Спомен за Едуард Олби
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Спомен за Едуард Олби

Simon and Schuster

Спомен за Едуард Олби

10430 прочитания

Simon and Schuster

© Simon and Schuster


Преди почти 15 години, когато все още бях млад и невинен, се сблъсках за пръв път лице в лице с безскрупулния убиец на невинни младежи, Едуард Олби. Всичко стана напълно случайно, както повечето автентични катастрофи. Олби беше поканен да изнесе някаква лекция в малкия колеж "Мидълбъри", в пасторалния американски щат Върмонт, където бях студент последна година. Още тогава той беше някакво митично създание за мен, литературен звяр от друга епоха, сценичен кентавър, една половина драматург и една – демиург. Бях изчел всичките му пиеси, биографията му, гледал бях, разбира се, култовата филмова адаптация на "Кой се страхува от Вирджиния Улф" с Ричард Бъртън и Елизабет Тейлър, както и не чак толкова отдавнашното представление на "Три високи жени" в софийския Театър 199 с Меглена Караламбова, Пламена Гетова и Татяна Томова. С една дума – бях фанатично вярващ.

Веднага след лекцията, без много да му мисля, се шмугнах зад сцената и почуках на малката врата на гримьорната, зад която беше изчезнал Олби. "Влез" ми каза странно познат глас и аз застанах пред него, писателя, божеството. Посивели мустачки, уши, огромни като радиотелескопи (винаги насочени към далечни галактики) и сини очи, толкова дълбоко сини, че преминаваха в черно, две черни дупки, които засмукваха светлината.

Г-н Олби, така и така, аз съм студент от България, голям почитател на творчеството ви, наскоро направихме с колеги от колежа едно списание, "Епилог", работя и за един български вестник, "Литературен вестник", та, г-н Олби, много ми се иска да ви интервюирам.

Говорех бързо, изстрелвах думите сякаш се страхувах, че може да ме отреже – да ме нареже – всеки момент и, както се бях засилил, се сетих, че всъщност ужасно много наподобявам една негова комична героиня от "Пиесата за бебето", която иска да интервюира известен писател и му обяснява припряно по телефона: "Изучавам творческия процес и искам да го направя с Вас, чрез Вас – да Ви наблюдавам, да Ви разбера."

Олби помълча няколко секунди, огледа ме внимателно от главата до петите – младо, апетитно момче – помълча още малко като големия лош вълк – как ли да го схрускам – и накрая проговори, като според мен отговорът му изненада и него самия. "Ами добре", каза. "Дайте ми телефона си и утре ще Ви се обадя."

На другия ден – боже мой – той наистина се обади, покани ме в хотелската си стая и, макар в началото да бях малко нервен, че причината за поканата е друга – неговите възрастни герои винаги се опитват да покварят младите – прекарахме три часа в истински, неподправен разговор. Обсъждахме театър, поезия, културни политики, кулинария и дори, тук ме е срам да си призная, "творческия процес".

"Смятам, че човек винаги трябва да пише, като поставя под въпрос ценностите ни и ни кара да се замислим над това, в което вярваме", каза Олби и тръгна да ми разказва за съвсем новата си пиеса "Козата, или Коя е Силвия", която описва любовната афера между известен, уважаван архитект и... коза. "Предполагам, че можех да я омекотя, да напиша пиеса за интимната връзка между мъж и секретарката му, предполагам, че можех да го направя, но не това бе целта." Не това бе целта. Целта на Олби винаги е била друга. Изкуството не като меко плюшено мече, с което за заспим по-лесно, а по-скоро като мокра от пот възглавница. Кошмарна възглавница.

Но въпреки себе си, през този ден Олби се държа съвсем приятелски с мен. Безкомпромисен, жесток – старозаветен – в пиесите си, божеството Едуард Олби се оказа всъщност изключително всеотдаен, изпълнен с любов към ближния човек. Някои от въпросите ми, сега си мисля, бяха наивни и глупави, но той в нито един момент не показа каквото и да е пренебрежение към мен. Накрая го попитах дали би дошъл в България, ако получи покана. Той се поколеба за миг, необичащ да храни събеседниците си с фалшиви надежди, но, да, каза: "Знаете ли, ако получа привлекателна покана да отида и знам, че постановката на пиесата ми ще бъде наистина добра, с удоволствие бих се съгласил, защото никога не съм посещавал България. Да, има възможност."

Седем години по-късно, през 2009 г., Олби наистина се приземи от небесния си нюйоркски лофт в равното софийското поле по покана на Явор Гърдев, който беше направил блестящи постановки на "Пиесата за бебето" в Театър 199 (по превода на която имах удоволствието да работя с Явор) и "Козата, или коя е Силвия" в Народния театър. След официалната вечеря в "Чекпойнт Чарли", на която се видяхме и успяхме отново да обсъдим вселената, няколко души изпратихме драматурга обратно до хотела му, където беше отседнал. Прибираше сe, за да работи по новата си пиеса. Неуморен, напълно отдаден на изкуството си, той никога не изгуби собствената си илюзия, че театърът има смисъл, че да бъркаш в раните на личността и обществото, да причиняваш болка и понякога да обиждаш е единственият начин да стигнеш до същността на нещата. Както Джордж, един от героите в "Кой се страхува от Вирджиния Улф", казва: "Когато стигнеш до костта, още не си стигнал до края. Има нещо вътре в костта... мозъкът на костите... до него трябва да се докоснеш."

Благодаря Ви, че ме докоснахте до мозъка на костите, г-н Олби.

Американският драматург Едуард Олби почина на 16 септември в Ню Йорк, на 88-годишна възраст.

Преди почти 15 години, когато все още бях млад и невинен, се сблъсках за пръв път лице в лице с безскрупулния убиец на невинни младежи, Едуард Олби. Всичко стана напълно случайно, както повечето автентични катастрофи. Олби беше поканен да изнесе някаква лекция в малкия колеж "Мидълбъри", в пасторалния американски щат Върмонт, където бях студент последна година. Още тогава той беше някакво митично създание за мен, литературен звяр от друга епоха, сценичен кентавър, една половина драматург и една – демиург. Бях изчел всичките му пиеси, биографията му, гледал бях, разбира се, култовата филмова адаптация на "Кой се страхува от Вирджиния Улф" с Ричард Бъртън и Елизабет Тейлър, както и не чак толкова отдавнашното представление на "Три високи жени" в софийския Театър 199 с Меглена Караламбова, Пламена Гетова и Татяна Томова. С една дума – бях фанатично вярващ.

Веднага след лекцията, без много да му мисля, се шмугнах зад сцената и почуках на малката врата на гримьорната, зад която беше изчезнал Олби. "Влез" ми каза странно познат глас и аз застанах пред него, писателя, божеството. Посивели мустачки, уши, огромни като радиотелескопи (винаги насочени към далечни галактики) и сини очи, толкова дълбоко сини, че преминаваха в черно, две черни дупки, които засмукваха светлината.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

0 коментара

Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK