If it bleeds, it leads

Енрике Метинидес е само на девет години, когато снима първата си катастрофа. Вместо да се стресне или уплаши, той запечатва с камерата си и други инциденти, пожари, дори трупове в моргата. Фоторепортер на таблоиден мексикански вестник забелязва неговото постоянство и му предлага работа. Така през 1948 г. започва кариерата на Метинидес – още на девет години, и продължава почти през целия му живот. Британската режисьорка Триша Зиф, която живее в Мексико, снима "Човекът, който видя твърде много" (2015) – документален филм за живота на известния фотограф, с много търпение и малки хитринки.

"Не ми беше лесно да го интервюирам, накрая даже имах алергия към него – той води монолог, никога не ставаше какъвто и да е разговор", казва Триша. Разговарям с нея час преди да си замине от България, където беше не само за да представи новия си филм, но и в качеството си председателка на журито за Документален филм на "София филм фест". Триша имаше среща с публиката на фестивала, бяха показани и трите й филма. Разговорът ни се случва само защото са отменили полета й заради стачка на френското летище.

Абонирайте се за Капитал

Получавате пълен достъп до всички статии и целия архив

Според Триша героят на филма й наистина е човек, видял твърде много и който въпреки маската на професионален криминален фотограф е засегнат дълбоко от съпътствало го денонощно насилие. "Метинидес искаше да разкаже живота си, но за да успея да извлека истината, а не неговата версия за нещата, трябваше да го извадя от зоната му на комфорт – снимах го в тъмна зала на черен фон на неудобен дървен стол, задавах въпросите през уредба, без да ме вижда, понякога оставях дълги паузи, а езикът на тялото му казва много." Целта й е и да го изведе от апартамента му, затрупан със странни вещи, събирани цял живот – играчки линейки, пожарникари и полицаи, изрезки от вестници за инциденти и жаби, много жаби – неговите талисмани.

Самата Триша признава, че в началото е била на път да се откаже. Снимките на Метинидес са пълни с насилие и брутални сцени, трудно й е да ги прегледа, а още по-трудно – да говори с него за тях. Но постепенно преодолява шока и започва да свиква с кадрите. Майсторски заснетият филм води зрителите през две основни теми - "колко насилие трябва да се показва в медиите" и какви са хората, които работят като криминални фоторепортери. "Междувременно се появи и трета тема – за престъпността в Мексико и особено градовете извън столицата – фотографите често стават свидетели и снимат мафиоти и убийства, за които после заплащат с живота си. Докато довърша филма, бяха убити двама фотографи, с което се опитваха да сплашат останалите." Мексико сити е като балон, насилието над журналисти е във Веракрус и на север, извън столицата. "Чрез историята на Метанидес успях да повдигна и тази сериозна тема, макар и по индиректен начин."

Една от най-силните реплики във филма е на американския режисьор Дан Гилрой: "За една държава можем да научим най-много по това колко насилие показва в новините и във вестниците – докъде си позволява да стигне и къде започва автоцензурата. В Мексико снимките на насилие са много, дори повече, отколкото в САЩ през 40-те години на XX век."



Известно ни е водещото мото на много таблоидни медии – If it bleeds, it leads*, но къде е границата? "Човекът, който видя твърде много" не е назидателен, не заема позиция, остава много място за рефлексии. Да, Енрико Метинидес е работил цял живот за таблоиден вестник, който се продава най-вече заради сцените на насилие. Но той също така казва: "Често оставах фотоапарата, за да помогна на пострадалите и на лекарите." Често на снимките му са заснети зяпачите, тълпата, която се е събрала около някой инцидент. "Те гледат в обектива, позират, искат да излязат на първа страница на вестника, без значение че поводът е трагичен инцидент."

Но чрез кадрите и кариерата на Метинидес Триша Зиф прави и нещо друго – проследява как се променят и развиват отношенията на обществото и медиите към насилието. "Първите му кадри са от епохата преди масовото навлизане на телевизия – тълпата се е събирала около трагични случаи да зяпа и едва ли не да се е забавлява. С времето медиите стават все по-безскрупулни и снимат, без дори да се съобразяват с желанието на роднините на пострадалите." Съвременният свят според нея е изправен пред все повече дилеми, защото сега всеки случаен очевидец може да е репортер и да качи веднага снимки от инцидент в социалните мрежи, често без да се замисли какви са последиците.

Самият Енрике Метинидес не е осъзнавал художествената стойност на работата си. "Не съм учил журналистика, нито фотография. Не съм планирал да ставам криминален фоторепортер – така се случи", казва той. След като се пенсионира, куратори откриват снимките му и той бързо става известен – негови работи са излагани в галерии в Ню Йорк, Европа и Мексико.

Предишните два документални филма на Триша Зиф също са за фотографи. В "Мексикански куфар" (2011) тя разказва за намерените 70 години по-късно изгубени негативи на най-известния военен фотограф – унгарският евреин Робърт Капа. Негативните са от испанската гражданска война и попадат в Мексико с емигрантите. Дълго време са съхранявани от американец, наследил ги случайно. Братът на Робърт Капа се опитва години наред да ги откупи, но никога не му се получава. Накрая Американското филмово дружество възлага на Триша да преговоря.

"Подходих по различен начин, не го обвинявах, че ги е задържал неправомерно. По-скоро му благодарих, че ги е пазил толкова години и че са останали невредими." Най-големият страх на изследователите на Робърт Капа е дали сред тези негативи ще бъде и най-известната му снимка "Падащият войник", за която се спори до ден днешен дали е постановка или уловен миг. "Това беше първият въпрос, който ми зададоха - "видя ли негатив на "Падащият войник", но него го нямаше", казва Триша.

Филмът "Мексиканският куфар" излиза от конкретния случай, като много централен мотив в него е Мексико и ролята на страната. "Някои казват, че негативите биха могли да бъдат навсякъде другаде и е случайност, че ги намираме там, но не е така – след Гражданската война в Испания единствено Мексико дава убежище на емигрантите, бягащи от новия режим на националиста Франко. Никоя друга държава не ги приютява, корабите стигат до бреговете на Англия и ги връщат."

Като куратор Триша е архитект на пространството – тя създава наратив посредством пространството и подредбата на изложбата – и трябва да наблюдава посетителите, защото хората от различни страни и култури разглеждат изложби по различен начин, някои са последователни, други прескачат или започват от края. "Няма значение как ще се движат из експозицията, най-важните неща винаги да привличат вниманието и предават най-същественото."

В момента Триша работи по филм за двама братя еднояйчни близнаци от Бруклин. Единият е фотограф, а другият – художник. Темата й са възприятията и визуалната изява. Другият филм, върху който работи от много време, е за пиратството. Моята теза не е черно-бяла, показвам комплексността, защото нищо не е черно-бяло. Именно затова обаче не мога да намеря финансиране, за да го довърша. Компаниите искат филм, който ясно да осъжда пиратството", казва Триша. Според нея има огромна разлика между това дали се свалят торенти в Америка, където филмите и музиката са достъпни, не само логистично, но и финансово, и торентите в Саудитска Арабия например. "Жена, която иска да гледа качествени филми, но законите на държавата, в която живее, не я допускат в салона, защото няма кина за жени. Да, не съм против такъв тип пиратство. Или някой беден студент в някой по-малък град в България, където има малко кина и прожекции – нека сваля торенти."

Триша казва, че цялото жури, на което тя е председател по време "София филм фест", е било единодушно при избирането на най-добрия документален филм – израелският "Г-н Гага" за съвременните танци. "Братята Хейман са изключителни режисьори и филмът е наистина красив."

* "Ако е кърваво, става за първа страница." Думи на американския журналист и социален критик Армстронг Уилямс за склонността на медийните конгломерати да героизират насилието.