Свободна в Европа

Илюстрация Увеличаване Автор: © Вяра Стефанова Смаляване

Диана Иванова е личност. Тя е разсъждаваща. Самокоригираща се. Колцина могат свободно да направят публичен анализ на променливите си позиции? Човек трудно може да си представи колко идеи се въртят в главата на журналиста и активист Диана Иванова само докато пие сутрешното си кафе. Срещата ни бе с конкретен повод – филмът за радио Свободна Европа "Чуй", с който тя дебютира като режисьор в документалното кино и сега е в програмата на "Киномания". Но говорихме и за други неща - къде е била истината тогава, когато всичко е било пропаганда; къде е истината сега. 

Многолика сте: журналист, писател, поет, изследовател, пътешественик, организирате фестивали, как да ви представи човек?
В крайна сметка съм себе си. Интересува ме връзката с мястото и с миналото. Това обединява всичките ми проекти. Отстрани те изглеждат разнородни, еклектични и хаотични, но за мен имат вътрешна подредба и логика. Аз съм с ясна идентичност. И фестивалът в Бела речка, който започнах със съмишленици – фестивал на спомените, с идеята да дълбае в миналото, но в същото време да търси връзката с мястото. Защото без настоящето няма как да има връзка с миналото. "Травми и чудеса" беше опит с иранския фотограф Бабак Салари да видя моето място на източноевропейка в света днес.

Абонирайте се за Капитал

Четете неограничено и подкрепяте усилията ни да пишем по важните теми

Как публиката на "Киномания" прие филма ви?
И двете прожекции минаха при пълни зали, на втората дори имаше опашка за билети. Малко е времето за дискусия в салона, но хората са доста развълнувани след прожекциите. Един човек например разпозна майка си на фотографията от Виена, дадена ни от офицера от ДС, работила тогава в Балкантурист. Друг пита за броя на агентите в "Свободна Европа", знае ли се точно, трети за радиото след 1989-а. Има желание за продължение на филма, едва ли не за сериал. Всички питат как съм навила хората от ДС да говорят? Образът на офицера от ДС Атанас Кременлиев събужда много противоречиви чувства. Един приятел днес каза - първо ми идеше да го удуша с неговия ехиден смях, после се изненадах, че ми стана симпатичен. Петър Манолов, който беше на премиерата, предизвика бурни спонтанни аплодисменти, това се повтори и при следващата прожекция.

Когато губите почва под краката си, кое ви дава силата да стъпите отново на земята, да продължите напред?
В различните моменти са различни неща. Когато загубих майка си, едно от нещата, които ми помогнаха, беше четенето. Около смъртта й имах много силни сънища. Оттам датират моите занимания с психоанализа. Исках да ги разбера. Любопитството ме доведе до ново знание. По някакъв начин то ми даде опора. В други моменти е била любовта. Това знание ме доведе до ново разбиране за нея. Как аз обичам, как мога да обичам. Опорните ми точки са кръговрат. Едното води към другото. Знанието, което изведнъж натрупах, от една страна запълни празнина у мен, от друга - ми даваше посока. После се появи идеята за любовта, разбирането, заедността.

Сега какъв е етапът ви?
Тази година завърших две големи неща, върху които работих дълго време – над 4-5 години. Едното е филмът за радио "Свободна Европа". Той ме занимава от 2010 г., започнахме го през 2011 г. Другото – завърших обучение по групова психоанализа, което започнах 2008 г. Годината на завършване и на изчакване. Опитвам се да разбера как ще синтезирам двете занимания, психоанализа и кино, занапред. Как ще ги свържа с моята работа между България и Германия. В момента съм разделена на две – едната част в Бела речка и София, а другата е в Бон, където е любовта, моят приятел, и търся синтеза. Сега за мен е важен животът на филма, срещата му с хората. Около темата за "Държавна сигурност" водих много разговори. Направих група за личен опит на хора, които имат преживявания, свързани с ДС. Беше урок по история за всички нас, защото имаше млади хора, които нищо не знаят за онова време. Срещнах ги и с жертва, и с човек от страната на ДС. И двете срещи провокираха емоции и диалог в екипа, защото се оказа, че не познаваме нито жертвите, нито другите.



Това ни плаши, или страним, защото ще си разклатим удобството?
Хората загубиха много през последните години и ново страдание, загуба на приятел или на доверие ги плаши. В една от групите семейство сподели, че повечето от техните съученици, с които са завършили известна софийска езикова гимназия, са се оказали агенти. Обаче те не говорят за това. Не искат да губят приятели. Занимава ме до каква степен сме загърбили истината и откровеността в името на приятелството. Но ако не разговаряме за нещата, които са съществени, това приятелство ли е? Това са важни въпроси.

Вие имате ли такива приятели доносници?
Приятели – не, но колеги – да, това даде енергията на този филм.

LISTEN_trailer from Albena Kovatcheva on Vimeo.

Работата ви в радио "Свободна Европа" или темата за строя и досиетата ви подтикнаха да направите "Чуй"?
Периодът 1994 до 2003 г., в който работих в радиото, е може би най-важният в живота ми. След "Свободна Европа" взех кардинални решения с какво ми се занимава. Връщането в Бела речка, желанието да участвам в по-малки проекти, да наблюдавам себе си, да знам мащаба на това, което се случва – важни решения, които и сега следвам. Енергията на радиото ми даде разбиране и за геополитически процеси - къде е Америка в момента, къде сме ние, къде аз искам да бъда. След като се върнах от Прага, започна масовото отваряне на досиетата. През 2006 г. беше случаят с Георги Коритаров, който много ни отблъсна. Голяма част от колегите от радиото престанаха да разговарят с него. Тогава аз написах текст за "Гласове" - кое е по-трудно: да се извиниш на колегията, защото аз някак си очаквах той да ни се извини, че е работил, пък не ни е казвал - или да осъдиш колега? Имах тази трудност – да го осъдя, без да знам какво точно се е случило. И тогава започнах да чета. Дадох си сметка, че темата "Държавна сигурност", която никога не ме беше занимавала сериозно, има отношение към моя живот. След като един от най-добрите мои колеги се оказва въвлечен в службите, значи сянката на ДС засяга мен и моята биография. И реших – ще започна да чета досиетата в Комисията, за да имам за себе си представа. Написах, разбира се, писмо за самата мен, получих отговор от Комисията, стори ми се важно всички ние да можем да защитим това, което сме правили, защото "Свободна Европа" беше знаме, време на свобода за нас, имаше много достойнство, тогава – през 90-те години. Покрай четенето на тези истории се роди и идеята за филм. Първоначално фигурираше и Коритаров – исках да обхвана цялото време досега, но се оказа сложно и за мен самата. Имахме доста разговори. Аз имах мои вътрешни съмнения до каква степен мога да съдя. В някакъв момент се усъмних и в самите досиета и документи.

Разобличаването на много от агентите не повлия на обществените позиции, които заемат. Видях дори определена неприязън и полуагресия – визирам скорошно интервю с Богдан Богданов от НБУ в документален филм ("И България е една голяма грешка" по БНТ, бел. ред.).
Мен ме впечатлиха други неща в това интервю. За първи път го чувам публично да говори за този период от живота си. Някак си проявих разбиране към него, заради две неща. Едното съществено, казано само в изречението: "Аз съм бил друг човек тогава, сега съм друг." Ние често изпускаме, че човек се променя в живота. Имал е може би причини, поради които е бил склонен да се поддаде, да бъде уязвен и да бъде обхванат в тази мрежа. Сега е друг човек и сега не може да бъде подмамен. Това ми се вижда също важно в някаква парадигма на човешкия живот. Човек иска да бъде видян и с лошото, и с доброто, което е направил. Т.е. проблемът е, липсата на говорене, за да разберем причините на различните хора, кой как е влязъл, защо се е случило. И когато един проговори, той събира целия ни гняв, насъбралата ни се ярост. А може да поговорим с наши познати и да разберем какво се е случило там. Но тъй като тези разговори не се получават, това се насъбира и се излива върху един човек. Другият голям проблем е, хубаво, о кей, имаме Комисия по досиетата, която изважда досиета, но в този безразборен хаос, в който отново фокусът е върху агентите, ние изпускаме голямата картина, че ДС служи на комунистическата партия, че има друго ниво, което е по-важното и остава абсолютно в сянка – хората, които са били в целия апарат. Особено за едно младо поколение в момента изкарването на тези имена 25 години по-късно изведнъж превръща ДС в една ексклузивна прослойка извън обществото. А това не е така. ДС е била навсякъде в живота ни: в университетите, в телевизията, в киното, на много места. До такава степен е била преплетена с живота, че ако човек не се опита да види времето, няма как да разбере самата ДС. Тя е била част от едно време – например в моя филм имам един герой, Атанас Кременлиев, който говори от името на ДС. Наскоро си говорих с приятелка в Бон, тя каза: "А, чичо Наско, той живееше над нас във Виена, на втория етаж." За нея той е "чичо Наско". Ето, това роднинско, приятелско отношение към миналото, в което ние пазим добрите си герои, бащи, чичовци и т.н., и се опитваме да разберем "другите". "Другите" са от ДС, не от нашия роднински или приятелски кръг. Ако не разберем собствения си семейно-фамилен кръг и не започнем тези разговори там, останалото ще ни се струва винаги зловещо, неясно. Това е големият проблем за разговора, който не става. И ако аз работя в някаква посока с моята група, то е да правя такива малки разговори, в които непознати хора започват да говорят помежду си и се окуражават да пренесат този разговор и в своето обкръжение.

