Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Свободна в Европа

С Диана Иванова за документалния й филм "Чуй", нишката на любовта и как да изслушваме агентите на ДС

9672 прочитания

© © Вяра Стефанова


Диана Иванова е личност. Тя е разсъждаваща. Самокоригираща се. Колцина могат свободно да направят публичен анализ на променливите си позиции? Човек трудно може да си представи колко идеи се въртят в главата на журналиста и активист Диана Иванова само докато пие сутрешното си кафе. Срещата ни бе с конкретен повод – филмът за радио Свободна Европа "Чуй", с който тя дебютира като режисьор в документалното кино и сега е в програмата на "Киномания". Но говорихме и за други неща - къде е била истината тогава, когато всичко е било пропаганда; къде е истината сега. 

В крайна сметка съм себе си. Интересува ме връзката с мястото и с миналото. Това обединява всичките ми проекти. Отстрани те изглеждат разнородни, еклектични и хаотични, но за мен имат вътрешна подредба и логика. Аз съм с ясна идентичност. И фестивалът в Бела речка, който започнах със съмишленици – фестивал на спомените, с идеята да дълбае в миналото, но в същото време да търси връзката с мястото. Защото без настоящето няма как да има връзка с миналото. "Травми и чудеса" беше опит с иранския фотограф Бабак Салари да видя моето място на източноевропейка в света днес.

И двете прожекции минаха при пълни зали, на втората дори имаше опашка за билети. Малко е времето за дискусия в салона, но хората са доста развълнувани след прожекциите. Един човек например разпозна майка си на фотографията от Виена, дадена ни от офицера от ДС, работила тогава в Балкантурист. Друг пита за броя на агентите в "Свободна Европа", знае ли се точно, трети за радиото след 1989-а. Има желание за продължение на филма, едва ли не за сериал. Всички питат как съм навила хората от ДС да говорят? Образът на офицера от ДС Атанас Кременлиев събужда много противоречиви чувства. Един приятел днес каза - първо ми идеше да го удуша с неговия ехиден смях, после се изненадах, че ми стана симпатичен. Петър Манолов, който беше на премиерата, предизвика бурни спонтанни аплодисменти, това се повтори и при следващата прожекция.

В различните моменти са различни неща. Когато загубих майка си, едно от нещата, които ми помогнаха, беше четенето. Около смъртта й имах много силни сънища. Оттам датират моите занимания с психоанализа. Исках да ги разбера. Любопитството ме доведе до ново знание. По някакъв начин то ми даде опора. В други моменти е била любовта. Това знание ме доведе до ново разбиране за нея. Как аз обичам, как мога да обичам. Опорните ми точки са кръговрат. Едното води към другото. Знанието, което изведнъж натрупах, от една страна запълни празнина у мен, от друга - ми даваше посока. После се появи идеята за любовта, разбирането, заедността.

Тази година завърших две големи неща, върху които работих дълго време – над 4-5 години. Едното е филмът за радио "Свободна Европа". Той ме занимава от 2010 г., започнахме го през 2011 г. Другото – завърших обучение по групова психоанализа, което започнах 2008 г. Годината на завършване и на изчакване. Опитвам се да разбера как ще синтезирам двете занимания, психоанализа и кино, занапред. Как ще ги свържа с моята работа между България и Германия. В момента съм разделена на две – едната част в Бела речка и София, а другата е в Бон, където е любовта, моят приятел, и търся синтеза. Сега за мен е важен животът на филма, срещата му с хората. Около темата за "Държавна сигурност" водих много разговори. Направих група за личен опит на хора, които имат преживявания, свързани с ДС. Беше урок по история за всички нас, защото имаше млади хора, които нищо не знаят за онова време. Срещнах ги и с жертва, и с човек от страната на ДС. И двете срещи провокираха емоции и диалог в екипа, защото се оказа, че не познаваме нито жертвите, нито другите.

Хората загубиха много през последните години и ново страдание, загуба на приятел или на доверие ги плаши. В една от групите семейство сподели, че повечето от техните съученици, с които са завършили известна софийска езикова гимназия, са се оказали агенти. Обаче те не говорят за това. Не искат да губят приятели. Занимава ме до каква степен сме загърбили истината и откровеността в името на приятелството. Но ако не разговаряме за нещата, които са съществени, това приятелство ли е? Това са важни въпроси.

Приятели – не, но колеги – да, това даде енергията на този филм.

LISTEN_trailer from Albena Kovatcheva on Vimeo.

Периодът 1994 до 2003 г., в който работих в радиото, е може би най-важният в живота ми. След "Свободна Европа" взех кардинални решения с какво ми се занимава. Връщането в Бела речка, желанието да участвам в по-малки проекти, да наблюдавам себе си, да знам мащаба на това, което се случва – важни решения, които и сега следвам. Енергията на радиото ми даде разбиране и за геополитически процеси - къде е Америка в момента, къде сме ние, къде аз искам да бъда. След като се върнах от Прага, започна масовото отваряне на досиетата. През 2006 г. беше случаят с Георги Коритаров, който много ни отблъсна. Голяма част от колегите от радиото престанаха да разговарят с него. Тогава аз написах текст за "Гласове" - кое е по-трудно: да се извиниш на колегията, защото аз някак си очаквах той да ни се извини, че е работил, пък не ни е казвал - или да осъдиш колега? Имах тази трудност – да го осъдя, без да знам какво точно се е случило. И тогава започнах да чета. Дадох си сметка, че темата "Държавна сигурност", която никога не ме беше занимавала сериозно, има отношение към моя живот. След като един от най-добрите мои колеги се оказва въвлечен в службите, значи сянката на ДС засяга мен и моята биография. И реших – ще започна да чета досиетата в Комисията, за да имам за себе си представа. Написах, разбира се, писмо за самата мен, получих отговор от Комисията, стори ми се важно всички ние да можем да защитим това, което сме правили, защото "Свободна Европа" беше знаме, време на свобода за нас, имаше много достойнство, тогава – през 90-те години. Покрай четенето на тези истории се роди и идеята за филм. Първоначално фигурираше и Коритаров – исках да обхвана цялото време досега, но се оказа сложно и за мен самата. Имахме доста разговори. Аз имах мои вътрешни съмнения до каква степен мога да съдя. В някакъв момент се усъмних и в самите досиета и документи.

Мен ме впечатлиха други неща в това интервю. За първи път го чувам публично да говори за този период от живота си. Някак си проявих разбиране към него, заради две неща. Едното съществено, казано само в изречението: "Аз съм бил друг човек тогава, сега съм друг." Ние често изпускаме, че човек се променя в живота. Имал е може би причини, поради които е бил склонен да се поддаде, да бъде уязвен и да бъде обхванат в тази мрежа. Сега е друг човек и сега не може да бъде подмамен. Това ми се вижда също важно в някаква парадигма на човешкия живот. Човек иска да бъде видян и с лошото, и с доброто, което е направил. Т.е. проблемът е, липсата на говорене, за да разберем причините на различните хора, кой как е влязъл, защо се е случило. И когато един проговори, той събира целия ни гняв, насъбралата ни се ярост. А може да поговорим с наши познати и да разберем какво се е случило там. Но тъй като тези разговори не се получават, това се насъбира и се излива върху един човек. Другият голям проблем е, хубаво, о кей, имаме Комисия по досиетата, която изважда досиета, но в този безразборен хаос, в който отново фокусът е върху агентите, ние изпускаме голямата картина, че ДС служи на комунистическата партия, че има друго ниво, което е по-важното и остава абсолютно в сянка – хората, които са били в целия апарат. Особено за едно младо поколение в момента изкарването на тези имена 25 години по-късно изведнъж превръща ДС в една ексклузивна прослойка извън обществото. А това не е така. ДС е била навсякъде в живота ни: в университетите, в телевизията, в киното, на много места. До такава степен е била преплетена с живота, че ако човек не се опита да види времето, няма как да разбере самата ДС. Тя е била част от едно време – например в моя филм имам един герой, Атанас Кременлиев, който говори от името на ДС. Наскоро си говорих с приятелка в Бон, тя каза: "А, чичо Наско, той живееше над нас във Виена, на втория етаж." За нея той е "чичо Наско". Ето, това роднинско, приятелско отношение към миналото, в което ние пазим добрите си герои, бащи, чичовци и т.н., и се опитваме да разберем "другите". "Другите" са от ДС, не от нашия роднински или приятелски кръг. Ако не разберем собствения си семейно-фамилен кръг и не започнем тези разговори там, останалото ще ни се струва винаги зловещо, неясно. Това е големият проблем за разговора, който не става. И ако аз работя в някаква посока с моята група, то е да правя такива малки разговори, в които непознати хора започват да говорят помежду си и се окуражават да пренесат този разговор и в своето обкръжение.

