С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK
Вход | Регистрация

// Light / Лица

2 3 фев 2016, 9:14, 9356 прочитания

Гражданинът Грозни

Николай Грозни за дългия път обратно към България и спечелилия признанието на Пати Смит автобиографичен роман

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Илюстрация

"Когато бях на кино с по-малката си дъщеря, за да гледаме филм с Джъстин Бийбър, тя плачеше от щастие, аз от срам." Николай Грозни не обича компромисите – непримирим е със средата, в която отраства като обещаващ и впоследствие изключен пианист в Националното музикалното училище в София през 80-те години, за последните две десетилетия сменя 35 адреса из САЩ, Индия и Франция, а в търсенето на повече творческа свобода прави завой от музиката към литературата с преходен период, посветен на медитацията и тибетския език. През годините прозата му печели място в издания като New York Times и The Guardian, но едва сега името му започва да става по-известно в България. Причината е първата му книга за нея.

Той описва "Вундеркинд" като "до голяма степен" автобиографичен роман. Появява се след други мемоарни книги, но посветени на петте му години в Индия през 90-те. Написан е на английски в период от три години и е издаден през 2011 г. Появява се на български едва сега, а Николай е също така автор на превода, въпреки че според него става въпрос за пренаписване. "Единственият начин да разказвам истински за минало събитие, е да го направя от дистанция, и изборът да пиша на английски, е част от изграждането й. Когато си още "вътре" в проблема, ти самият си проблем и не можеш да се погледнеш отстрани."
 
А както пише в послеслова, това, че чак сега поглежда към този период от живота си, "не се дължи на моето близо двайсетгодишно странстване, а по-скоро на това, че не бях странствал достатъчно дълго". На своите 336 страници и глави, озаглавени на сонати и етюди, Николай Грозни хваща здраво за ръка и повежда през коридорите, скритите стаи на училището, мислите на преждевременното порасналите и емоционално несръчни герои, пристрастните и верни на социалистическия строй учители.
 
"Идеята ми беше да представя субективен поглед към този период, без да твърдя, че моята истина важи за всички – все пак на много хора може да им е било спокойно тогава", казва 42-годишният писател, роден като Николай Гроздински и от почти година отново живеещ в София. Разговаряме в Деня на почит към паметта на жертвите на комунистическия режим, на маса с покривка от стилизирани изрезки от "Работническо дело", а измежду разказите той споделя, че не намира града за чак толкова променен. Като че ли съвсем намясто в началото на книгата си той пише: "Но амнезията не запечатва миналото, нито пък заключва вратата към смъртта. Има друго време, време във времето, което не се претопява в бъдещето. Има друго настояще, което продължава да се разплита в миналото."
 
За Грозни мястото на историята е символично. "Музикалното училище беше олицетворение на сблъсъка между красивото и грозното, на разликите в поколенията и на тази система, в която учителите едновременно не знаят да свирят и са агенти на ДС. Това на свой ред създава машина за изпращане на децата на комунистическия елит в "прогнилия" Запад чрез стипендии. Почти всички тогава бяха връзкари", спомня си Николай, който вече е получил позитивни отзиви от хората от този период, с които все още поддържа връзка и едно "не беше точно така" от случайно видяна съученичка в зала "България". И, да, точно така, тя е била от онези с връзките.


 
"Вундеркинд" е на пазара от издателство "Сиела".

 
На фона на първите сексуални преживявания, конфликти между приятели и бунтарски настроения Николай описва и начина, по който детството на всички около него е изцяло запълнено от пианото и одобрението на учителя.
 
"От време на време излизах да си играя с другите, но всичко останало беше свирене. Вероятно на това се дължат всичките пътувания. Те са моят опит да изживея това, което съм пропуснал, както и да придобия усещането за самостоятелност. В момента, в който се озовах в Щатите и започнах да се издържам сам, си дадох сметка, че мога да управлявам живота си, да взимам решения и че това, че съм свирил 15 години на пиано, не означава, че трябва да го правя цял живот", казва Николай, който продължава музикалното си образование в "Бъркли".
 
В САЩ работи "всичко" – миене на чинии, боядисване, бил е хамалин, готвач, барман, сервитьор. "И съм много благодарен на този опит, тъй като така опознах Щатите отвътре. Бих се върнал с най-огромно удоволствие, чувствам се напълно у дома там, но тук, чисто финансово по-лесно мога да си позволя да правя това, което обичам, без да си ми нужни три други професии. Ако се замислите, това е и причината толкова много американски писатели да не пишат в САЩ."
 
В англоезичния свят "Вундеркинд" е посрещнат с добри отзиви, включително от изненадващи места. Трудно е да си представим как Пати Смит чете из нюйоркските улици роман за София през 80-те, но тя е сред първите впечатлени и го определя като "дар за сетивата", а прозата на Николай като "искряща и проникновена". "Тя ми е като идол, така че ме досрамя да потърся контакт с нея – нещо, за което сега съжалявам."
 
Всъщност съвременната, а не класическата музика се оказва утехата от "цялата тази идиотия в училище". Led Zeppelin и The Cure са в саундтрака на този житейски период. "От малък се интересувах от рокендрол, пънк, уейв, макар че нямах много възможност да споделям това. Проблемът с класическите музиканти е, че тъй като свирят от много малки, голяма част от тях се превръщат в занаятчии. Ти си развиван по подобие на един обущар – той поправя един вид обувки и не го интересува дали в съседния град някой прави мокасини. Оттам нататък интересът им към музиката често е минимален, понякога го няма въобще. Те не знаят как тя може да се превърна в катарзисен момент."
 
А кога той разбира, че литературата също може да донесе подобно усещане? Прескачаме към периода, в който той е на 21 години и отпътува към Индия, за да стане будистки монах. Въпреки че атмосферата на страната го провокира към "тотално вътрешно преобръщане" и се е чувствал най-щастлив (въпреки маларията и дизентерията), петте години там завършват с депресия. "В началото ми беше интересно и забавно, но после ми стана ясно, че от добрата философия се е родила система, която е поредната догма и машина за посредственост. Просто един различен начин да си част от онази месомелачка от The Wall на Pink Floyd."
 
В края на този период, през 1998 г., той започва да пише първите си разкази. Може би малко късно, като се има предвид, че израства в семейство на "книгомани", а баща му съвместява лекарската професия с писане. Творбите на Керуак, Бъроуз, Селинджър и Вонегът са сред ранните и продължителни влияния на Николай, а тези личности го карат да прави някои не особено позитивни паралели с настоящето.
 
Преди да се завърне в София, той прекарва четири години в близост до Монпелие, Франция. Тогава излиза и най-скорошният му роман на английски – Farewell, monsieur Gaston, издаден от популярното парижко издателство Shakespeare & Company. Историята е свързана с погледа му върху настоящето – всички герои носят маски, а основният персонаж е описан като "напълно ограбен от идентичността си".
 
"Омръзнали са ми шаблоните за разкази и романи, затова и почти не намирам нови автори, които да ми харесат. Не виждам и желание от страна на новото поколение да вникне отвъд зададеното й, отвъд корпоративните интереси, така превзели всеки слой на изкуството. А сега, когато само скролваме във Facebook, без да четем, е толкова трудно днес да се съсредоточим върху един сложен текст", критичен е Грозни, който също така не вижда особен смисъл в прицелването към кариерен успех – за него такъв не съществува, ако искаш да върви ръка за ръка с качеството. Опитът покрай агента му не е особено приятен – срещите с големи компании често започват с разговори за таргет аудитория, преминават през имена, които Грозни цитира като влияние, но издателят не е чувал и завършват с разочарование.
 
"Нещо повече - рядко издателствата четат книгите – в повечето случаи агентите са тези, които редактират и донасят един готов продукт. В момента литературата е като хазарт с твърде малки залози. Всички големи къщи се издържат от корпоративните мишки с бестселърите и останалите проекти са на минус. Ще бъда напълно щастлив, дори и в бъдеще да работя само с малки издателства или ако се наложи да се самоиздавам. В крайна сметка един средно успешен писател печели колкото сервитьор в McDonalds, след като плати данъците и на агента си, така че дали си с големите или не – няма значение. По-достойно е да не се обременяваш твърде много с цялата индустрия."
 
И бързо уточнява, че тези размисли не са плод на остаряло мислене, а искрено му липсват личности, които да горят в това, което правят, които да напускат удобствата си. Личности като Селинджър, Дейвид Боуи, Лу Рийд.
 
Интересно, че една песен на Боуи от 70-те идеално описва Николай: "Sometimes you get so lonely / Sometimes you get nowhere / I've lived all over the world / I've left every place." Но като че ли най-накрая той е готов да превърне София отново в постоянен адрес.
 
"Вундеркинд" е на пазара от издателство "Сиела". Под неговия знак се разпространява и предишната му книга "Крака на костенурка".


  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

20 въпроса: Геновева Христова-Мъри 1 20 въпроса: Геновева Христова-Мъри

Съоснователка на Missia23, място, което събира хора от творческите индустрии и тех-специалисти от различни области

17 май 2019, 1421 прочитания

Работохолици до доказване на противното Работохолици до доказване на противното

Марк Грифитс, професор по поведенческо пристрастяване и директор на звено за изследване на хазарта в Nottingham Trent University

17 май 2019, 2727 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Лица" Затваряне
Детайли: Мария Барбудова

Бай Ганьо - европейски прокурор

Европейската прокуратура е уникална възможност за България да получи независим разследващ орган по корупцията

Екатерина Тупарева: Ръстът на рекламния пазар ще се забави

Изпълнителният директор на Ogilvy Group Bulgaria пред "Капитал"

"Слънчо" поглежда отвъд хоризонта

С проект по "Конкурентоспособност" за 1.6 млн. лв. компанията ще започне да изнася детски храни в региона

Кредитор продава рециклиращите машини на Пламен Стоянов-Дамбовеца

Оборудването е струвало около 10 млн. лв. при покупката му, а сега се предлага за около половината

Селото се оказа тъкмо в града

Няколко стопанства с доставка, които предлагат чиста, разнообразна и вкусна храна

Хладнокръвни истории

Нови стари срещи с прозата и документалистиката на Труман Капоти