Придобиват се познания или е отприщване на нещо дълго затваряно?
И познание, и отприщване, и кураж. Опознаване на чувствата, които досега не си знаел, че имаш, желание за разговори и за участие в живота. Много от нас въобще не познават жертви. Имам приятели, които не са се срещали с човек, чийто баща е бил в затвора. Тази история я нямаше. По времето, когато аз съм израсла, онзи, с намаленото поведение в училище отпадаше от света. Аз нямам в ученическия си приятелски кръг такива хора. Изведнъж тези хора се появяват в живота ми и имам чувство на неудобство къде съм била тогава, когато техните бащи са били в затвора, какво се е случило, така че аз съм останала извън тази история. Тези хора да бъдат включени отново в разговора. За да не си говорим само със себеподобни. Може би преди 10-15 години нямаше да мога да направя това. В момента съм готова да го направя, имам респект и към него, и към жертвата просто защото и двамата са човешки същества.

Всеки със своята истина?
Ако аз не им дам респекта, няма да я разкажат, а тя е тяхната субективна истина, която стои затворена, неразказана. Защото се сблъскват само с вълната на омразата. Когато някой ме мрази, няма да му разкажа нищо. Докато не кажа: да, искам да чуя това по начина, по който го казвате, няма да го окарикатуря. Мисля, че ние сме длъжни да го знаем. В това виждам моето порастване, преди 15 години бях друга. Не смятах, че с тези хора трябва да се говори.

Това ли е причината във филма да чуем разказа на всеки от участниците и той да звучи човешки убедително?
Да, това ме интересува. Опитът по човешки да се приближим и да чуем другия. Незабравимата Румяна Узунова много ми въздейства с нейното: "Чувам ви. Слушам ви. Говорете." Искаше ми се да предам с филма тази енергия на Радиото. Че трябва "да чуем". Сега аз съм способна да чуя. Но искам и другите да чуят. И моите приятели. И двете страни – и това, и това, тогава да мислят. Защото ние обикновено имаме вече позиция и от нея чуваме. Чуваме, което искаме да чуем. Това ми се искаше – друг е въпросът доколко съм успяла, тъй като вече е кино. Исках не толкова да разкажа исторически всички факти, няма и как да го направя, а по-скоро да предам духа на времето, духа на това Радио.

Духът на времето, пречупен през ДС и "Свободна Европа"?
Радио "Свободна Европа" не стана част от историята на българската журналистика. Румяна Узунова и тези хора вече ги няма. Когато се говори за него и въобще за миналото и за 1989 г., няма разказ. Досега Радиото е било демонизирано, ама буквално, или по някакъв начин героизирано от хората, които са го слушали, за които е носило нещо. Причината за това демонизиране е ясна във филма - с началото на "Свободна Европа", тайните служби и т.н. От друга страна, за какви хора то е имало смисъл? Радиото за мене е ключово в този разказ. Даде ми материя, близка за мене. Искам да правя още филми в тази посока. Това е и начинът да отдадеш дължимото на хората преди тебе.

Самата вие как влязохте в "Свободна Европа"?
Поканиха ме. С Георги Стойчев работихме в "Ефир 2" при Нери Терзиева. Когато я уволниха от телевизията, напуснахме с нея, защото бяхме казали, че ще го направим. Тъй като тогава излъчвахме едно дълго изречение в 00:00 ч. вечерта, започнахме да пишем във в. "Стандарт" седмична рубрика "Дългото изречение на Диана Иванова и Георги Стойчев". Четейки ни, директорът на радиото в Мюнхен Румен Трайчев ни се обади: "Искам да ви поканя – разширяваме програмата на радио "Свободна Европа" в София и започваме ново предаване, наречено "Светът в 13". Това беше през 1994 г., ние се съгласихме и тримата с Георги Папакочев го започнахме. Това беше годината, когато се взе решението радиото да се премести от Мюнхен в Прага. Част от екипа остана в Мюнхен, а нас двамата ни поканиха за Прага. Бях с големи колебания дали да го направя, защото тогава бях на 27, имах намерение да уча в САЩ, знаех, че това ще е голяма промяна за мен, но я приех.

• 1
• 2
• Следваща страница » "Интересуват ли се днешните млади от онези времена и проблеми?"