Спомен за Едуард Олби

Преди почти 15 години, когато все още бях млад и невинен, се сблъсках за пръв път лице в лице с безскрупулния убиец на невинни младежи, Едуард Олби. Всичко стана напълно случайно, както повечето автентични катастрофи. Олби беше поканен да изнесе някаква лекция в малкия колеж "Мидълбъри", в пасторалния американски щат Върмонт, където бях студент последна година. Още тогава той беше някакво митично създание за мен, литературен звяр от друга епоха, сценичен кентавър, една половина драматург и една – демиург. Бях изчел всичките му пиеси, биографията му, гледал бях, разбира се, култовата филмова адаптация на "Кой се страхува от Вирджиния Улф" с Ричард Бъртън и Елизабет Тейлър, както и не чак толкова отдавнашното представление на "Три високи жени" в софийския Театър 199 с Меглена Караламбова, Пламена Гетова и Татяна Томова. С една дума – бях фанатично вярващ.

Веднага след лекцията, без много да му мисля, се шмугнах зад сцената и почуках на малката врата на гримьорната, зад която беше изчезнал Олби. "Влез" ми каза странно познат глас и аз застанах пред него, писателя, божеството. Посивели мустачки, уши, огромни като радиотелескопи (винаги насочени към далечни галактики) и сини очи, толкова дълбоко сини, че преминаваха в черно, две черни дупки, които засмукваха светлината.