С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK
23 11 сеп 2015, 16:52, 58338 прочитания

Кристо: Изкуството е над всичко

Христо Владимиров Явашев пред "Капитал Light" - за ходенето по вода, първата си голяма изложба в България и свободата

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg
Той вероятно е най-успешният българин. Дори този успех да включва успешното бягство от това определение. Успех е да реализираш себе си въпреки всякакви граници. Да убедиш целия свят, че твоето изкуство e по-важно от всичко останало. Вместо да притежаваш - да бъдеш. Да бъдеш свободен.

"Кристо и Жан-Клод: графики и обекти" ще бъде първата голяма изложба на двамата художници в България. Колекцията е съставена лично от Кристо. На 14 септември Софийската градска художествена галерия ще отвори за посетители своите три пространства с експозиция от 130 оригинални номерирани отпечатъци и тиражни обекти на Кристо и Жан-Клод, както и с фотографии на техни творби от Волфганг Волц, покриващи периода от 1963 до 2014 г.


По повод изложбата дни преди нея Кристо даде единственото интервю за българската публика.
Със съдействието на СГХГ, БНТ, екипа на художника и Skype Кристо се появява пред мен. Чуваме се и се виждаме добре. Не мога да повярвам. Кристо ме успокоява, че това е той и е готов да разговаряме. Питам го дали и днес е рисувал. Казва, че досега е бил на телефона с инженерите в Италия по проекта му "Плаващи кейове". Разговаряме на английски.


Как сформирахте тази изложба?
Аз сам създавам оригинални творби със собствените си ръце, нямам асистент в ателието. Избрах някои по-малки проекти от края на 50-те и началото на 60-те години, както и рисунки и макети на големите ни временни творби. Чрез продажбата на оригинални скици ние финансираме реализирането на самите проекти.

През последните 50 години с Жан-Клод реализирахме 22 проекта, но не успяхме да получим разрешение за осъществяването на други 37 проекта. Те не са реализирани, за тях има малко оригинални скици и затова ги направихме и на тираж за продажба. Но не ние продаваме тези триражи, а самите издатели идват при нас и ги купуват всичките. Оставяме си по няколко авторски бройки, за да подаряваме на приятели. За последните 50 години сме създали множество такива тиражи, а тази изложба съдържа над 170 творби, които отразяват работата ни от почти половин век.



Изложбата не изисква твърде скъпа застраховка и не е сложна като логистика, което я превръща в изключително удовлетворяващ вариант за случаите, когато даден университет или музей решат да направят ретроспектива на работата ни, която обаче да не се задълбочава в някой от големите ни проекти. Това е идеята на тази изложба – да представи наши творби от началото на 60-те години досега.

Сам разпределяте работите по плана на залите на галерията. Правите това за всяка своя изложба. Какво ви носи това усилие?
Да, наистина винаги правя това за всички мои изложби. Харесва ми да ги създавам. Правя го, защото все пак още съм жив и обичам сам да решавам как да изглеждат моите изложби, това ми доставя удоволствие.

Споменахте думата обич, а изложбата представя 50 години от творчеството на тандема Кристо и Жан-Клод. Колко процента от вашето изкуство е любов?
Любовта е нещо общо. А да си артист не е професия, артистът не може да се пенсионира или да излезе във ваканция. Това е начин на съществуване, а не само любов. Артистът диша и съществува чрез изкуството. Не е като да ходиш на работа в офиса, а след работа да се занимаваш с други неща. Някои артисти могат и така, но лично аз смятам, че творбите ми са моят истински живот. И именно затова и любовта е свързана с живота, онзи живот, в който сме такива, каквито сме. Ние често сме неспокойни или гневни, в нас бушува много енергия и всъщност любовта никога не е просто любов, в нея има и страх, и проблеми – и всичко това прави живота ни толкова жив.
Получаването на разрешение, изгражда идентичността на проекта. Tова е софтуерът на нашата работа – той не съществува физически, а обобщава умовете на хилядите хора, които са опитали да ни попречат, и хилядите, които са опитали да ни помогнат
През призмата на тази изложба и произведенията в нея - в какво мислите, че сте успели през годините и в какво не?
Всеки от тези проекти е много труден и има свое собствено измерение. За 50 години имаме 37 нереализирани проекта.

За някои от тях получихме отказ, но въпреки това се опитахме да ги осъществим, като например берлинския проект за Райхстага, за който ни отказваха три пъти и ние пак пробвахме да го направим. Два пъти ни отказваха за Пон Ньоф и веднъж за Портите. При някои проекти ни отказваха, после получавахме разрешение, но вече бяхме загубили интерес. (Такъв е проектът за опаковане на паметника на Христофор Колумб в Барселона – бел.авт.) Но имаше и такива, за които ни отказваха, а те завинаги оставаха запечатани в умовете и сърцата ни. Пример за това е проектът "Плаващите кейове" – за пръв път получихме отказ за него през 1971. Но е важно да знаете нещо в тази връзка: всички наши проекти се осъществяват навън, в естествена среда и винаги са разположени в населени райони.

Правили сме градски проекти, както и такива в селски райони, но винаги са били на места с хора, къщи, телефони, железница, защото винаги ни е необходим човешки мащаб, за да се видят същинските размери на проекта. "Плаващите кейове" беше един от тези проекти, в които идеята изискваше да се намери подходящото място. Ако отидете да разгледате нашите проекти за 50 години, ще видите, че много от тях съдържат елементите вода и земя. Опакованият бряг на Южния Пасифик край Австралия, Оградените острови, опакованият Пон Ньоф. Виждате, че подвижността на водата и стабилността на земята присъстват в много елементи от проектите ни.

През 1971 г. срещнахме аржентинския специалист по история на изкуството Хорхе Ромеро Брест, който обичаше работата ни и ни покани да отидем в Аржентина и да направим там проект. Аз никога не бях ходил в Аржентина, затова ми се стори много вълнуващо и така получихме първото предложение за "Плаващите кейове" за делтата на река Рио де ла Плата при Буенос Айрес – още едно голямо пространство. Тогава направих някои скици, които така и не се осъществиха.

През 1995 г., след като приключихме с опаковането на Райхстага, Жан-Клод и аз отново се опитахме да съживим тази идея за конструирането на "Плаващите кейове" в Токийския залив, в район, наречен Дайба, където искахме да построим два плаващи кея, дълги по 100 метра всеки, които да свързват два изкуствено създадени острова, но след две години и половина работа ни отказаха и никога не получихме разрешение за проекта. Обяснявам го, защото някои от хората не знаят как се случва и си казват – а, Кристо има нов проект.

А през 2014 г., само преди година, бях призован в съда, защото федералното правителство на САЩ ми дадоха разрешение за проекта "Над реката", който срещна съпротива, а после се случи и историята с наследяването на трона в кралското семейство в Абу Даби, което отложи и проекта "Мастаба". По това време бях на 79, карах 80-ата си година и затова казах на Владимир Явашев, Волфганг Волц, Джонатан, племенника на Жан-Клод, и Йози Крафт – нашия куратор: "Вижте, не мога да чакам повече, без да работя по някой проект, нека да работя, докато физически съм жив." И затова исках да направя нещо, което да не изисква толкова сложен процес на одобрение.

В периода 1958 - 1964 г. живеехме в Париж, но често пътувахме до Италия. Имахме много приятели там, както и хора, които купуваха работите ни, което финансираше проектите ни. На нас ни трябваше езеро със спокойни води, а пък аз бях запознат с историята за четирите езера (Лаго Маджоре, Лаго ди Комо, Лаго д’Изео и Лаго ди Гарда) и екологичния им отпечатък върху Алпите на границата между Швейцария и Италия. Тогава казах на приятелите ни, че ще отидем в онзи район да потърсим подходящата водна повърхност. И, разбира се, избрахме Лаго д’Изео, защото то е уникално по толкова много начини – по средата му има остров, наречен Изола, най-големият остров в това езеро, и на него живеят около 2000 души, които си имат къщи в много красив средновековен район, но си нямат мост и стигат до острова с лодка. Така че следващата 2016 г. ще можете в продължение на 16 дни да ходите по водата, по понтоните, които стигат до острова.

Нямаме търпение. Знам, че не сте религиозен, но този проект дава възможност за интересна асоциация с едно от чудесата на Исус Христос – ходенето му по вода.
Да, това е много, много забавно. Радвам се, че не осъществих този проект по-рано - навремето технологиите не бяха достигнали такова ниво на развитие, а в днешно време именно те правят проекта толкова секси, толкова привлекателен. Защото тук човек буквално ходи по плата и самата материя му помага да се задържи над повърхността на водата.

"Плаващите кейове"

"Плаващите кейове"



Обикновено преди кейовете се изграждаха от големи цилиндри, пълни с въздух, които се носят по водата. Но в последните 15-20 години създадоха технология, с чиято помощ направиха нещо доста банално - създадоха специален метод за изграждане на доковете, и процесът съвсем се опрости. При новия вид плат имате нишки, които се кръстосват в различни посоки и позволяват задържането над водата, и така всъщност проектът директно се свърза с материала. Ние използваме и кубичните конструкции, 50 на 50 сантиметра, които стоят под плата и са свързани чрез гигантски сглобки (имаме 200 000 куба и 200 000 сглобки), и когато се появи вълна, цялата структура, която е широка 60 метра и на места дълга до километър, се носи по водата заедно с вълната. И така, когато човек се движи по конструкцията, ще вижда как тя се движи като вълна, а не като лодка. Освен това хората ще трябва да ходят боси, за да усещат движението на водата под стъпалата си.

Смятате ли, че съвременното изкуство може да решава социални проблеми, да променя обществото?
Това винаги е съществувало като идея – знаете за социалния реализъм в изкуството на нацистите, за китайския реализъм, но аз съм далеч от тези неща. Връзката на изкуството с тези проблеми не ме интересува. Изкуството е отвъд това. Изкуство е по-велико от всичко, за което въобще се сещаме. Изкуството е над всичко. И не е свързано с нищо.

Илюстрация


Обаче проектът "Мастаба" в най-голяма степен от всичките ви досегашни произведения е свързан с конкретен обект, така важен за цивилизацията днес – петролния барел. Този проект има ли по-различна цел?
Разбира се. Два пъти, всъщност през цялото време мислехме да осъществим проекта в Тексас или в Холандия, той винаги е бил свързан с държави с традиция в производството на петрол. В Тексас има петрол, а от Холандия идва петролният гигант "Шел". Но проектът "Мастаба" не е в Обединените арабски емирства, защото те са го привлекли. А самите барели са много семпли индустриални обекти, от които могат да се направят невероятни абстракции. Това също е образ.

Между другото мастаба е много по-стар образ, отколкото изглежда. Мастаба означава пейка, пейката като част от първото градско пространство в световната цивилизация, в древна Месопотамия, където навремето пред къщите са изграждали простички пейки от кал, наречени мастаба. Много по-късно стават пирамиди – гробниците на фараоните. В днешно време на цялата територия на Абу Даби бедуините имат такива пейки, които наричат мастаба.

Цялата идея на проекта формално бе свързана с нещо, типично за този район – формата, наречена мастаба. Но, разбира се, нашите барели, макар и да са нормални барели, всъщност са ролс-ройсът на барелите, направени са специално за нас по поръчка. Те се превръщат в невероятна абстрактна форма - вертикалната стена е почти като картина на импресионист – няма щампи, няма мотиви, всичко е напълно хаотично, а кръглата им страна е по-монохромна в жълто и оранжево. Естетически важна обаче е пропорцията – 2:3:4 (150:225:300 метра). Тази пропорция е доста странна, но едва по-късно открихме, че тази пропорция е копие на площада на Бернини във Ватикана.

Има и много други подобни неща – например много хора ни питаха защо избрахме Лаго д’Изео. Избрахме го, защото е с проста форма, издължено на север, а южната му част завива на запад като латинската буква L, само че обърната наляво. Много по-късно научихме, че Леонардо е нарисувал езерото от птичи поглед, когато е работил в Милано, и има теория, че фонът на Мона Лиза всъщност е Лаго д’Изео. Не избрахме езерото поради тази причина, а просто открихме този факт по-късно.

"Мастаба" в Абу Даби, с тези 410 000 цветни петролни барела, ще бъде и най-голямата скулптурна инсталация в света. Но това е първият ви проект, който няма да бъде временен, а постоянен. Това не си ли противоречи с идеологията ви за правене на изкуството досега?
Всъщност ние никога не работим само по един проект, тъй като никога не сме сигурни дали ще получим разрешение за него. Затова винаги работим по няколко проекта едновременно, иначе би било доста разочароващо. Когато Жан-Клод почина, "Портите" в Ню Йорк беше завършен през 2005, но ние вече от доста време работехме по два други проекта: единият беше "Мастаба", започнат още през 1979, когато за пръв път отидохме в Абу Даби и прекарахме доста време там, а последния път, когато бяхме заедно в Абу Даби, бе през 2007 г.; и, разбира се, проектът "Над реката", който започнахме през 1992 г., но фактически началото му бе през 1996 г.
Работата на артиста представлява абсолютна свобода
Процесът обаче е такъв, че когато получим разрешение за някой проект, ние временно преустановяваме работата по останалите, за да го довършим. Така че, след като завършихме "Портите" през 2005, ние вече имахме тези два проекта в развитие. През 2011 г. "Над реката" получи разрешение, но в момента това разрешение се оспорва пред Федералния съд на САЩ.

Паралелно работехме дълги години по проекта "Мастаба", но в един момент спряхме да ходим в Абу Даби, тъй като ситуацията там стана нестабилна, имаше война с Иран в средата на 80-те, но след като приключихме с опаковането на Райхстага и "Вратите", ние отново се захванахме с "Мастаба". Това е много сложен проект, защото за разлика от останалите ни творби на открито той ще остане като постоянна структура.

Първоначалната ни идея не беше за Абу Даби (в изложбата ще видите някои скици и разработки, свързани с това), а за Тексас. В средата на 60-те искахме да построим умален модел на "Мастаба" между градовете Хюстън и Галвестън в щата Тексас, но така и не получихме разрешение. През 1972 г. опитахме да създадем отново умален модел в Холандия на територията на музея "Крьолер - Мюлер", който притежава най-голямата колекция от наши ранни творби (от края на 50-те - началото на 60-те години), но и там не получихме разрешение. Затова чак през 1977 г. започнахме да разработваме "Мастаба" в Абу Даби. Трудностите са свързани с факта, че на проекта е необходимо пространство, върху което той да остане за дълго време.

Подобно на пространството на Айфеловата кула например. Но за разлика от нормалните скулптури (а "Мастаба" не е скулптура) проектът ни обхваща район от 20 кв. км и за целта помолихме правителството на Обединените арабски емирства, и по-точно шейха на Абу Даби, да ни отпусне територия с размери 4 на 5 километра.

Проектът ще бъде разположен в най-красивия район на югозападната част на Абу Даби, близо до границата със Саудитска Арабия и оазиса Лива - в местността, наречена Празната четвърт. Тази местност се отличава с високите си дюни, които не се движат и са обрасли с диви растения; там, разбира се, има и селца, и градове, живеят хора. Дюните достигат височина от 50 метра и идеята ни е "Мастаба" да може за бъде видяна не само от ниско, но също и от високо, да има различни по височина гледни точки. Затова ни се иска да направим нещо като резерват на това място. Проектът беше представен на кралското семейство, на синовете на шейх Зайед, но в момента е блокиран покрай споровете за наследяването на трона.

Процесът на одобрение е извънредно сложен и няма нищо общо с нормалните демократични процеси в страните, които познаваме. Ние обаче продължаваме работата по проекта, аз ще пътувам за Абу Даби в края на ноември, но ритъмът на работа е много различен там, има намесени множество решения, които не се взимат по същия начин както в западния свят.

Илюстрация


Бягате в западния свят от комунизма през 1957 г. Години по-късно New York Times нарече опакования Райхстаг "паметник на демокрацията". Какво бихте казали на хората, които все още не могат да се откъснат от призраците и травмите на комунизма?
Както казваше Жан-Клод, ние не обичаме да говорим за политика, по-добре да говорим за изкуство. Наистина през 1957 г. аз напуснах България, както по-късно и Чехословакия, която по това време също беше държава - сателит на Съветския съюз. Напуснах, защото исках да бъда артист. По същата причина днес аз нямам галерия, не съм свързан с нито една организация, никой не стои над мен. Оцеляваме благодарение на себе си. Не молим никого за пари, сами се финансираме, използвайки докрай капиталистическата система, и го правим по нашите правила. Това е свободата. Напуснах страната на 21 години, за да бъда истински артист, да правя това, което обичам, и да не отговарям на въпроси от рода на "това защо е тук, а не там". И нито един от проектите ни не е бил правен по поръчка. Никой не ни е молил да работим в Абу Даби, Лаго д’Изео, Япония, Калифорния или Австралия – ние бяхме инициаторите на всички тези проекти.

Едно от удоволствията на това да си артист е да правиш това, което искаш. Всички наши творби, мои и на Жан-Клод, са напълно безполезни, абсолютно безсмислени, никому ненужни. Светът може да живее и без "Завесата в долината" или без "Бягащата ограда". Ние не правим нищо добро или лошо, всички тези морални дискусии са напълно излишни. Работата на артиста представлява абсолютна свобода и е крайно далеч от политиката, морала и прочие. Разбира се, проектът използва политиката и всичко останало като средство за осъществяването си, но изобщо не касае тези теми. Затова и ние не се занимаваме с поръчки, защото проектът се разкрива посредством самия процес на получаване на разрешение.

Би било погрешно да ви кажем как виждахме проекта за Райхстага по времето, когато идеята възникна през 1972-1973, защото всъщност ни отне 25 години действително да видим Райхстага. Мащабът на проекта се разкрива чрез процеса на получаване на разрешение, затова е важно именно този процес да изгради идентичността на проекта. Често казваме, че това е "софтуерът" на нашата работа – той не съществува физически, а обобщава умовете на хилядите хора, които са опитали да ни попречат, и хилядите, които са опитали да ни помогнат.

Част от софтуера на вашето изкуство ще гостува в Софийската градска художествена галерия и за пръв път в България. Тук има много хора, които обичат вашето изкуство. Какво бихте им казали?
Щастлив съм, че има хора, които харесват работата ни, така че нека прекарат време с творбите, които са много достъпни чрез изложбата. Дори ще бъдат показани и някои от документалните филми. Нека хората сами да видят и преценят. Но всички тези експонати, общо около 170 на брой, трябва да бъдат разчетени, те не са обикновени рисунки, които човек просто да гледа от разстояние. Изискват разчитане, асоциации, връзки, да се знае историята на творбата.

Този проект в известен смисъл е много личен. Например има един опакован вестник, първата страница на един брой на "Ню Йорк таймс" от 1985, но трябва да знаете, че датата не е случайна – 13 юни 1985 е датата на 50-ия ни рожден ден, моя и на Жан-Клод, тъй като и двамата сме родени в един и същ ден и в една и съща година. Другият забавен детайл е, че в едно от заглавията се споменава решение на президента Рейгън, в което той използва думата "опакован". Така че доста от тези елементи са свързани с много лични моменти от нашия живот.

Казвате, че всеки истински артист е щастлив. Откъде идва щастието?
Артистът е щастлив, ако е творец. При това не става въпрос за чисто щастие, човек може да има съмнения и тревоги, различни емоции или проблеми, но това е част от творческия процес. Ти командваш. И даже и да си стресиран, ти сам създаваш този стрес, този гняв и всичко е част от творческия процес.

Разбира се, така не си щастлив, не и непрекъснато, обаче в същото време можеш дори да се наслаждаваш на стреса, защото той идва от нещо, което не е намерило разрешение, от някаква противоречива идея, която те кара да се замислиш – от всички тези неща, които не могат просто така да бъдат наречени щастие. Но тази химия се случва през цялото време и щастието не е в простото усмихване, а в това да се наслаждаваш на самия живот.

Илюстрация


Как Жан Клод участва във вашата работа днес?
Жан-Клод ми липсва през цялото време. Тя беше много критична и непрекъснато подлагаше всичко на аргументирана критика, а това е нещо, което ми липсва сега. Имам критичното мнение на Джонатан, Владимир, Волфганг Волц, Йози Крафт, но не е същото, защото това беше може би най-важната част от процеса – ние не решаваме как ще изглежда процесът в студиото. Понякога Жан-Клод даваше идеи, понякога аз, а после аз сам правех скиците за всички творби, които после се подписваха с името Кристо.
Оцеляваме благодарение на себе си. Не молим никого за пари, използваме докрай капиталистическата система, и го правим по нашите правила. Това е свободата
Но наистина физически е невъзможно да решиш как ще изглеждат нещата в студиото, защото ни трябват истинските условия, истински вятър, слънце и дъжд. Както Жан-Клод винаги казваше, всеки може да има идеи, обаче най-трудното е самото физическо изграждане. Малко хора знаят, но именно поради тази причина за всички наши проекти на тайно място изграждахме макети в реален размер, материали, части, цвят и прочие, за да решим как ще изглежда. Но преди реализацията на самите проекти ние не знаем какви те са. Няма как да знаем какви ще се получат, тъй като те абсорбират толкова много неща.

Непрестанно ни наливат в главите едно силно регламентирано пространство, определено от урбанисти, политици и всякакви фактори. Цялата тази среда се обуславя от ангажирането на множество различни цели. Това, което Жан-Клод винаги казваше, е, че трябва да отидем при това пространство, да го обикаляме за няколко дни и там да създадем нежно безпокойство. С пространството наследяваме всичко необходимо от него, за да се превърне то в произведение на изкуството. Ние не изобретяваме политиката в Райхстага, където се намира истинската политика. Ние не изобретяваме екологията в Бискейн бей във Флорида, защото там има истинска екология.

Ще ви кажа какво значи думата истински – един филм за войната си остава просто филм за войната. Скици и подготвителни проучвания за опакования Райхстаг си остават просто скици за опакования Райхстаг. Но за 14 дни през 1995 г. - РайхстагЪТ – ето това е истинско. Истинско като истинското пространство - истинската река, истинската планина. Именно затова считам че повечето от изкуството основно представлява илюстрация. Имаме телевизия, филми, картини, образи, но всички тези образи само разказват за нещо – за истинското нещо. Но те не са истинското нещо. Истинското нещо е истинското нещо.

Илюстрация


Притежавате неимоверна енергия. Откъде идва тя?
Много хора притежават енергия, но аз й се наслаждавам. Може би защото с Жан-Клод се радвахме да се занимаваме с това, което обичаме. Нашата работа не е скучна, тя е като експедиция. Тъй като никога не правим едни и същи неща, а всеки от проектите ни изследва напълно непозната област. Не че сме пренебрегвали здравия разум, но имаше наистина невъзможни за предвиждане неща. Един майстор на мостове знае как да построи мост, а архитектът знае как да построи небостъргач. При нас обаче всеки проект е толкова различен, че трябваше да откриваме всичко наново. Трябваше да създадем нови смисли, да се срещаме с много хора, което, разбира се, водеше до множество проблеми и противоречия.

И в крайна сметка това обогати живота ни. Защото обикновено в света на изкуството се общува само с професионалните арт среди: колеги творци, куратори, уредници на музеи, специалисти по история на изкуството и писатели... А ние срещнахме толкова хора, които технически нямат нищо общо с изкуството.

За проекта "Чадърите" прекарахме месеци в разговори с местни японски фермери, отглеждащи ориз: най-младият беше на 62, а най-възрастният на около 90 години; те не говореха никакви чужди езици, но имахме страхотен преводач. И тези разговори бяха коренно различни от дискусиите ни например с политиците от немския парламент по повод на опаковането на Райхстага. Така че фактът, че се занимаваме с толкова различни неща, има изключително стимулиращо и обогатяващо въздействие върху живота ни.
  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

Не без сестра ми Не без сестра ми

Режисьорката Светла Цоцоркова за втория си пълнометражен филм "Сестра", който трупа награди преди българската премиера

13 дек 2019, 785 прочитания

20 въпроса: Даниел Ненчев 20 въпроса: Даниел Ненчев

Телевизионният водещ издаде "Идеи без граници", първата си книга

13 дек 2019, 711 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Лица" Затваряне
Детайли: Волен Вълков

Още от Капитал
Бъдещето на Google

Alphabet отваря нова страница след напускането на Сергей Брин и Лари Пейдж

"Светкавична война" увеличи отново парите за партиите

Увеличението на държавната субсидия ще разхлаби финансовата примка за опозицията

Походът на електробусите

През 2020 г. се очаква доставката на близо 300 превозни средства на ток за градския транспорт в големите градове

Дигиталният фронт на търговската война: Шампанско и данъци

Франция е първата, но не единствената държава, която планира данък върху тех компаниите въпреки заплахите на САЩ от ответни мерки

20 книги в навечерието на 2020

Списък с книги от последните месеци и все още непреведени световни заглавия

Пича с фотоапарата

Фотографският проект на актьора Джеф Бриджис

X Остават ви 0 свободни статии
0 / 10