерни.

  • 9
    okk04315801 avatar :-|
    okk04315801

    Първо трябва да бъдат задоволени основните потребности от храна, сигурност и т.н. след това ще превръщаме селяните в арт-ценители. Половината население живее в тотална мизерия, бе хора, какви са тия статии...

  • 10
    bogry avatar :-|
    BoGry

    Петер Хандке - "Обругаване на публиката"! Струва ми се нещо такова този пърформанс. Т.е. нищо ново под слънцето! Само в добавка малко секс, защото в днешно време без него няма "арт", щипка "скандално", за да се вдига шум повечко време, шокирана публика, за да не може да каже, че си е дала парите за нещо, което не разбира и не би искала да види - и влакът тръгва! Ама какво разбирам аз - още не мога да проумея къде е изкуството в попарта на Анди Уорхол!
    Бе добре е, че момчето е от България! Дано в Ню Йорк все някой разбере къде се намираме, ако, разбира се, Артистът държи на това!


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK