Изабела и глутницата
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Изабела и глутницата

Изабела и глутницата

Българката Изабела Ценкова, продуцент на The Wolfpack – филмът, който спечели голямата награда на журито за документалистика на тазгодишното издание на Sundance

8062 прочитания

В началото на февруари завърши тазгодишното издание на най-големия фестивал за независимо кино в света – Sundance. Един от наградените филми е документалният The Wolfpack (Documentary U.S. Grand Jury Prize), а сред продуцентите му открихме името на Изабела Ценкова – българка, която от години живее в Щатите.

Филмът разказва удивителната история на шестимата братя Ангуло, които заради баща си в продължение на години живеят заключени в апартамент в Манхатън, напълно изолирани от обществото. Единственото забавление, което имат, са филмите, които той им носи да гледат. Братята си измислят и друго занимание – започват да пресъздават сцени от любимите си заглавия, изработвайки декорите и костюмите с подръчни материали.

Всичко обаче се променя, когато едно от момчетата избягва от дома, и животът на семейството се преобръща. Режисьорката Кристъл Мозел се запознава случайно с тях на улицата и когато разбира за невероятната им история, решава да я превърне в документален филм, който снима в продължение на две години. Как Изабела Ценкова попада в екипа на The Wolfpack ("Глутница"), трудно ли се прави независимо кино в Америка, за какво мечтае и още куп други неща, разпитахме самата нея.

Кога напуснахте България?

Напуснах я през октомври 1989 година.

Имате ли спомени от страната ни от времето, когато сте били малка?

Да – имам хубави детски спомени, най-вече от къщите на бабите ми, където аз, брат ми и сестра ми играехме по цял ден на двора с нашите братовчеди.

Идвате ли си често?

Не бях се връщала 10 години. После се омъжих за българин, което не съм си представяла, че може да се случи, и сега се връщаме всяко лято.

Разкажете ни за проектите си преди The Wolfpack.

Бях продуцент на филма The Athlete от 2009 г., една част от който е сниман в София. Той разказва за етиопеца Абебе Бикила, който е първият африканец със златен медал на олимпиадата в Рим през 1960 г., когато Етиопия е била под власт на италианците. Той побеждава, като тича бос по време на маратона. Lily от 2013 г. разказва историята на младо момиче, което преживява рак на гърдата, получава втори шанс за живот и как използва този шанс.

The Wolfpack

Как попаднахте в екипа на The Wolfpack?

По този проект работя с режисьорката Кристъл Мозел от две години. Малко преди това се засякохме на рожден ден на обща приятелка и тя ми показа тийзър от няколко минути. Не можех да спра да мисля за него. След няколко месеца тя написа във фейсбук, че спешно търси продуцент за филма. Веднага отвърнах, че много искам да работя по този проект. Прати ми да гледам няколко часа материал и аз не можах да се отлепя от него. Бях сигурна, че ако монтажът е добър, филмът може да стане отличен.

Вие сте един от четиримата продуценти на филма. Каква точно беше вашата роля?

Аз съм главният продуцент. Събрах целия екип и в крайна сметка - голяма част от парите за филма. През цялото време бях до режисьорката и работих с нея, контролирах и целия процес на монтажа.

Как режисьорката е открила героите на филма си, бихте ли ни казали малко повече подробности?

Съвсем случайно, в Ню Йорк, преди малко повече от четири години. Те били толкова забележителни с дългите си коси, че тя хукнала след тях, за да разбере какви са. Настигна ги и ги попитала откъде са – казали, че живеят на Delancey Street (една от главните улици в Lower East Side, Манхатън) и Кристел с изненадана отвърнала, че досега не ги е виждала в квартала. Те я попитали с какво се занимава – най-нормалният въпрос в Ню Йорк. Като им казала, че е режисьорка, й обяснили, че се интересуват от филмовия бизнес и така се разбрали да се срещнат по-късно.

Какво ви впечатли най-силно, когато вие се срещнахте за пръв път с момчетата от семейство Ангуло?

Това, че те гледат в очите, когато говориш с тях, и слушат с пълно внимание. Рядко съм срещала толкова концентрирани хора.

Запознахте ли се с родителите им? Какви бяха впечатленията ви от тях?

Да – познавам и двамата. Майката е много сърдечна и искрена. Бащата е философ и като се отпусне и му дадеш шанс, започва да обяснява теориите си за света. Не са глупави хора.

Споменахте, че бащата е религиозен. Какви са неговите мотиви да изолира децата си от света?

Той се интересува от всякакви религии. Харесва му част от учението на Кришна, но се интересува и от други религии. Родителите са изолирали децата си от страх. Когато се преместили в Ню Йорк, пред дома им имало престрелка, и за да си предпазят децата, са решили да ги заключат в къщи.

А бащата как приема цялото това внимание към семейството му?

Сега, особено след Sundance, не му е лесно. Майката дойде на фестивала и това беше първият й път да се отдели от бащата и да контактува с други хора. Много е променена в момента, буквално разцъфтя и изглежда, че няма намерение да се връща към предишния си начин на живот.

Какво според вас е най-силното послание на The Wolfpack?

За мен филмът е многопластов и предпочитам да оставя всеки зрител да намери своето послание. Нашата цел, докато правихме филма, беше да разкажем историята по най-обективния начин, защото тя не е черно-бяла. На всеки му се иска да има лош герой, но мисля, че някои хора дори ще се опитат да разберат действията на бащата.

За мен най-интересното в тази история е, че тези деца са едни от най-будните, чаровни, мили и творчески настроени момчета, които съм срещала през живота си. Техният живот може да се разгледа като социален експеримент, в които ние виждаме колко е важно семейството въпреки мрачните обстоятелства. Според мен те са много по-стабилни психически от много други хора, израснали на свобода и без подкрепата на семейството, и от рано са били подложени на всякакви жестокости – много от нас са преживели някои от тях в ученическите си години.

Как бихте определили The Wolfpack – като оптимистичен или по-скоро като песимистичен филм?

Оптимистичен. Естествено, в историята има много мрачни мотиви, но ние съвсем нарочно не искахме да бъде песимистичен. За нас беше важно да покажем колко прекрасни са тези деца, а не да ги направим жертви, защото те не се виждат като такива.

Трудно ли се прави независимо кино в Америка?

Нищо не е лесно. Понякога имаш повече късмет. Но трябва и да си готов да дадеш всичко от себе си, без да има реален резултат, поне за известно време. Трудно е да се издържаш от независимо кино, ако не си Тарантино, Уди Алън или Дарън Аронофски. Ако държиш да се занимаваш с това, намираш други начини да се издържаш, а през свободното си време правиш това, което обичаш.

За какво мечтаете?

Награда от Sundance, но тази мечта се сбъдна! Мечтая винаги да имам щастието да се срещам с интересни хора от различни места по света. Обмяната на идеи, истории и приключения е най-важното.

Какво предимство ви дава наградата от Sundance оттук нататък?

Отваря врати със сигурност. Вече сме част от семейството на Sundance, а това означава, че всичко, което правим отсега нататък, отива в горната част на купчината - имам предвид, че поне ще го прегледат и обмислят, преди да го изхвърлят. Заради наградата намирането на финансиране за бъдещи проекти ще е по-лесно, а и започват да ти предлагат повече проекти. Аз много скоро започвам да работя по нов документален филм.

С кого би искахте искали да работите?

Списъкът е дълъг. Ако имам възможност, бих работила с Тарантино, Алмодовар, Павел Павликовски, Ларс фон Триер. Харесва ми творческото партньорство с жени. Бих искала да имам общи проекти с Лейк Бел, Джил Солоуей, Катрийн Бигълоу. Истината е, че независимото кино е труд и любов и всичко е въпрос на химия. Ако не харесваш хората, с които работиш, трудно ще издържиш. А и е много по-интересно да търсиш нови таланти, да си част от тяхното развитие и заедно да вървите напред, отколкото да се залепиш за тези, които вече се се доказали – тогава си само в ролята на изпълнител, което е скучно.

Освен с продуциране на филми, бихте ли се занимавала с писане на сценарии, с режисура?

О, да. В момента дори с една приятелка пиша сценарий, който искам да продуцирам. Не знам дали бих се доверила на себе си като режисьор, но не го изключвам.

Кой е последният филм, който ви впечатли?

Birdman – харесва ми как е сниман, как иронизира Холивуд. Inherent Vice на Пол Томас Андерсън беше последният филм, които гледах на кино. Хареса ми подходът към историята, визията, а и актьорите са невероятни.

Какво друго правите, когато не се занимавате с кино? Как минава един ваш ден?

Понякога се шегувам, че трябва да имам 10 различни визитни картички за всички различни неща, които правя! Когато не се занимвам с кино, продуцирам реклами, видеоклипове и модни истории за списания. Миналата година работих по един голям проект с Кристи Търлингтън, която има фондация за майки, живееща на места с лоши медицински условие - казва се Every Mother Counts. Аз, сестра ми и моята най-близка приятелка преработихме целия им уеб сайт, развихме дигиталната им стратегия и продуцирахме кампанията за Деня на майката. Сега почвам работа в v New York Times за следващите няколко месеца. Ще продуцирам тяхното списание за стил – Т Магазине. При мен няма такова нещо като един "типичен" ден. Важното за мен е винаги да има предизвикателство, иначе става скучно.

В началото на февруари завърши тазгодишното издание на най-големия фестивал за независимо кино в света – Sundance. Един от наградените филми е документалният The Wolfpack (Documentary U.S. Grand Jury Prize), а сред продуцентите му открихме името на Изабела Ценкова – българка, която от години живее в Щатите.

Филмът разказва удивителната история на шестимата братя Ангуло, които заради баща си в продължение на години живеят заключени в апартамент в Манхатън, напълно изолирани от обществото. Единственото забавление, което имат, са филмите, които той им носи да гледат. Братята си измислят и друго занимание – започват да пресъздават сцени от любимите си заглавия, изработвайки декорите и костюмите с подръчни материали.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

4 коментара
  • 1
    running_spirit avatar :-|
    running_spirit

    Какво точно означава "ще продуцирам тяхното списание за стил"?

  • 2
    sarssaraktos avatar :-P
    Sars Saraktos

    Абе нямате ли редактори та пишете глупости: "... олимпиадата в Рим през 1960 г., когато Етиопия е била под власт на италианците. "
    Мусолини заграбва Етиопия през Втората световна война, и ако не знаете пада от власт и е обесен в края й? Тоест след поражението на Италия във войната, а тя свършва през 1945 г. Каква италианска власт търсите в Етиопия, камо ли до 1960 г.?

  • 3
    rosiraycheva50._ avatar :-|
    Роси

    Честито на поредната успяла българка.

  • 4
    Slick avatar :-?
    Slick

    Честито. Как беше за пророка в собствената му страна....


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

Дюнерът е меме

Дюнерът е меме

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK