С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK
1 9 яну 2015, 16:10, 9229 прочитания

Храбрата Матилда

С Матилда Тристрам, авторката на Probably Nothing, една от книгите на 2014 г. според в. Guardian

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg
Спокойно можем да кажем, че Matilda Tristram е превъртяла цял един живот за горе-долу година. За това време тя разбира, че е бременна; седмици по-късно научава, че е болна от рак; месец след това получава договор от издателска къща, която иска да публикува новата й книга. Графикът на младата илюстраторка, аниматорка и комикс артистка през този период се заключва в ходенето на химиотерапия и видеозон, като в промеждутъците Matilda се настанява в някое кафене в Хакни, Лондон, и рисува всичко, което й се случва.

В резултат нейната книга – Probably Nothing, е изненадващо лична история с остри детайли, смешни герои, малко гняв, много страх, началото на нов живот и страх от края. Matilda представя своите "не съвсем типични 9 месеца" - от фалстарта до щастливия финал (с риск да развалим всичко - да, тя и нейният син Джеймс са добре и се радват на чудесно здраве). През декември 2014 г. Guardian обяви мемоара й за книга на годината, а ние си поговорихме с авторката за това колко е трудно да споделиш личната си история, хомеопатията и хипстърите в Източен Лондон.

 
Спомняте ли си как започнахте да пишеше Probably Nothing? Как ви хрумна идеята?
От години пиша детски книги и работя като сториборд илюстратор за детска телевизия. Така че малко или много стана съвсем естествено. Преди често вмъквах в историите си лични преживявания, но пък никога до този момент не бях писала нещо толкова лично и толкова близо до същинските събития в живота ми.
 
Когато се разболях, животът ми се промени на 360 градуса. Трябваше да прекарвам дълги периоди от време в болницата и, пишейки книгата, забравях колко изплашена съм всъщност, забравях за химиотерапията. Беше ми трудно да говоря за болестта с близки, защото постоянно избухвах в плач и чрез книгата ги информирах какво се случва с мен - качвах всичко, нарисувано през деня, в интернет. Един ден моя приятелка журналист сподели линка на блога в Туитър и изведнъж започнаха да ме следят все повече и повече хора. Много от тях ми съчувстваха, подкрепяха ме, интересуваха се как съм. Малко след това получих и предложение да публикуват комикса в книга. По това време бях в седмия месец от бременността и въпреки че синът ни още не беше роден, с моя приятел решихме да рискуваме и да подпиша договора.


 

Какво е усещането да пишеш мемоар? Имаше ли моменти, в който си казвахте "не, не мога да включа това, прекалено е лично"?
Да, стараех се да не разкривам детайли за хората около себе си. И въпреки това, когато чета книгата днес, не мога да повярвам колко много лична информация съдържа. Но това беше и моята цел - ако много хора знаят какво се случва с теб, значи не си сам в нещастието, нали?
 
Имахте ли някакъв график на писане?
Не, просто трябваше да си взема скицника и да рисувам. Най-често това се случваше в болницата или в чакалнята на някой лекар. По това време не можех да се забавлявам както преди - нямаше как да релаксирам, като гледам филм, чета книга и т.н. Мисля, че писането на книгата беше единственото, което ме успокояваше.

Книгата пресъздава много истински колко опустошителен е ракът. Има обаче сцени, в които изведнъж включвате нещо съвсем ирационално или смешно и тотално сменяте посоката. Трудно ли се проявява чувство за хумор в такива моменти?
Не можех да пиша само и единствено за рака. Имах нужда от всички останали съставки на живота. Това, което ме забавляваше преди, това ме разсмиваше и сега. Човек не губи чувството си за хумор с рака. Дори напротив - разбираш, че то е доста устойчива черта.
 
В книгата има един момент, в който се консултирате с хомеопат и той ви съветва да вземете 10 семена от папая и 10 капки кислородна вода. Какво мислите за алтернативните лечения?
Изпитвам гняв към тях. Когато започнаха първоначалните симптоми, отидох няколко пъти на лекар. Отговорът беше, че нищо ми няма - никой не взимаше ситуацията насериозно и затова и аз не го направих. След това изгубих година и половина именно с алтернативни терапии, където всички ми обясняваха, че знаят какво ми има и как да ме излекуват. Ако ме бяха диагностицирали по-рано, сега ситуацията можеше да бъде по-различна, а вероятността ракът да се върне и да ме убие, щеше да е много по-малка. Някои хора са против химиотерапията и предпочитат по-"натурални" алтернативи. Истината обаче е, че много от лекарствата в химиотерапията се извличат от растения например.


В едно интервю казвате, че това, което най-много ви дразни, е лицемерният език около рака - всичко ще се оправи, мисли позитивно, вярвай по-силно и т.н. Предполагам, и името на книгата ви – Probably Nothing, има същата конотация. Смятате ли, че ако хората бяха много по-директни и приемаха фактите лице в лице, и на вас щеше да ви бъде по-лесно?
Разбирам защо ме насърчаваха да бъда позитивна. Но аз имах нужда да бъда и гневна, тъжна, да изпитвам страх. Има една нагласа, че ако мислиш положително, ракът ще си отиде. Това са пълни глупости.
 
В книгата има и момент, в който седите в кафене в Хакни и чувате жена до вас да се оплаква, че трябва да се откаже от ваканцията си в Хърватия само защото е бременна, и това ви вбесява. Съществува клише, че трудностите в живота те карат да го оценяваш много повече…
Нямаше нужда да се разболявам от рак, за да оценя живота си – и преди го харесвах ужасно много и оценявах малките неща. Но ракът ми помогна да видя колко много се оплакват хората, дори за най-дребните неща, които нямат никакво значение.



Разбрах, че обичате да подслушвате разговорите на хората.
О, да. Между химиотерапиите имах няколко часа, които прекарвах в различни кафенета. Когато не рисувах, обичах да слушам хората около себе си и разговорите им за всевъзможни глупости, като например новия им проект за т.нар. аугментед реалити приложение за вазелин. Мисля, че хората се взимат прекалено насериозно. Аз също бях част от тях.
 
Сега, когато вече сте майка и книгата също е факт - чувствате ли се по-спокойна?
Не. Гордея се, че минах през всичко това, но ракът все още витае наоколо. Не съм съвсем сигурна, че няма да се върне отново. Но синът ми изисква доста грижи, така че нямам много време, в което да седя и да се безпокоя за бъдещето.
 
Вероятно нямате време за нова книга в момента?
Напротив. За Коледа излезе книгата, която направихме заедно с моя приятел Tom Duxbury - Santa’s Beard.
 
Probably Nothing е на пазара от Penguin.
 
  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

20 въпроса: Юрий Вълковски 20 въпроса: Юрий Вълковски

Изпълнителен директор на фондацията Reach for Change България

21 фев 2020, 3781 прочитания

От Маракеш до Париж и обратно От Маракеш до Париж и обратно

Писателят и художник Махи Бинбин за живота между две култури и социалната си дейност в Мароко

14 фев 2020, 1506 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Лица" Затваряне
Самодива в Лос Анджелис

Родената в България и живееща в САЩ писателка Краси Зуркова пред Light за дистанцията от дома и съчетаващия автобиографичното и фантастичното дебютен роман

Още от Капитал
Могат ли БНТ и БНР да останат без реклама

Това е едно от ключовите предложения за промени в Законът за радиото и телевизията, които сектора обсъжда

Отчети това

Как умните електромери могат да намалят сметките за ток

Автогол с еврозоната, мачът продължава

Изборът сега е между по-добро икономическо бъдеще и статуквото

Руско-турската прокси война* може да ескалира

Турският президент Ердоган е на път да атакува директно армията на Башар Асад. Това ще има непредвидими последствия

"Мишу", анимационният филм за отговорността ни към природата

Това е вторият филм на Вера Траянова и Милен Витанов, селектиран за участие на "Берлинале"

Имало едно време в "Червената къща"

Какво се случи в "Червената къща" и какво е бъдещето на сградата с дълга история на "Любен Каравелов" 15

X Остават ви 0 свободни статии
0 / 10