В началото бе танцът

Илюстрация Увеличаване Автор: Цветелина Белутова Смаляване

Елианна Лилова винаги ще помни генералната репетиция на първия спектакъл от Sofia Dance Week и тръпката, която тогава минава през нея. Защото тя я превръща в "преследвач на емоции, свързани със съвременния танц". И ако преди това е просто част от пиар екипа, ангажиран с популяризирането на фестивала, след това е просто самият фестивал, главната му движеща сила.

Започва да пътува, най-вече в Белгия и във Франция – най-големите форуми за съвременен танц. Когато хареса спектакъл, отива да го гледа – било то и в Япония, откъдето се е завърнала само ден преди разговора ни. И сега е така, обсебена, "докато не го доведа в България". А с пътуванията се трупат и огромните папки с линкове и бази данни, които пази и днес – "първи опити за осмисляне и подреждане – географски, политически и жанрово – на съвременния танц".

Абонирайте се за Капитал

Четете неограничено и подкрепяте усилията ни да пишем по важните теми

Елианна е убедена, че няма човек, който да не изпитва наслада, когато танцува. "Процесите, които се случват в мозъка ни в този момент, са абсолютно необясними – ендорфини, адреналин, едни невероятни съединения" Въпреки че Dance Week е едно от най-хубавите неща в живота й, тя мечтае за собствен театър за изпълнителски изкуства, в който да прави целогодишни фестивали.

Само ден преди да започне да посреща гостите и участниците в деветото издание на One Dance Week, имаме уговорка за разговор по Skype. Елианна закъснява с включването, но причината е прожекцията на филма "Господин Гага", разказващ за един от най-големите хореографи Охад Нахарин. "Хората го обожават и е много странно, че и онези, които не са знаели какво е съвременен танц, се влюбват безнадеждно в него – именно заради начина, по който филмът го разказва." На прожекцията има повече от 110 души, има и насядали по земята. След края четирима отиват и прегръщат Елианна. "Жесток филм. Ще го показваме още веднъж (21 октомври – бел. авт.)."

Като директор на фестивала тя е отговорна за селекцията на спектаклите. В момента уговаря програмата за 2018 г., защото "да напаснеш графика на тези огромни компании и хора е нещо много трудно". Толкова, колкото и да намериш средства, за да се случи. "Като фондация ние очакваме 99% от финансирането да идва от международни фондове, министерства на културата, посолства, културни институции и фондове, за които е важно да показват съвременния танц." Според Елианна повечето хора мислят, че на фестивала са дадени едни пари, които да бъдат управлявани. А това въобще не е така. Всяка година те търсят финансиране и всеки продукт на фестивала е "страхотна амалгама от различни донори". Някои дават средства само за пътните разходи, други само за настаняването или за продукцията. "Тайванският спектакъл от тази година например е с 11 проектора на сцената. Как министерството на Тайван ни подкрепя? Като плаща проекторите да дойдат до България."



Задачата на Елианна е сложна и ако някой я попита какво прави, ще му отговори: "Аз съм инженер, правя едно културно инженерство." Тя има концепция – селекция от спектакли, които иска да покани. "Сядам и в един ексел (разбира се!) я написвам. За всяка клетка започвам да мисля: държава, евентуални донори; ако не е държава, как да се свържа с посолства или с културни институции, министерства или фондове. Ако следващите два месеца не осигуря финансиране на поне 70% от крайната сума, се отказвам от този спектакъл."

И докато шоубизнесът кани един масов продукт, който цели единствено продажба на билети ("хората отиват, взимат наркотици и танцуват шест часа или отиват и се смеят на просташки шеги"), при културния продукт според Елианна нещата стоят по различен начин. "Той има мисия. Не цели да забавлява, а води до институционализиране на някакви порядки и мнения – нещо още по-важно, когато живеем абсурда на луда миграция на хиляди хора от различни раси и религии. Как да ги интегрираме, как да ги накараме да се почувстват едно цяло с нас? С някакви правила ли? С покорството? Не Единственият начин и инструмент е културата."

За Елианна танцът е едно от изкуствата, което е над формалния ред. "Ние танцуваме, преди да можем да говорим; децата танцуват, преди да могат да направят каквото и да било друго. Танцуваме в изживяване на култа, на религията, на веселия момент, на тъжния. Танцът има друг начин на комуникация, по-лесна, по-истинска."