И познание, и отприщване, и кураж. Опознаване на чувствата, които досега не си знаел, че имаш, желание за разговори и за участие в живота. Много от нас въобще не познават жертви. Имам приятели, които не са се срещали с човек, чийто баща е бил в затвора. Тази история я нямаше. По времето, когато аз съм израсла, онзи, с намаленото поведение в училище отпадаше от света. Аз нямам в ученическия си приятелски кръг такива хора. Изведнъж тези хора се появяват в живота ми и имам чувство на неудобство къде съм била тогава, когато техните бащи са били в затвора, какво се е случило, така че аз съм останала извън тази история. Тези хора да бъдат включени отново в разговора. За да не си говорим само със себеподобни. Може би преди 10-15 години нямаше да мога да направя това. В момента съм готова да го направя, имам респект и към него, и към жертвата просто защото и двамата са човешки същества.

Ако аз не им дам респекта, няма да я разкажат, а тя е тяхната субективна истина, която стои затворена, неразказана. Защото се сблъскват само с вълната на омразата. Когато някой ме мрази, няма да му разкажа нищо. Докато не кажа: да, искам да чуя това по начина, по който го казвате, няма да го окарикатуря. Мисля, че ние сме длъжни да го знаем. В това виждам моето порастване, преди 15 години бях друга. Не смятах, че с тези хора трябва да се говори.

Да, това ме интересува. Опитът по човешки да се приближим и да чуем другия. Незабравимата Румяна Узунова много ми въздейства с нейното: "Чувам ви. Слушам ви. Говорете." Искаше ми се да предам с филма тази енергия на Радиото. Че трябва "да чуем". Сега аз съм способна да чуя. Но искам и другите да чуят. И моите приятели. И двете страни – и това, и това, тогава да мислят. Защото ние обикновено имаме вече позиция и от нея чуваме. Чуваме, което искаме да чуем. Това ми се искаше – друг е въпросът доколко съм успяла, тъй като вече е кино. Исках не толкова да разкажа исторически всички факти, няма и как да го направя, а по-скоро да предам духа на времето, духа на това Радио.

Радио "Свободна Европа" не стана част от историята на българската журналистика. Румяна Узунова и тези хора вече ги няма. Когато се говори за него и въобще за миналото и за 1989 г., няма разказ. Досега Радиото е било демонизирано, ама буквално, или по някакъв начин героизирано от хората, които са го слушали, за които е носило нещо. Причината за това демонизиране е ясна във филма - с началото на "Свободна Европа", тайните служби и т.н. От друга страна, за какви хора то е имало смисъл? Радиото за мене е ключово в този разказ. Даде ми материя, близка за мене. Искам да правя още филми в тази посока. Това е и начинът да отдадеш дължимото на хората преди тебе.

Поканиха ме. С Георги Стойчев работихме в "Ефир 2" при Нери Терзиева. Когато я уволниха от телевизията, напуснахме с нея, защото бяхме казали, че ще го направим. Тъй като тогава излъчвахме едно дълго изречение в 00:00 ч. вечерта, започнахме да пишем във в. "Стандарт" седмична рубрика "Дългото изречение на Диана Иванова и Георги Стойчев". Четейки ни, директорът на радиото в Мюнхен Румен Трайчев ни се обади: "Искам да ви поканя – разширяваме програмата на радио "Свободна Европа" в София и започваме ново предаване, наречено "Светът в 13". Това беше през 1994 г., ние се съгласихме и тримата с Георги Папакочев го започнахме. Това беше годината, когато се взе решението радиото да се премести от Мюнхен в Прага. Част от екипа остана в Мюнхен, а нас двамата ни поканиха за Прага. Бях с големи колебания дали да го направя, защото тогава бях на 27, имах намерение да уча в САЩ, знаех, че това ще е голяма промяна за мен, но я приех.

Миналата година, когато започвахме прожекции на "Непознатите архиви на Държавна сигурност" и за първи път показвах разпита на Петър Манолов, беше пълно само с млади хора. Фантастично усещане – интересуват се, искат да знаят. Стори ми се, че протестите обърнаха нещо в България. Сега има още едно активно поколение, което иска да разбере връзките – къде живее в момента. Не от комунизма в детайл, а от връзките между събитията, защото вижда, че той още не е минало. Голяма част от нещата, за които говорим, не са минало, те са трансформирани, но са и настояще. Катарзисът може да дойде при децата. Защото тези затворени чувства и емоции на родителите се предават на децата и те са натоварени с тях. Има генерационно предаване на травмата през поколенията. И ако има някой, който може да промени нещо в отношението към миналото, това са децата. Не защото искат да разберат комунизма, а защото искат да разберат себе си. Това е моята вяра и един от бъдещите ми проекти – към децата.

Видях, че свободата нищо не ми носи, когато съм тъжна. Липсваше ми основна нишка на любовта, която само тук можех да свържа. Да се върна, но с опита, който имам. Връщането беше свързано с желанието аз да се намеся, говоренето по тези теми не може да мине без личния разказ.

Защото някога написваш истории, които остават в чекмеджето и няма на кого да ги дадеш, няма кой да ги прочете. Но пък както чекмеджетата на писателите, сега пък чекмеджетата на журналистите ще бъдат по-интересни. Историите чакат своите читатели. Сега съм се насочила отново към писане, опитвам се да пиша в Германия. Но това е поле, което няма да напусна, и трябва да се направи веднага – тук и сега. Не е като с филм, който може да изчака пет години.

Тази година тук беше Юлия Кръстева, за първи път я срещам на живо, за мен тя предизвика силни вътрешни емоции. Говори за това, в което и аз вярвам – че преди да направиш революция в квартала, трябва да направиш революция в себе си. Срещам хора около мен, които правят такива малки неща, малки революции, свързани с опознаването на себе си. И това, което ще стане, може би не сега, е тези малки места да станат по-видими. Защото мисля, че не са много в България, напротив – много са. Но поради всеобщата грозота на пейзажа, ние не ги виждаме. Те може би не са достатъчно смели, да се заявят по-силно. Вярвам, че тези места, хора, общности ще станат по-видими, ще дадат кураж да се види, че светлината не е чак толкова малко в България.

Аз самата се люшкам. Не съм постоянно в оптимистично и ведро настроение. Защото виждам песимизма навсякъде. Виждам го и в Германия. Едно объркване, накъде отива всичко. Чисто човешки си струва да поддържаме нивото на своята вътрешна доброта. Да не загубим това съчувствие на човека до нас, какъвто и да е той. Пак се връщам на Румяна Узунова – тази емпатия, която тя проявява към хора, които смята за различни, непринадлежащи към нас, се е изгубила в голяма част от обществото и по времето на социализма, и по времето на прехода. Затова казвам ниво на доброта, защото поддържайки нивото на доброта ти можеш да го даваш и на други хора. Ако това не загубим, има надежда. Защото това не зависи от идеологиите, от това кой ни управлява. А зависи само от нас. Затова, аз вярвам.

Не зная дали този музей ще се реализира, беше идея на Мартин Иванов, по която работихме. Идеята има концепция, която стои заключена. Но има огромен проблем в представянето на травмата. Много малко хора от нас познават жертви, а много от тях имат унищожена памет и способност за говорене, защото са психически сломени. Как тогава да се стигне до този разказ? Имаме дефицит на разкази и на свидетели. Обаче всичко това не е изгубено, защото е останало в семейната памет. И рано или късно ще има деца, внуци, които ще си зададат въпроси. Те пътуват сега навън. В момента целият свят кипи и се вълнува кой съм аз, накъде отивам? Всички в света си го задават. И когато си задаваш въпроса – аз къде съм, няма как да не си зададеш въпроса: А защо съм тук? В групата имах много успешни деца живели на Запад, в един момент си задават въпроса защо съм тук? Дали и аз не съм част от тази привилегирована класа, срещу която протестирах миналата година? Къде са били моите родители тогава, за да мога аз да уча на Запад? Това са важните въпроси, които могат да доведат това поколение до разговор. Защото е ясно, че има изпуснато време за много от нас. Трагичното в нашия случай е, че държавата е оставила този процес изцяло на хората на изкуството или някакви групи ентусиасти. Не е работа на хората на изкуството да казват историческата истина. Тяхна работа е да я кажат по кинематографичен начин. Историческата истина стои добре в музеи, в институции.

Да, но на други места той е изследван. Т.е. може да се направи музей, който не е статичен, а е динамичен. Постоянно да изследва тази памет и да натрупа нови факти. Все пак става въпрос за период от 1944 до 1989 година. Например Институтът за изследване на близкото минало има много изследвания, но те остават в една затворена интелектуална общност и не достигат до повече хора. Пътувайки из България се вижда – нямаме музеи, те свършват до Втората световна война. Другото е оставено на произволен разказ. На собствените ни идеологии. Това е привидна свобода. Така човек много бързо се връща и към старото мислене. В Свиленград искат да направят музей на образцовата социалистическа граница – това е достойнството, към което се обединява градският елит на Свиленград. Когато няма нищо ново или то е плашещо, ти се връщаш към старото познато. Прожектираха и филм от 1954 г. Стана ми интересно – рециклират дори филми от миналото, в името на... не е ясно на какво. Отдръпването на държавата тотално от разказ за онова време в учебници, от усилие това да фигурира в официален наратив, е изключително опасно. Защото такива групички организират собствената си памет по начин, който формира цели следващи поколения. Тази тема с рециклирането на елитите, на миналото, на паметта ми се струва много интересна.

Йогата много ми помогна и продължава да ми помага. Даде ми това търпение. Казано е: "Дай ми куража да променя това, което може да бъде променено; търпение да издържа това, което не може да бъде променено и мъдрост, да правя разлика между двете." Това е йогата. Има неща, които не могат да бъдат променени и за тях трябва да се живее. Такива, които могат да бъдат променени и аз мога да участвам в тази промяна. И Бела речка е такъв голям урок, защото виждаш границите на социалната намеса. Границите, до които мога да променям каквото и да било. Виждаш, че колкото и малко да ти е оставено като поле за действие, имаш свобода. Преди, когато мислех за света, изпитвах тотално безпокойство. Какво ще се случи всеки момент. А когато мислех за Бела речка, ме обземаше страхотно спокойствие. Там вече 12 години върви нещо здраво, тази общност се развива и си казах, че трябва да стане още по-голяма част от живота ми, защото ме изпълва с радост. Ние сме няколко души, които създадохме тази общност, но вече имаме много доброволци. За тези години реставрирахме училище, камбана, откраднат казан. Дванадесет години, в които в държавата има разпад, а там – вървене напред.

Той е човек, който ме разбира, но и който ме критикува. Можем да си говорим за всичко. С него преодолях много нива на неговорене. Това беше постепенен процес, но се отворих да говоря. Самият той е психотерапевт. Занимава се с музика – двамата заедно свирим на различни инструменти – хармониум и флейта. С него открих уюта и спокойствието, рядко съм срещала такива хора. Самата аз станах много по-спокоен човек.


7 коментара
  • 1
    alien_s avatar :-?
    Jessika

    Чудесно интервю, носи оптимизъм. :)

  • 2
    muad avatar :-|
    muad

    Има ли начин да се направи разпространителска система за такива филми, защото много хора нямат възможността да обикалят по фестивали а съм видял много интересни заглавия, които по друг начин просто не знам как да гледам.

  • 3
    izabell avatar :-|
    izabell

    Поздравления на Диана, за успеха да влезе в "мащаба" на ДС.

  • 4
    ssh34368102 avatar :-|
    роджър

    Чел съм някои от НАИСТИНА ГРОЗНИТЕ доноси на Коритаров, бяха писани за мой приятел и компанията му ... отврат, какво да кажа ?!

  • 5
    tsvetko_51 avatar :-|
    tsvetko_51

    Да си призная честно аз не успях да се ориентирам в това интервю - какво иска да ни каже интервюираната, и защо интервюиращия трябваше да зададе толкова разнопосочни въпроси. Не че йогата не е важна, но да вкараме темата за ДС, при това разгледана и развита по такъв начин, че аз така и не разбрах ние ли лошо ги разбираме (агенти, офицери и горния етаж ръководители) или те са различни, съответно да не прилагаме един аршин и отношение. Не разбрах и дали интервюираната има като краен резултат изработено отношение, та дори и не разбрах какво точно и е отношението към Коритаров.
    Но когато важни и почти всекидневни. почти интимно лични и обществено важни въпроси са един до друг, целта (ако я имало или не не била да ни разсее???) съвсем изчезва. Подобен подход в нашия кръг се нарича "циганска торба" - торба в която пъхаш всичко, важно, неважно и откровен боклук:).

  • 6
    kihano avatar :-|
    kihano

    До коментар [#5] от "tsvetko_51":

    Не бе, това просто е много интелигентно и креативно. Не е като за нас.

  • 7
    historama avatar :-|
    historama

    Интервюто е като след дъжд качулка. Само че статийката ми напомня, как в края на 1989г., и началото на 1990г. за всичко лошо бе обвиняван "тоталитаризма", но не и "комунизма", и сега ДС, но не и Любен Гоцев, Бригадир Аспарухов, Красимир Райдовски, Ани Крулева. Да, хората от ДС стопирали прогреса на България имат имена - кажете ги! Както и истината за Симеон Сакса.


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK