С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK
Вход | Регистрация

// Light / Лица

3 23 дек 2016, 11:00, 18631 прочитания

Министерство на независимостта

"Постюгославската" писателка Дубравка Угрешич за живота в сянка и арогантността на Европа

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg
Коя е Дубравка Угрешич? Можем да опознаем по-добре писателката покрай всичко, което тя не е. Угрешич не принадлежи на никого: неприязънта й към национализма след отделянето на Хърватия от Югославия я прави истинска persona non grata в новоотделилата се държава и оттогава тя живее в Амстердам. Този период вдъхновява една от най-популярните й творби за изолацията и изгубването на идентичност - "Министерство на болката".

Не се старае да се вписва никъде, тъй като смята, че границата между интеграцията и капитулацията понякога е сива. Както тя сама пише "Ако има нещо, за което си мечтая, това, струва ми се, не е нов дом, а нов куфар". Угрешич е критична и иронична, особено към влиянието на технологиите.


Но същевременно отчита противоречията в себе си: мрази цялата смартфон култура, но признава, че има iPhone 6. Никой не е застрахован от критиките й, особено бившите югославяни, които описва като хора с вечен шамар на лицето и като "сепии с човешки лик: достатъчно е само леко да ги пипнете и те ще пуснат чернилка". Нарича ги именно бившите югославяни, защото според нея държавите, произлезли от Югославия, са развили идентичност, която не са имали преди това.
Дубравка Угрешич е родена през 1949 г. в Кутина, Хърватия, тогава Югославия, в семейството на хърватин и българка. Започва литературната си кариера в началото на 70-те години. По време на Югославските войни Угрешич не е съпричастна на антисръбските нагласи и надигналия се национализъм, което я превръща в изключително противоречива личност. Преподава съвременна руска и средноевропейска литература в редица европейски и американски университети. На български са превеждани книгите й "Култура на лъжата", "Американски речник", "Форсиране на романа река", "Музей на безусловната капитулация" (изд. "Стигмати"), "Баба Яга снесла яйце" (изд. "Панорама"), "Четенето забранено", "Министерство на болката", "Няма никой вкъщи" (изд. "Факел Експрес"). Носител е на множество международни награди, а тази година й беше присъдена една от най-престижните - "Нойщат".


Въпреки че е определена от Сюзън Зонтаг като "автор, който трябва да се следва", Угрешич не се възприема за човек с важно мнение, тъй като смята, че обществото все още не допуска жените да са opinion-maker-и.

Дори в самото й гостуване на Софийския международен литературен фестивал има парадокс. Преведените на български книги се намират изключително трудно, а последните й две - есеистичните Karaoke Culture (за влиянието на поп културата и стандартизирането на литературата днес) и Europe in Sepia (разсъждение върху съвременната Америка, протестните движения и особената носталгия към репресивните режими в Източна Европа) все още не са се появили.



Споменахте, че на български трудно лъжете, така че може да си говорим именно на български...
Да, българският ми е доста примитивен. За да лъжеш истински, трябват да владееш един език много по-добре.

Последната книга с есета се казва Europe in Sepia. Защо избрахте точно тази тоналност, за да опишете Европа?
Това не е някаква политическа позиция от моя страна, а по-скоро е опит да си обясня някои неща чрез изображения и детайли. Европа в момента е някак музейна, някъде в миналото, а в музея фотографиите винаги са в сепия или пожълтели. Бъдещето не е в Европа.

А къде?
Не знам! Но всеки път, когато се връщам от САЩ, Европа ми изглежда много малка. Все едно всички държави са сложени в пералнята и се въртят заедно, оплетени една в друга.

Мисли ли се тогава Европа за твърде важна?
В Европа има много арогантност, чиито корени идват от годините на империализма. Ние сме ужасно евроцентрични. Мислим си, че истинският живот е тук и само тук. За съжаление никога не съм била в Африка и Южна Америка, но успях за кратки периоди от време да посетя Индия, Япония, Австралия. За тези страни ние не съществуваме, ние сме нещо малко някъде си.

Какво може да противодейства на тази арогантност?
Младите хора. За моето поколение светът се разделяше на добър и лош. За новото поколение от Европа и Америка няма подобни условности, то само търси пътищата си. Веднъж във влака из Холандия срещнах един познат от Берлин, който се оплака как дъщеря му не иска да учи, а да бъде рок музикант във Финландия. В момента тя е там, но сега изучава езиците на ескимосите. Мисля, че новите поколения виждат мира и щастието на различни места в сравнение с моето, което толкова много се прехласваше по Америка.

Всъщност моят опит да разбера в каква култура живеем и дали сме в пост-постмодернизъм, или по-скоро някакъв дигимодернизъм, е по-добре изразен в предишната ми книга - Karaoke Culture. Караоке културата ми се стори като добър символ и възможност да "прочетеш" съвременността – защото можеш едновременно да излезеш на сцената и да си анонимен, да влезеш в определен модел на поведение и имитация. Между другото, статистически най-изпълняваната песен по караокета е I Will Survive.

Ако I Will Survive е любимата песен на човечеството, може би това казва нещо хубаво за него?
Може би!

В книгите ви винаги има много богати и безкомпромисни описания на народопсихологията на хората от Балканите...
Но не се стремя към това. Би било опасно да претендирам, че мога да правя нещо подобно. Не съм доктор за народните души.

Когато общественото мнение в Хърватия се надига срещу вас, получавате един интересен въпрос от майка си: дали искате тези, които ви мразят, да ви обичат.
В никакъв случай! Целувки и прегръдки от народа? Това не е за мен.

А как бихте описала тези хора, които обичат и оценяват това, което правите? Как бихте описали читателите си?
Аз съм lucky one. Обикновено авторите на моята възраст вече не се четат. Разбира се, аз не събирам някаква огромна публика около себе си, но се радвам, че има много млади хора, които имат любопитство към това, което правя. Те намират нещо ново и интересно в книгите, което ме прави много щастлива. Това просто се случва, не е мое намерение. Кой би чел писателка от някаква странна славянска страна в САЩ? Но точно там съм попадала на много сериозни и отдадени читатели. Тази есен гостувах на един университет на Оклахома, където като пиеса поставиха моя история отпреди 35 години. Това че по този начин творбата се държи жива е нещо невероятно. Бях впечатлена колко млади хора там, в Германия и в Англия изучават историята и са страшно любопитни към случилото се в Югославия.

Има ли нещо, което се е променило у вас като човек, откакто сте в Амстердам?
Може да се каже, че аз не съм в Амстердам, просто адресът ми е там. Пътувам много. Вечно съм в движение и не се чувствам вързана за страната. Не съм писателка нито на Хърватия, нито на Холандия. Зад мен не стои никаква институционална сила. Винаги съм имала живот в сянка. Редки са случаите, в които някой живее така, но мисля, че това е моят път.

По какъв начин това ви помага като автор?
Помага ми с тоталната несигурност, която този живот ми носи. Вместо да оцелявам от пенсия, аз живея като студентка, която не знае каква работа или реализация ще има след година. По един начин това ме кара да се чувствам по-млада, а по друг – дори по-възрастна. Но не смятам, че е нужно да живееш в несигурност, за да си добър творец.

От какво се страхувате?
Мисля си често за децата днес. Имам двама племенници и постоянно се чудя какви хора ще станат, какво образование ще получат и как аз нямам какво да направя, за да им помогна. Ако им кажа, че нещо е черно, те ще кажат, че е бялo.

Какво ви прави щастива?
Спомням си едно лято във Варна, когато бях на 16 години. Знаете, в Черно море лесно се плува навътре, но трудно се излиза. Докато плувах, в един момент се обърнах и видях, че плажът е много далеч, на навярно два километра. Изпитах едновременно страх, но и щастие. В този момент едно голямо ято от риби мина през мен, все едно бях една от тях. Това беше момент на абсолютно щастие, един от малкото такива мигове, които човек има в живота си. Също така обожавам смеха на племенничката си.
  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

20 въпроса: Ясен Згуровски 20 въпроса: Ясен Згуровски

"Вярвам, че не случайно съм артист и съм тук с мисия да правя хората щастливи"

19 юли 2019, 1515 прочитания

Чичо Томасовата България Чичо Томасовата България

Американският писател Томас Макгонигъл за спомените от НРБ и романа си за Никола Петков

19 юли 2019, 1985 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Лица" Затваряне
Stay True People: Евлоги Бирбочуков (видео)

Канабисът ли е новият bitcoin

Легализацията в Канада и САЩ създаде пазар за милиарди. Инвестицията обаче е все още доста рискова, но интересна

Зденек Турек: Българската икономика получи своя справедлив дял от глобализацията

Банките са готови за Brexit, смята главният изпълнителен директор на европейското звено на Citibank

"Съгласие" купи животозастрахователния портфейл на "Дженерали" (коригирана)

Сделката е сключена в началото на декември, след като италианската компания обяви, че в България ще се съсредоточи само върху общото застраховане

Чичо Томасовата България

Американският писател Томас Макгонигъл за спомените от НРБ и романа си за Никола Петков

Бързи, смели, бременни

За остарелите представи и новите проучвания, които доказват ползите от физическата активност и по време на беременността