// К3: Моят капитал / Лица
13 май 2016, 12:46, 16170 прочитания
Stay True People: Мариян Ранков (видео)
Или за преподаването с любов
LinkedIn
Twitter
Email
Мариян наближава 28 години и края на двегодишния си мандат като учител по програмата "Заедно в час". Преди да се отдаде на децата в копривщенското СОУ "Любен Каравелов", се раздава зад бара в поредица небезизвестни заведения в София и край морския бряг. Тази работа го превръща в "момчето, дето познава всички и всички го знаят", което е приятно, когато си в началото на 20-те, но като приближиш към края им, неизменно се прокрадва въпросът "достатъчно ли е". В мига, в който се появява отговорът "не", Мариян се обръща към себе си, за да стигне до извода, че всъщност иска да преподава. А след това нещата се завъртат така, че връщане назад няма.
Всеки един петък
Промяната
Страстта за работа в Мариян в никакъв случай не се изпарява. Обаче стъблото на желанието за промяна започва да расте в него, докато накрая не укрепва съвсем и не пуска трайни корени. "Всичко беше перфектно, само че идва един момент, в който почваш да чувстваш, че няма какво повече да ти се случи. Вече познаваш доста хора, правиш всички коктейли, които можеш да измислиш и да изпиеш, но не усещаш, че животът ти има добавена стойност." Той не нарича този момент криза на смисъла, защото не си пада много по високопарни фрази и гръмки обобщения, но на нас така ни се стори, когато го слушахме да разказва за периода на преход от едно поприще в друго. "Видях, че вече някак си няма нови неща. Например вечерта е имало работа, било е парти, било е забавно... На следващия ден на хората им е лошо, но нямаш добавена стойност към света. Не чувстваш, че има нещо, за което можеш да кажеш: "Ей това аз съм го свършил." Вече бях наясно, че трябва да правя нещо по-различно. Дори и да продължа да работя в бара, трябваше да се случва и нещо друго."
Различното
При Мариян то идва като реализиране на отколешната му мечта да преподава. Не знае откъде е дошла, няма учители в семейството, учил е фотография в НБУ, а не специалност, свързана с деца и обучение, но винаги е искал да е учител, защото преподаването му се е виждало страхотно занимание. В някакъв момент явно е споделил всичко това на негови приятели, които в един прекрасен ден го канят да стане преподавател в 18 СОУ в София по програма "Успех". В този период той едновременно работи нощем в бара, следва в НБУ и води курсове в училището. "Програма "Успех" включваше извънкласни дейности, като освен учители можеше да се канят и гост-лектори. Аз бях такъв. Една година преподавах в 18-о в сборна паралелка. Получи се много яко - пътувахме, снимахме, правихме макети. В началото децата не се познаваха, беше по-стегната обстановката, но после, като се опознаха, започнаха сами да си организират всякакви неща. Всичко това много ме зариби. След което обаче тази година приключи."
В час със себе си
Когато тази добра година се изнизва някак неусетно, Мариян остава в изходна позиция. Отново работещ в бара, вече завършил фотография и с нараснало желание да преподава, защото вече е вкусил точно това, което му харесва. "Чудех се какво да направя, започнах да търся и открих програмата "Заедно в час". След всички етапи на кандидатстване и обучения ме приеха и хванах и отидох в Копривщица." Като разказва, на човек му се струва, че не му е коствало кой знае какво. Но всъщност Мариян съвсем отговорно решава да зареже всичко в града, в който живее – семейство, приятели, любими места и занимания, за да преследва онова, което вече го е "зарибило". Обикновено така става, влезе ли човек веднъж в час със себе си – после трудно излиза. "Много исках да сменя този живот в София. Да се махна. Да отида на малко по-спокойно място. В София навсякъде, където отидеш, имаш познати и в един момент си казваш: "Ами добре де, ако съм на място, където нямам познати, дали ще мога да се оправя?" Приех го като предизвикателство. Искаше ми се да отида в някакъв готин град – или някъде в Родопите, или нещо като Копривщица. То пък се оказа по някаква суперголяма случайност, че точно там имат нужда от човек."
Първи ден на училище
Далече сме от мисълта, че има случайности. Това, че Мариян е попаднал в Копривщица, изобщо не е просто така. Преди да стигне дотам, той е преминал през поредица от конкурси и обучения, за да може накрая от стотиците, които кандидатстват, програмата да излъчи най-добрите – тези, които ще са нейното лице и доказателство за смисъла й. "Доколкото знам, трябва да имаш доста добро аналитично мислене, да можеш да работиш в екип, постоянно да се учиш и да се развиваш – това са само някаква част от всички критерии. Не знам точно кои съм покрил, но определено много се радвам, че така се развиха нещата." И макар процесът преди същинското преподаване да е много дълъг (толкова, че ако не си достатъчно убеден, да те откаже), Мариян успява да задържи желанието си тази работа да се превърне в неговата. И най-накрая идва първият ден, в който той прекрачва прага на училището.
"Един ден след рождения ми ден на 12 септември имаше педагогически съвет, на който отидох заедно с багажа си, леко закъсняващ, защото се бях успал. Все пак успях да стигна навреме, багажа го оставих пред учителската стая и влязох. Това всъщност беше първата среща с новите ми колеги, всичките накуп."
Мариян винаги е вежлив и спретнат, но има нещо, което го отличава от повечето учители – флешовете. Малката му екстравагантност обаче не се е оказала проблем за никого – доказателство, че когато имаш желание да приемеш млад колега в редиците на една от най-смислените професии, няма никакво значение колко са големи дупките в ушите му, стига да си върши работата съвестно. "Предполагам, че за тях съм изглеждал малко странно, защото не е типично един учител да има толкова големи дупки в ушите, ама много добре ме приеха. И съм изключително благодарен за това, защото наистина е важно с какъв екип работиш. С всички се сработихме, даже с някои мислим проекти и планираме най-различни неща заедно."
Господин Ранков и децата
След колегите неизменно идва и срещата с децата. Мариян постъпва като възпитател в занималнята, като през първата година работи с петокласници, а сега – с деца от четвърти клас. Приемането и там е било почти мигновено, разбира се, след някой и друг въпрос за дупките в ушите му: "как става", "боли ли", "може ли да ги махнеш, за да видим как изглежда". Важното е, че при Мариян не е имало никакво притеснение от запознанството с децата. "По-скоро ми беше любопитно да разбера какви са им интересите. В началото даже ритахме заедно след училище, защото за мен е много важно да има приятелска обстановка. Искам, когато децата идват в часовете, които водя, да няма страх. Трябва да им е спокойно, за да тече учебният процес. И не трябва да се притесняват. Особено пък за грешки. Според мен грешката, ако е осъзната и се търси какво да се промени така, че да не е грешка, е суперготин процес за учене."
Добавената стойност
Не знаем много за грешките на господин Ранков и неговите ученици, но смеем да кажем, че промяната при Мариян е толкова голяма, че чак не е за вярване. Когато човек го слуша как разказва за проектите си с децата, няма начин да не е убеден, че любовта към учителската професия и всичко, свързано с образованието, му идва отвътре. "Първата година правихме гид на Копривщица. Децата писаха статии, обикаляхме музеите, правихме снимки, пускахме анкети, правихме карта, работиха на Photoshop. Искахме да съберем какво има в града в една книжка, така че някой, като дойде, да е наясно. После ходихме на конференция "За успеха на всяко дете" ( 2015 г.) с 500 души посетители, на която те представиха гида. И като видяха реакцията на другите хора, всъщност осъзнаха, че са направили нещо голямо. А аз супермного се зарадвах, защото усетих тяхната емоция и разбрах колко успешни се чувстват с това, което са направили.
Тази година пък с четвърти клас работим върху четивната им грамотност и като краен продукт правим едни клипчета, в които децата обясняват различни типове задачи и стратегии за справянето с тях и създават сами такива задачи. Накрая ще направим сайт, в който ще качим клипчетата и контактите на децата, така че да може други, които се интересуват, да влизат, да задават въпроси и да общуват. И с тях посетихме конференцията "Умения на XXI век в образованието", на която те имаха работилница и показаха на учители и директори как се правят тези неща. Страхотно е да учиш учителите, особено когато си четвърти клас."
Най-хубавото предстои
Мариян истински харесва тази работа и истински харесва себе си, вършейки я, и това му личи. Вижда се и от спокойния тон, с който разказва за всичко. Не се хвърля в прекалени обяснения, не се самоизтъква и предпочита да вижда успеха на "децата си", вместо да слуша как е най-добрият учител на света. И да, ще му е мъчно, когато програмата приключи след няколко месеца, но хич и не иска да се поддава на това, защото възнамерява да продължи.
"Плановете ми са да остана в системата на образованието и да бачкам, защото има доста какво да се свърши. Работи ми се нещо, свързано с иновативни технологии, които може да се интегрират, така че самият образователен процес да стане по-добър. И имам някакви идеи, които в момента разписваме с колеги."
Ако човек намери силите в себе си, за да чуе какво му говори сърцето, всяка следваща стъпка в живота му ще бъде логична и оправдана. За Мариян оставането в сферата на образованието и преподаването – под една или друга форма – вече не е мечта, а план, който има срок за изпълнение и той е сега. "Много хора се оплакват за всякакви неща – криво им е, положението било зле... Но всъщност, ако наистина виждаш нещо, което не ти харесва, единственият начин е да се хванеш и да го промениш. И това, което правя, е моята инвестиция за по-добро бъдеще."
Вижте още Stay True People на staytruepeople.bg
Всеки един петък
Абонирайте се за Капитал
Четете неограничено и подкрепяте усилията ни да пишем по важните теми
Мнозина са започвали и завършвали петъчните си вечери пред (а понякога и под) бара, зад който налива питиета Мариян. "Работех в бар "Петък" две години, иначе казано – три сезона. Беше доста яко, защото се научаваш да комуникираш, запознаваш се със страшно много нови хора, посещаваш събития постоянно, имаш и немалко свободно време през деня, стига да влезеш в някакъв ритъм." От Мариян лоша дума за работата му като барман не може да се чуе. Той е изключително честен за предишния период от живота си и се радва, че е минал през него, защото уроците и ценните приятелства не са били никак малко. "Екипът, в който работех, беше суперяк. И работата никога не ми е тежала. Ако се е случвало нещо да не ми е на кеф, винаги съм си вземал отпуск или просто не съм ходил. За мен е някаква житейска философия, че ако правиш нещо с нежелание, по-добре не го прави, защото няма да има добър резултат."
Видео |
Промяната
Страстта за работа в Мариян в никакъв случай не се изпарява. Обаче стъблото на желанието за промяна започва да расте в него, докато накрая не укрепва съвсем и не пуска трайни корени. "Всичко беше перфектно, само че идва един момент, в който почваш да чувстваш, че няма какво повече да ти се случи. Вече познаваш доста хора, правиш всички коктейли, които можеш да измислиш и да изпиеш, но не усещаш, че животът ти има добавена стойност." Той не нарича този момент криза на смисъла, защото не си пада много по високопарни фрази и гръмки обобщения, но на нас така ни се стори, когато го слушахме да разказва за периода на преход от едно поприще в друго. "Видях, че вече някак си няма нови неща. Например вечерта е имало работа, било е парти, било е забавно... На следващия ден на хората им е лошо, но нямаш добавена стойност към света. Не чувстваш, че има нещо, за което можеш да кажеш: "Ей това аз съм го свършил." Вече бях наясно, че трябва да правя нещо по-различно. Дори и да продължа да работя в бара, трябваше да се случва и нещо друго."
Различното
При Мариян то идва като реализиране на отколешната му мечта да преподава. Не знае откъде е дошла, няма учители в семейството, учил е фотография в НБУ, а не специалност, свързана с деца и обучение, но винаги е искал да е учител, защото преподаването му се е виждало страхотно занимание. В някакъв момент явно е споделил всичко това на негови приятели, които в един прекрасен ден го канят да стане преподавател в 18 СОУ в София по програма "Успех". В този период той едновременно работи нощем в бара, следва в НБУ и води курсове в училището. "Програма "Успех" включваше извънкласни дейности, като освен учители можеше да се канят и гост-лектори. Аз бях такъв. Една година преподавах в 18-о в сборна паралелка. Получи се много яко - пътувахме, снимахме, правихме макети. В началото децата не се познаваха, беше по-стегната обстановката, но после, като се опознаха, започнаха сами да си организират всякакви неща. Всичко това много ме зариби. След което обаче тази година приключи."
И преди е било забавно...
В час със себе си
Когато тази добра година се изнизва някак неусетно, Мариян остава в изходна позиция. Отново работещ в бара, вече завършил фотография и с нараснало желание да преподава, защото вече е вкусил точно това, което му харесва. "Чудех се какво да направя, започнах да търся и открих програмата "Заедно в час". След всички етапи на кандидатстване и обучения ме приеха и хванах и отидох в Копривщица." Като разказва, на човек му се струва, че не му е коствало кой знае какво. Но всъщност Мариян съвсем отговорно решава да зареже всичко в града, в който живее – семейство, приятели, любими места и занимания, за да преследва онова, което вече го е "зарибило". Обикновено така става, влезе ли човек веднъж в час със себе си – после трудно излиза. "Много исках да сменя този живот в София. Да се махна. Да отида на малко по-спокойно място. В София навсякъде, където отидеш, имаш познати и в един момент си казваш: "Ами добре де, ако съм на място, където нямам познати, дали ще мога да се оправя?" Приех го като предизвикателство. Искаше ми се да отида в някакъв готин град – или някъде в Родопите, или нещо като Копривщица. То пък се оказа по някаква суперголяма случайност, че точно там имат нужда от човек."
Първи ден на училище
Далече сме от мисълта, че има случайности. Това, че Мариян е попаднал в Копривщица, изобщо не е просто така. Преди да стигне дотам, той е преминал през поредица от конкурси и обучения, за да може накрая от стотиците, които кандидатстват, програмата да излъчи най-добрите – тези, които ще са нейното лице и доказателство за смисъла й. "Доколкото знам, трябва да имаш доста добро аналитично мислене, да можеш да работиш в екип, постоянно да се учиш и да се развиваш – това са само някаква част от всички критерии. Не знам точно кои съм покрил, но определено много се радвам, че така се развиха нещата." И макар процесът преди същинското преподаване да е много дълъг (толкова, че ако не си достатъчно убеден, да те откаже), Мариян успява да задържи желанието си тази работа да се превърне в неговата. И най-накрая идва първият ден, в който той прекрачва прага на училището.
... сега обаче е по-смислено (Копривщица, изглед от двора на Мариян)
"Един ден след рождения ми ден на 12 септември имаше педагогически съвет, на който отидох заедно с багажа си, леко закъсняващ, защото се бях успал. Все пак успях да стигна навреме, багажа го оставих пред учителската стая и влязох. Това всъщност беше първата среща с новите ми колеги, всичките накуп."
Мариян винаги е вежлив и спретнат, но има нещо, което го отличава от повечето учители – флешовете. Малката му екстравагантност обаче не се е оказала проблем за никого – доказателство, че когато имаш желание да приемеш млад колега в редиците на една от най-смислените професии, няма никакво значение колко са големи дупките в ушите му, стига да си върши работата съвестно. "Предполагам, че за тях съм изглеждал малко странно, защото не е типично един учител да има толкова големи дупки в ушите, ама много добре ме приеха. И съм изключително благодарен за това, защото наистина е важно с какъв екип работиш. С всички се сработихме, даже с някои мислим проекти и планираме най-различни неща заедно."
Господин Ранков и децата
След колегите неизменно идва и срещата с децата. Мариян постъпва като възпитател в занималнята, като през първата година работи с петокласници, а сега – с деца от четвърти клас. Приемането и там е било почти мигновено, разбира се, след някой и друг въпрос за дупките в ушите му: "как става", "боли ли", "може ли да ги махнеш, за да видим как изглежда". Важното е, че при Мариян не е имало никакво притеснение от запознанството с децата. "По-скоро ми беше любопитно да разбера какви са им интересите. В началото даже ритахме заедно след училище, защото за мен е много важно да има приятелска обстановка. Искам, когато децата идват в часовете, които водя, да няма страх. Трябва да им е спокойно, за да тече учебният процес. И не трябва да се притесняват. Особено пък за грешки. Според мен грешката, ако е осъзната и се търси какво да се промени така, че да не е грешка, е суперготин процес за учене."
Проекти
Добавената стойност
Не знаем много за грешките на господин Ранков и неговите ученици, но смеем да кажем, че промяната при Мариян е толкова голяма, че чак не е за вярване. Когато човек го слуша как разказва за проектите си с децата, няма начин да не е убеден, че любовта към учителската професия и всичко, свързано с образованието, му идва отвътре. "Първата година правихме гид на Копривщица. Децата писаха статии, обикаляхме музеите, правихме снимки, пускахме анкети, правихме карта, работиха на Photoshop. Искахме да съберем какво има в града в една книжка, така че някой, като дойде, да е наясно. После ходихме на конференция "За успеха на всяко дете" ( 2015 г.) с 500 души посетители, на която те представиха гида. И като видяха реакцията на другите хора, всъщност осъзнаха, че са направили нещо голямо. А аз супермного се зарадвах, защото усетих тяхната емоция и разбрах колко успешни се чувстват с това, което са направили.
Тази година пък с четвърти клас работим върху четивната им грамотност и като краен продукт правим едни клипчета, в които децата обясняват различни типове задачи и стратегии за справянето с тях и създават сами такива задачи. Накрая ще направим сайт, в който ще качим клипчетата и контактите на децата, така че да може други, които се интересуват, да влизат, да задават въпроси и да общуват. И с тях посетихме конференцията "Умения на XXI век в образованието", на която те имаха работилница и показаха на учители и директори как се правят тези неща. Страхотно е да учиш учителите, особено когато си четвърти клас."
Подарък от 3 клас
Най-хубавото предстои
Мариян истински харесва тази работа и истински харесва себе си, вършейки я, и това му личи. Вижда се и от спокойния тон, с който разказва за всичко. Не се хвърля в прекалени обяснения, не се самоизтъква и предпочита да вижда успеха на "децата си", вместо да слуша как е най-добрият учител на света. И да, ще му е мъчно, когато програмата приключи след няколко месеца, но хич и не иска да се поддава на това, защото възнамерява да продължи.
"Плановете ми са да остана в системата на образованието и да бачкам, защото има доста какво да се свърши. Работи ми се нещо, свързано с иновативни технологии, които може да се интегрират, така че самият образователен процес да стане по-добър. И имам някакви идеи, които в момента разписваме с колеги."
Ако човек намери силите в себе си, за да чуе какво му говори сърцето, всяка следваща стъпка в живота му ще бъде логична и оправдана. За Мариян оставането в сферата на образованието и преподаването – под една или друга форма – вече не е мечта, а план, който има срок за изпълнение и той е сега. "Много хора се оплакват за всякакви неща – криво им е, положението било зле... Но всъщност, ако наистина виждаш нещо, което не ти харесва, единственият начин е да се хванеш и да го промениш. И това, което правя, е моята инвестиция за по-добро бъдеще."
Вижте още Stay True People на staytruepeople.bg
Още по темата
31 окт 2016
Stay True People: Соня Стоянова (видео)
Която остави вятъра да разпилее предишния й живот
31 мар 2016
Facebook
Зарче
1
20 въпроса: арх. Анета Василева
Част от платформата за архитектурна критика и публицистика WhАТА
17 яну 2020, 805 прочитания
Всичко се връща, Руши също
Рушен Видинлиев за новите си роли и преоткритата страст към музиката
17 яну 2020, 2928 прочитания
17 яну 2020, 3477 прочитания
17 яну 2020, 2928 прочитания
17 яну 2020, 2229 прочитания
17 яну 2020, 2156 прочитания
17 яну 2020, 1988 прочитания
Още от "Лица" Затваряне
Космически каубой
Тихомир Димитров за срещата си с последния човек, стъпил на Луната, и какво е да говориш на четири очи с шефа на НАСА