Какво тогава е съвременният танц? "Той е жанрът, който печели публики по безотказен начин и в нарастваща права. Прави го, защото по невероятен начин смесва различни изкуства, като си краде отвсякъде по нещо – краде си дигитално изкуство, пантомима, цирк, улични танци, опера. А най-хубавото е, че сам не си дава дефиниция и отказва да го прави.

И докато в класическите форми всяко движение си има име, прави се по точно този начин и или го правиш по този начин, или не ставаш, в съвременния танц движенията нямат имена. Хореографът намира ново движение, измисля го. Не се търси естетика, не се иска резултатът да е красив. Съвременният танц е удивително силна рефлексия на обществото. Веднага давам пример: спектакълът "Колективна загуба на паметта" (17 октомври) говори за онази странна наслада и удоволствие, което човек изпитва, докато наблюдава или дори участва в насилствени актове. Друг подобен е "Всичко отива по дяволите, скъпа" (20 октомври) – изцяло мъжки и бунтарски, дело на канадеца Фредерик Гравел, спектакълът е иронична картина на съвременното американско общество."

Ако трябва да съм искрена, представях си го по-лесно. Когато Sofia Dance Week се появи, той дойде с публиката си, тази около списание "Едно". За Пловдив бяхме по-скоро натрапници, които никой в града не желаеше; идват, за да покажат колко са по-готини.

След две фестивални години в Пловдив питаме Елианна дали според нея One Dance Week би имал по-различна съдба, ако беше останал в София. Оказва се, че миналата година 60% от публиката е била софийска. Въпреки това промяната е била много трудна. "През 2013 г. представих в София 17 спектакъла, за 11 от които билетите бяха разпродадени. Пет дни преди началото единственото, което планирах, беше как реденето на сцената да се случи по-лесно." Нещо подобно се получава и с програма в Дом на киното – "суперщури филми за танц, но от онези, най-най-щурите, само за "изпечени" мозъци". За откриването Елианна се е подготвила да каже точно две изречения, като е очаквала да дойдат 50 - 100 души. Става точно обратното – хората седят по земята и се получава истинска дискусия. "Тогава усетих истинската мощ на тази репликираща публика и на провокацията, която изпитва. Казах си: "Страхотно! Вече сме си у дома" Било е през октомври. В края на ноември е взето решението, че фестивалът се мести в Пловдив.

"Ако трябва да съм искрена, представях си го по-лесно. Когато Sofia Dance Week се появи, той дойде с публиката си, тази около списание "Едно". За Пловдив бяхме по-скоро натрапници, които никой в града не желаеше; идват, за да покажат колко са по-готини. Това никога не ни е било цел. Оказа се, че трябва да работим три пъти повече, за да постигнем това, което в София правехме с много по-малки усилия."

От миналата година екипът организира презентации на фокус групи – канят професионални организации и им правят презентация на фестивала. В началото Елианна се страхува от тези срещи. Но една от тях се оказва много силна – с юристи, повечето от които дами. "След представянето си купиха пропуски и бяха на цялата програма, като държаха да ми споделят впечатленията си. Беше уникално.

Промяната в отношението на пловдивчани към One Dance Week е значителна за тези две години, но се усеща най-вече в края на втората. "Последната ни седмица беше с пълни зали и с доволна публика. Имаше хора, които се редяха на опашки за билети. А закриващият спектакъл, който се игра четири пъти, и четирите беше sold out."

За Елианна емоцията, която виждаш у хората, е нещо несравнимо. "Да разчувстваш някого в днешно време, когато всички са станали резистентни, все едно взимат някакви хапчета, които потискат емоциите им и когато видиш с очите си как реагират, и то на документален филм за съвременен танц - този момент за мен вече беше безценен. И мога да го определя като някакъв емоционален електрошок.

Искрено се надява в България да идват все повече и по-различни продукти от сферата на тези трансгранични изкуства. "Това е моята болка – че ние тук нямаме достъп до тези неща. Липсва ми и съвременният пулс на града. И това е нещо, от което българското общество има нужда – от достъп до тези световни феномени на изкуството."

One Dance Week е в Пловдив до 30 октомври. Повече информация и пълната програма на onedanceweek.com, билети от Eventim.