Наблюдаван отблизо
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Наблюдаван отблизо

America in Color - 4 © Brian Dailey

Наблюдаван отблизо

С артиста дипломат Брайън Дейли за мисията на изкуството в сложния ни свят

5665 прочитания

America in Color - 4 © Brian Dailey


 Брайън Дейли има ателиета в Уудсток и Арлингтън, Вирджиния. Той е част от артистичния авангард в Лос Анджелис през 70-те, но през 1981 г. изненадващо завършва международни отношения и до 2008 г. обикаля света като специалист по разоръжаване и международна сигурност. Връща се в изкуството през 2008 г.

За него фотографският процес е само изходен материал, доработката на композициите му е като при картина, често сюрреалистична. Работите на Дейли са провокативни, с ясно социално и политическо послание.

Използвахме първото гостуване на Брайън Дейли в България (благодарение на Фондация "Съвременно изкуство"), за да "разсекретим" кодовете му на артист и човек за читателите на Light.  

Вие сте американец, но галеристът ви в Ню Йорк е българинът Стефан Стоянов, как го намерихте? Защо го избрахте?

Обърнах се към Стефан, защото е известен със съвременната фотография и видеоарт, които показва. И е много смел в подбора си на изкуство. Не се страхува от никакви провокации, теми и въпроси. Той е арт дилър, който обича да представя социално и политическо изкуство, насочено към социалните и политическите теми.

Може ли творецът да е страхливец? Що за творец би бил, ако нещо го ограничава?

Много арт дилъри в Щатите и Ню Йорк твърдят, че представят политическо и социално изкуство, но не е така. Съвсем малко от тях засягат тези теми. Като казвам човек, който поема риск, имам предвид, че малко галеристи рискуват да представят изкуство на политически и социални теми, тъй като винаги можеш да засегнеш някого. Голяма част от колекционерите на моето изкуство, например или изобщо на изкуство на политически и социални теми, са европейци. Eвропейците не се страхуват от тези теми. Имат социална позиция и живо се интересуват от политиката. Така че за изкуството ми като че ли е по-добра средата в Европа.

Значи ли това, че в САЩ има ограничена свобода?    

Изкуството, което има претенциите, че се занимава с политически и социални теми, не е достатъчно смело и има декоративен облик. Не е достатъчно директно, малко е завоалирано.

А коя е причината?

Повечето колекционери предпочитат да колекционират изкуство, което не отразява тази тематика. Автори, които не са отражение на социалната обстановка.

Това за какво говори – за повърхностност, незаинтересованост? 

Зависи нюйоркчаните например изобщо не обичат да говорят за столицата Вашингтон. Въобще не искат да засягат теми, свързани с политическия живот.

Тогава какво ги интересува, кое би ги развълнувало?

Това естествено не са всички хора. Но масата обича комфорта. Затова търсят нещо, което ще изглежда добре в дома им и не ги кара да мислят за неприятни неща, за да не излизат от комфортната си зона.

Това прагматизъм ли е?

Понякога си мисля – нашето пространство, атмосферата ни е толкова наситена с лоши новини, че хората се опитват чрез изкуството да избягат от тях, да си починат, да им е приятно. Не искат да са провокирани от неприятни теми. Бих дал пример. Ние, американците, когато се съберем в компания, на маса, дискутираме неща от ежедневието, но никога не се стига до дълбоки разговори за политика или за социални проблеми. Докато ми прави впечатление, че българите имат много силна позиция, обичат да водят задълбочени разговори на политически и социални теми, та дори и когато са на маса. Ние имаме друг подход и начин на почивка. Докато тук хората дискутират важните неща, които засягат живота им.

Как ще коментирате новите подходи в изкуството? Може ли да се говори за ново и старо изкуство?     

Има вечни теми в изкуството. Естествено, има нов начин на поднасянето му в днешно време, заради развитието на технологията. Новите технологии карат изкуството да изглежда поновому, да се възприема и усеща по различен начин. Но темите са общочовешките, съществували години. Новите технологии – дигиталната фотография, видео, тези, които използвам аз (в серията със сънищата на изложбата сега, бел. авт.) позволяват на артиста да си създава собствен театър, със сюрреалистично усещане. Това бе трудно постижимо преди дигиталните технологии. Тези технологии позволяват да си направиш собствения театър и да го режисираш, както си поискаш. 

Някои от т. нар. творци не използват ли съвременните технологии само като външно атрактивна форма, която обаче прикрива упадъка на духа?

В историята на изкуството това може да се каже за всеки период. Да, можеш да се скриеш зад добрия имидж и интересното и да останеш кух, но това важи и за всеки период, през който изкуството е минало. Един от 10-20-30 или 100 художници всъщност има някаква субстанция и през времето винаги е имало художници, които са много сръчни, но без никаква идея, или обратното.

Творците днес са в период на търсене или на липса на концепция?

Има го и този елемент днес. Например в съвременната фотография. Прилича все едно си се снимал с туристическото си апаратче, като така модерните днес селфита. В голяма степен съвременната фотография е нещо такова. А ти гледаш и си казваш: е какво от това? Какво ми показвате? Няма нищо интересно. Затова за мен е важно да бъда разнообразен. Дали ще е с живопис върху платно, дали ще е фотография, видео, скулптора, гледам да не се застоявам в един жанр. За да се провокирам, да се променям и да успея да остана автентичен.

Казвате, че фотографията е огледало на действителността, т.е. сведен сте до отразяващ. Това не граничи ли с индиферентност?

Мисля, че не само фотографията, изкуството е огледало на обществото. Инструментите и жанрът нямат значение. Според мен изкуството е огледалото на обществото и трябва, има задача да го отразява. Ще подкрепя с пример. Взех си почивка от изкуството през 1980 г. Защото моят галерист, арт дилър и други арт дилъри ми бяха казали, че трябва да правя едно и също нещо, докато си изградя име – нещо като мой запазен печат. Трябвало 5-6 години да работя, да се повтарям. Аз обаче не исках да правя едно и също до края на живота си. Сега се връщам към изкуството, защото вярвам, че напоследък този проблем като че ли поизчезва. Днес творците са много по-свободни да се променят, да търсят, да не тъпчат на едно място, а имат повече свобода да експериментират, да сменят жанра, техниката и да изразяват различни идеи. Няма смисъл да стоят на едно място. Не мога да разбера как може творците, които би трябвало да са една крачка пред обществото и да отразяват случващото се в това общество като критично огледало, да са удовлетворени като стоят 20 години на едно и също място, повтаряйки едно и също нещо. За мен това е абсолютен консерватизъм.    

Какви са днешните ви опорни точки?

Опорна точка за мен е да мисля напред, за бъдещето. Много по-комфортно се чувствам да гледам през предниото стъкло на автомобила, вместо през огледалото за задно виждане. Естествено човек трябва да познава миналото, да знае къде се намира, а оттам да е информиран за хронологията на изкуството и през каква еволюция е минала човешката мисъл в историческо отношение. Но аз се чувствам комфортно, когато гледам напред. Бъдещето ми е опорната точка. Вярвам, че като творец трябва да мисля за бъдещето, вярвам в бъдещето и то ми дава надежда. Не се занимавам с въпроса за миналото.

Това ли е посланието ви към нас – зрителите?

Аз си мисля за временно-пространствения континуум. Къде се намирам аз, каква е моята лична позиция в това време. Затова в някои от творбите ми съм обърнат навътре и гледам да разбера себе си. В други творби пък искам да направя коментар на външния свят. Опитвам да отразя това, което се случва около мен. Човек непрестанно трябва да търси и времето, в което живеем, е много специфично. Човек трябва непрестанно да търси в сегашното – бъдещето.

Много хора още търсят и работят в областта на абстрактния импресионизъм, но той се появява в 50-те и 60-те години, в следвоенния период, когато хората са се нагледали на много страшни гледки. Да, периодът тогава е бил такъв, но не мога да разбера защо още работят в този жанр, при условие че той не отразява времето, в което живеем? Моята изложба е ретроспективна. В едната от залите имам произведения от 70-те години. Ще видите заглавието "Наблюдаван отблизо". През 70-те години масово правителството наблюдаваше обикновения човек. Интересно е как тази тема се завърна наскоро, в още по-големи мащаби, макар че методите на наблюдение на обикновения човек и на нарушаването на неговата лично пространство са различни.

В онзи период правителството е използвало шпиони, подслушвани са били телефоните, сега има дигитален начин за наблюдение на хората. Темата вероятно е същата, но методите са различни и това трябва да бъде отразено по различен начин в изкуството. Например някои творци в Щатите, тъй като този въпрос там стои, тук не толкова, използват културната си, етническата си принадлежност и говорят как са били дискриминирани в историята на Америка преди 100 - 200 години. Аз не ги критикувам – тези творци правят репресията център на тяхното изкуство. За мен този въпрос не стои. Аз искам да гледам напред, не в задното огледало. Защото има нови теми, проблеми и трябва да гледаме напред, а не назад.

Кои са тези други неща, които вие не бихте изпуснали?

Казват, че човешкото същество е уникално, защото имаме способността да осмисляме – един глагол например. Но ето го и прилагателното. Затова ние сме рационални същества. Много малко от нещата, които се наблюдават в днешно време в света, са рационални. От религия до национализъм, до ярост – колко неща в ежедневието си правиш, без да реагираш емоционално?

Виждаме толкова много агресия, омраза. Трябва да се изправим срещу нея. Защо реагираме толкова емоционално, а не използваме повече разума си? Ние имаме тази уникална способност в целия животински свят да можем да рационализираме, да осмисляме, да действаме прагматично и въпреки всичко повечето от нещата, които правим, са реакция, емоционален изблик. Замърсяваме света, знаем последствията и въпреки това го правим. Ние сме 7 милиарда, скоро ще сме 15 милиарда, пред нас стои въпросът как ще се изхранваме. Това са критични въпроси, които за момента изглеждат далечни, но съвсем скоро ще се сблъскаме съвсем реално с тях.

Означава ли, че сме самоубийци или славолюбци, или сме дотолкова безотговорни, че изобщо не знаем какво правим?

Не мисля, че сме самоубийци, но просто отлагаме да планираме за бъдещето. Както тук, така и в САЩ не можем за достигнем до консенсус как да управляваме държавите си, след като всички знаем какво е добре за обществото. Като творци ние имаме за задача да поставим тези въпроси, да ги хвърлим за отворен дебат в обществото. За да започнем да взимаме рационални решения, ако не, наистина ще вървим по самоубийствен път.

Дали обаче политиците се интересуват от посланията на творците? И дали изобщо разчитат какво вие им казвате?

Аз не държа моето изкуство да бъде оценено, разбрано или дори показано на политици. Аз търся обикновения човек като зрител и публика за изкуството ми. Въпреки всичко смятам, че изкуството има силата да променя мисленето в обществото. Естествено изкуството би могло да дискредитира. Би могло да бъде насочено към конкретна политическа фигура, да я компрометира, но моята идея е да дам гласност на тези теми в обществото, за да могат хората да се замислят. Те са тези, които имат основна роля при избирането на политици.

Вижте Хонконг, това, което се случва там в момента, е провокирано от творци, творби. Те показаха на хонконгското общество, че не искат да продължават по стария начин, искат промяна. Във всяко тоталитарно общество какво се случва? Творците и изкуството са контролирани. Политиците се плашат от изкуството, защото то дава гласност на истини, от които те се страхуват. Така че първото нещо, което става в едно тоталитарно общество, е да бъдат контролирани хората на изкуството. Затова творците, които искат просто да правят красиви картинки и изображения, в един момент ще станат неадекватни за времето и за диалога в обществото. 

В сложното заглавие на изложбата "Разсекретено: Разгадаването на един парадокс" кой е парадоксът?

Парадоксът е личен. Някои от творбите са за разгадаването на моя личен вътрешен свят. През 1980, когато бях в средата на художници, седяхме с мои колеги и си говорехме за големите нефтени компании, как те държат огромни части от капитала на света. Тези големи магнати държат адски много пари и контролират световната политика и икономика. Аз реших да се занимавам с теми като разоръжаване, което е много странно за един художник – да се втурне в политиката в един момент. Необичайно е. Вместо само да се оплаквам и да негодувам за положението, исках да видя как са нещата отвътре, да бъда част от процеса на промяната. Когато влязох в политиката и реших да се занимавам с програми за разоръжаване, започнаха да ме наричат човекът с шахматното минало.

Аха, това е "карираното" минало, което е и заглавие на една от картините ви?

Да. Защото аз идвах от много необичайна – художническа среда. Парадоксът се състои в това, че като се насочих към политиката, хората от света на политиката, в който попаднах, решиха, че е много зле да идваш от художническите среди. А когато се върнах към изкуството пък, повечето художници решиха – много е лошо, че идвам от света на политиката. За това няма угодия.

Както и да го погледнеш, аз съм човекът с карираното, шахматното минало и това е куриозът. Но се чувствам привилегирован. Това, което правих през 80-те години, не може да бъде направено от никого в днешно време. Защото, ако хората, които се занимават с национална сигурност, можеха тогава – през 80-те години, да влязат в интернет и да видят нещата, които съм правил през 70-те години (коментарите ми за това как свободата в Америка е илюзорна и как сме наблюдавани всички), никога нямаше да ме наемат.  Сега младите творци са в публичното пространство през цялото време, могат да бъдат видени от всеки по всяко време.                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                           

Вторият ви период е продължение на първия или негов контрапункт?

Ако трябва да съм кратък – не, не искам да съм същият. Искам да съм различен. Защото времето днес ме провокира да виждам нови проблеми. Някои от темите са същите, но аз се чувствам различен. Гледам напред и искам да отразявам днешния ден, а не 70-те, 80-те или 90-те години. Това е нов период за мен.

Наричате творците артисти, това ли е погледът ви към тях, изключвам буквалния превод на думата от английски?

Това е игра на терминология. Например Аристотел е говорил за артист творец и за този, който е построил с ръцете си кораба, и за този, който го е измислил като инженер. Ние всички сме творци, но за мен добрите и автентични артисти са тези, които се занимават с проблемите на днешния ден. Давам пример с киното. Днес се бълва толкова много кино. Филми, които те карат да се рееш. Е, и това също е необходимо на обществото, но аз се чувствам по-комфортно и усещам, че изпълнявам мисията си като човек и творец, когато задавам въпросите на днешния ден. Актуалните въпроси на днешното време.

В Америка не получавате държавна помощ за култура, у нас е обратното – чакаме и висим на хранилката на Министерството на културата. Коя от двете системи на финансиране е по-удачна?

Не мисля, че има правилен и грешен отговор. Системата в Щатите е добра за финансиране на културни проекти. Но не мога да изкажа компетентно мнение за друга среда, не познавам динамиката й. Притеснявам се, ако държавата е институцията, на която артистите трябва да разчитат, защото това е на крачка от налагането на цензура. И това е потенциално опасно, защото у един творец би могло да предизвика страха да изкаже истинското си мнение, истинската си позиция заради притеснението, че финансирането му ще бъде спряно от държавата. 

Видеото с молеца и заглавие "Жикай" (разпадане), което вие сте посветили на японския режисьор Куросава, като че ли е замислено за българските политици, но не зная дали ще дойдат да се огледат?

Да, то е коментар на политическия живот, не съм имал предвид България, естествено. Но е важно за нас като хора. Ние се самонараняваме. Знаем последствията от нашите действие и въпреки всичко, нещо ни влече към това, да се самонараняваме. Молецът е нощната пеперуда, привлечена от тази светлина, която ще го унищожи. Харесва ми метафората на Шекспир "…Така молецът каза на свещта" – това е моят коментар към нас като хора. Още един път се показва, че водещото у нас не е рациото, защото сме емоционални същества. Повечето от решенията, които вземаме за живота си, са емоционално мотивирани. Интересното е, че имаме потенциала да рационализираме, но не го ползваме. Ако анализираме един ден и видим какви са били реакциите ни и какви решенията, които сме взели, всеки би трябвало да признае, че повечето му решения са били емоционални мотивирани.

Какви бяха очакванията ви, идвайки в България, и с каква реалност се сблъскахте?

Бях в България преди два месеца, точно когато падна правителството. Преди две години бях на едно биенале в Босна. Бях в Хърватия и Босна, така че имах някаква представа от Балканите. Това, което видях като дойдох, остави в мен приятно усещане. От всички дискусии и разговорите, които водя с хората, дали на кафе, на вечеря, или неформално, ми прави впечатление, че винаги може да се завърже дълбок и интересен диалог. Дали става въпрос за политика, геополитика, икономика, философия или изкуство. Българите могат да говорят, информирани са по тези теми и знаят доста. Това е нещо, което в Щатите трудно срещам. Нещо, което знам, е, че София не е равно на България. Затова искам да изляза, да попътувам и да видя обикновения човек, от различните етнически прослойки, за да ми допълнят пъзела за България. Това е най-дългият ми престой в държава извън Щатите освен в Япония, където съм живял.

Ретроспективната изложба на Браян Дейли "Разсекретено: Разгадаването на един парадокс" e в Националната художествена галерия до 23 ноември.

 Брайън Дейли има ателиета в Уудсток и Арлингтън, Вирджиния. Той е част от артистичния авангард в Лос Анджелис през 70-те, но през 1981 г. изненадващо завършва международни отношения и до 2008 г. обикаля света като специалист по разоръжаване и международна сигурност. Връща се в изкуството през 2008 г.

За него фотографският процес е само изходен материал, доработката на композициите му е като при картина, често сюрреалистична. Работите на Дейли са провокативни, с ясно социално и политическо послание.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

2 коментара
  • 1
    rage_against avatar :-|
    Rage Against

    интересно. може би трябва да се посети тази изложба...

  • 2
    2.5 avatar :-|
    2.5

    "Казвате, че фотографията е огледало на действителността, т.е. сведен сте до отразяващ. Това не граничи ли с индиферентност?"

    Това ми е любимият въпрос!
    Направо строшИ т@помера!


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност.