В подножието на "Възвишение"

Още с излизането й преди пет години книгата на Милен Русков бе приета за съвременна класика. Критиците я свързваха с "Под игото" и "Бай Ганьо", говореха за силата на оживелия възрожденски език като мост към настоящето, сравняваха главните герои с Дон Кихот и Санчо Панса. Появи се и разделението - едни приемаха романа за българофилски, за други той не бе достатъчно патриотичен и ласкав към българския манталитет.

Удостояването на "Възвишение" с Наградата на Европейския съюз за литература (2014) уталожи сякаш споровете. Текстът на Русков стана обект и на други изкуства. Иван Добчев и Александър Секулов драматизираха успешно романа в Пловдивския театър (с Бойко Кръстанов и Красимир Василев в централните роли). Сега е ред на киното.

Абонирайте се за Капитал

Четете неограничено и подкрепяте усилията ни да пишем по важните теми

Според самия Русков романът му е "много кинематографичен", дори за кратко той бил в контакт с популярен български режисьор, но нещата пропаднали, "понеже аз, бидейки човек с любопитен характер, не можах да се разбера с продуцента". С Иван Дойков ("Мисия Лондон", "Под прикритие") той очевидно се е "разбрал", а на Нели Димитрова (Love.net) и Виктор Божинов ("Под прикритие" и други сериали у нас и в чужбина) явно се е доверил. Съвместният им проект получи държавно финансиране от НФЦ и подкрепа от БНТ.

Излезе първият му тийзър, заснети бяха и първите епизоди, изискващи зима и сняг.

Стратегия на екипа е създаването на очакване през спестяване на информация, включително и около главните актьори. За пръв път създателите на екранизацията на "Възвишение" повдигнаха завесата за читателите на Light. Категорични са, че това няма да бъде типичният исторически филм. Гледат на работата си и в преносния, и в буквалния смисъл като опит за "възвисяване" на ценностната ни система като българи. Много безпощаден опит.



- Защо избрахте текста на Милен Русков? Как протече работата по сценария?
Нели Димитрова: За мен тръгна от пролетта на 2013 г. Виктор ме покани на среща в Борисовата градина, носеше книгата и ми каза: "Хайде да поработим върху този роман, прочети го и ще се видим да поговорим." Прочетох книгата и се шокирах - първо заради самия роман, но и леко се стреснах – дали въобще е възможно да се направи филмова интерпретация. После двамата стигнахме до извода, че в книгата има драматургичен материал точно за един прекрасен, пълнометражен игрален филм. Стиснахме си ръцете и почнахме да работим.

- Започнали сте работа по сценария, преди книгата да спечели Наградата за литература на Европейския съюз?
Н.Д.: Да, доста преди това. Сценарият беше вече готов, когато книгата получи тази награда.

Виктор Божинов: Когато прочетох книгата, аз много се запалих. Беше като удар с чук, казах си - значи в България може да се напише такава книга, на световно ниво. После се замислих: "Абе, дали не скачаме от много високо?" След това имах една много тежка година, но идеята оцеля. Казах си, че непременно трябва да работим по идеята за филм. Бях провел първи разговор с Милен Русков, който ми каза, че правата са свободни. В мига, в който разбрахме с Милен, че можем да направим този проект, се случи голямата градушка в София през 2014 г. Ние седяхме зад храма "Александър Невски" и тя почна. Бях си оставил колата до Народната библиотека под едно дърво – нямаше една драскотина! Беше потънала цялата в шума, но градушката не я беше засегнала. Приех го като добър знак. Милен искаше да разбере какъв филм аз си представям. С Нели направихме структурата на сюжета, защото филмът е действие. След това тя се справи в сложното начинание монологичната форма на книгата да се превърне в диалог между двамата герои. Това Милен го оцени.
Иван Дойков: Много ясно искаме да разграничим понятията – първо е книгата и след това нашият филмов проект.

- Затрудни ли ви това, че романът е монолог?
Н.Д. В самата книга има една брилянтна простичка фабула, вървяхме по нея. С Виктор решихме да изведем на преден план взаимовръзката между основните персонажи, между Гичо и Асенчо. Оттам дойде идеята част от разсъжденията на Гичо (респективно на Милен Русков) да минат в диаложна структура – т.е. да ограничим гласа зад кадър, той да не дообяснява това, което се вижда на екрана.
В.Б.: В началото бяхме оставили по-дълги отрязъци с глас зад кадър. Авторът е деликатно нещо, не можехме да влезем като слонове в стъкларски магазин. Направихме една среща с него след първия вариант на сценария и Милен ми се скара: "Какви са тия приказки тука бе, кой ще се занимава да го слуша това нещо?!" Тогава се разбра, че сме на един акъл.
Н.Д.: Много се зарадвахме на разрешението му да си съкратим каквото решим и да оставим най-ценното.
В.Б.: Нашият филм не е поредният "високохудожествен" продукт, това е не нашата цел. Искаме да направим един нормален филм. Разбираем, обърнат към публиката. Да бъде комуникативен, както самата книга – поради широкия отзвук е видно, че хората я възприемат такава, каквато е. Ако тръгнем да правим есета, филмът може да стане четири часа, няма хора, които да гледат четири часа. "Възвишение" ще е малко над два часа, но не повече от 130 минути.

- В какво се изразяваше участието на Милен Русков?
Н.Д.: Той участва на всеки етап след финализирането на нашия вариант на структура. Прочете, даде си забележките и насоките и каза "Окей, продължавайте нататък". На диалозите и монолозите даде съвет какво да се изчисти, какво да остане.
В.Б.: Във финалния вариант не ни поправи нищо. Милен адски коректно знае къде поставя себе си - довери ни се за структурата, защото нашият опит в киното е по-голям. Но на ниво диалози, характеристики – смятаме, че това ще е една от стойностните страни на филма – се вслушвахме в него. Сценарият ни в крайна сметка е резултат на колаборацията между професионален сценарист, много талантлив писател, създал гениална книга, и мен като медиатор между двамата, за да го заснема. Искаме да направим нещо със съвременен дух – книгата е силна с това, че всичко, което се говори вътре, звучи съвременно. Подходът ни е баланс между уестърн и съвременен филм, грубо казано.

- Имате ли кинообразци наум, когато си представяте бъдещия филм?
В.Б. Няма филм, за който да съм си казвал - ще го направя като него. Може би като дух и настроение нещо от "Убийството на Джеси Джеймс от страхливеца Робърт Форд". Искам и нивото на хумор да е като на "Буч Касиди и Сънданс Кид". По принцип определяме жанра ни като трагикомедия – започваме с комедията и свършваме, дай Боже, по доста сериозен начин. Но в никакъв случай някаква артхаус трагедия.
И.Д.: Като екип така подготвяме нещата, че да го няма типичния артхаус елемент. Цялата история тръгва с много хубаво чувство за хумор. Отличава се, защото е страшно истинска. Именно това ме привлече в нея. Осъзнаваш, че за 140 години хората не са променили нищо освен дрехите си.
Н.Д.: Като се огледа човек навън е пълно с асенчовчета, а пък няма един Гичо...


- Присъстваха ли в съзнанието ви образите на истинските апостоли – Левски, Ботев, въобще на някакъв светъл идеал?
В.Д.: Филмът ни не е "патриотичен"...
Н.Д.: Държа да кажа, че не съм фен на един лицемерен патриотизъм, чието знаме се вее из нашата държава. Смятам, че може би защото от дълго време се познаваме с Виктор, работили сме и по други проекти заедно – и на двамата ни хареса това, че книгата не е истински исторически роман. Това е книга най-вече за народопсихологията на българина, за неговия манталитет, за неговия светоглед – на фона на едно историческо събитие, случило се през 70-те години наXIX век. Самият Милен Русков интерпретира по много любопитен и забавен начин историческите събития в романа си. Ние на тази база развихме киносценария.
В.Б.: Исторически Арабаконашкият обир се е случил на 22 септември 1872 г. – и в книгата, и във филма ни Арабаконашкият обир ще се случи през април месец. Идеята е, че през зимата, когато всичко е сковано, и народът е скован и всеки се е свил в дупката си. Но! Пролетта пуква, пуква идеята за Свободата, обираме хазната, за да можем да направим революция, идва лятото, когато всичко това "пресъхва", цялата тази идея стихва и червената есен, в която се случва всичко това – ще заловят Левски... революцията няма да се случи. Това за нас е по-важно, отколкото историческите факти, които са тема на историците. И затова Левски може да присъства, но ние не сме го видели. Може и да го има във филма, но героите няма да разберат дали са се видели с Левски или не.

- Мислили ли сте каква музика ще използвате във филма?
В.Б.: Може да прозвучи цинично, но имам голямо желание във филма да не се използват тъпани и кавали. Фолклорната музика във вида, в който съществува в момента и бива интерпретирана от съвременни български композитори, мен лично не ме привлича. Аз искам да звучи истинска филмова музика, създадена от едни от най-добрите автори на филмова музика в света. Няма да споделям имена засега. Докато не се пуснат билети за "U2" в "Арена Армеец", никой не говори за техен концерт, нали...

- Ще звучи ли филмът "емоционално-революционно"?
В.Б.: Целта е да накараш зрителя да се разплаче, да се разсмее, да се замисли... без да си реже вените. Без ексцесии, но зрителят трябва да бъде воден и ако си го докоснал, да откликне. Да има комуникация между екран и публика. Като режисьор не правя филми, които да стоят "надменно", със съзнанието, че зрителите само търсят забавление и не могат да разберат високото ми изкуство. За мен това мислене е голяма грешка. Умението е да можеш да развълнуваше всеки човек, който ходи по земята. Няма значение дали слуша чалга или Моцарт, той е човешко същество, което има емоции, а ние боравим с емоциите.

Н.Д.: Идентификацията в изкуството се случва единствено и само на базата на емоции и чувства. Радост, скръб, любов, щастие, тъга, еуфория – това психолозите вече са го формулирали. И нашата цел е такава – да ги боцнем! А пък дали ще го постигнем, ще видим.

- Избрахте ли местата за снимки?
В.Д. На 80% - от двете страни на Балкана, в района на Тетевен, и около Сопот, и на Бузлуджа, и на Беклемето, и на Сините камъни... т.е. местата, по които реално се носи духът на тази книга – Жеравна, Котел... няма как да минем без тези места. Пътят на едни хора, които реално прехвърлят Балкана по няколко пъти – екипът ни ще следва пътя им.
И.Д.: Снимаме хронологично, по сценария, разделили сме снимачния процес на четири етапа. Снимаме не както е удобно, а просто вървим по стъпките на героите, така се натрупва емоция. Снимачните дни са около 50. Води ни действието. Не работя неща, които не ме вълнуват като тема, като проект и идея... Процесът по случването на един филм е прекалено дълъг, дори в Холивуд един проект се случва между две години и половина и три години, там, където всичко е гладък механизъм, подредено и нагласено... Един продуцент заедно с екипа си преминава през такива етапи, за да се реализира даден проект, че единствено и само финансовият стимул не е достатъчен, за да се получи нещо добро. Особено у нас, където ситуацията е плачевна – изчакване, прекъсване на процеси и т.н.
В.Д.: Аз работих 20 години по чужди продукции и сериали, за да мога да намеря нещото, в което искам да си сложа душата. Тук не става дума изобщо за материален еквивалент.
И.Д.: Има такива периоди в правенето на един филм, в които, ако си само за парите, казваш "мерси" и не се включваш.
В.Д.: Най-прекият път към инфаркта е през киното...

- Защо не искате да назовете актьорите, с които ще работите? Професионални ли са или натуршчици?
В.Б.: Аз вярвам, че в България има прекрасни актьори и аз като режисьор обичам да работя с добри професионалисти. Заложил съм на талантливи наши актьори. Хубавото на нашия сценарий е, че имаме двама централни герои, които по характеристика не могат да бъдат известни, защото те са на една определена възраст (явно доста млади – бел. авт.). Диапазонът на добрите актьори при мен е наобратно – смятам, че тук има малко добри актьори, а не много, говоря за количествения аспект.

- Кога ще бъде завършен филмът?
И.Д.: Самият филм трябва да бъде заснет до средата на ноември, след това има постпродукционен процес. Стремежът ни е догодина, в края на март - началото на април, филмът да е по кината.

- Имате ли намерение да го показвате по фестивали?
И.Д.: Нас ни интересува широкият публичен показ.
В.Д.: Фестивалната съдба на един филм, ако му е писано, тя ще се случи по един или по друг начин. Но ние не правим филм, който се цели по фестивалите, това трябва да е ясно. Не правим и комерсиален филм, а филм, който да покажем на хората. Работейки активно в сериали от различен калибър, съм бил част от една по-сложна машина. Този проект е първото нещо, в което аз сто процента влагам себе си, емоциите си и душата си. Това ще е филм, от който някои хора ще разберат, че не екшънът ми е най-важен. Надявам се, това е филм, в който ще бъда аз.

- Свързвате ли и лични амбиции с проекта?
И.Д.: Човек се усъвършенства всеки ден. Далеч съм от мисълта, че съм постигнал върха на възможностите си, старая се всеки ден да надграждам. За мен като продуцент е важно да продължим да правим проекти, които в момента са отворени и доста атрактивни и представляват интерес за българския пазар. Но да се постараем да реализираме проекти, които да са вече и за международния пазар, защото българският пазар е малък.

Н.Д.: Искам нещата така да се случват в тази държава, че добрите сценаристи да имат възможността да пишат това, което искат, в което се чувстват най-добри. И искам да има голяма конкуренция. Когато я няма, българският зрител унива и коментира: "Айде, пак нещо българско и тъпо са направили." Като имам повече работа, и усъвършенстването ми върви по-плавно. В България, в телевизиите – тъкмо се научиш да правиш нещо добре, ошлайфаш се в един формат професионално, и, хоп – някой вземе, че го спре.
В.Б.: Искам да добавя нещо за Иван – той умее да събере екип и да увлече хората, което е много важно. Т.е. не само да работим заедно, а и да сме увлечени заедно.