Волният поет

Литературата на Имре Оравец едва сега става позната на местния читател, а зад нея стои над 40-годишен творчески път и признанието като един от водещите автори на Унгария. Може да се каже, че той познава България по-добре, отколкото България познава него.

Посещава в София през 1967 г., когато с тогавашната му съпруга поемат на пътешествие към Черноморието. Спомня си българско семейство, което среща във влака и го развежда из София. Изглежда му доста по-приветлив град от Будапеща тогава. Като журналист посещава Варна през 80-те години, но спомените му са как не може да намери паста за зъби никъде из града, боклукът по улиците не се събира, а в магазините и ресторантите за риба няма риба. Сега в НДК, по време на Софийският международен литературен фестивал, откриването на място, на което се продава вода, се оказва проблемно. "Но тук, както и навсякъде, се чувствам у дома."

Имре Оравец е един от водещите унгарски автори. Роден е през 1943 г. в село Сайла, в семейство, "за което писателят не съществуваше като професия". Първата му книга излиза през 1970 г. В различни периоди живее в Будапеща, Лондон, Берлин и на различни места из САЩ. Книгите "Септември, 1972" и "Подходящият ден" (антология на поезията му) могат да се намерят в книжарниците под знака на "Ерго" и в превод на Мартин Христов.

Абонирайте се за Капитал

Четете неограничено и подкрепяте усилията ни да пишем по важните теми

Роден е в село Сайла, а през десетилетията е живял в Будапеща, Лондон, Берлин и САЩ, страната, с която е най-свързан след родната си. Дядо му е емигрирал в Канада в края на XIX век, баща му се връща в Унгария и става шофьор. От началото на 70-те години Имре Оравец живее в САЩ няколко пъти, в различни периоди от живота си. Говори английски с американски акцент, а със сина си, който все още живее в САЩ, комуникира изцяло на английски. "Когато беше малък, така му помагах да се адаптира по-лесно, но в един момент просто спряхме да говорим на унгарски. А всъщност той го владее доста добре – може да чете книгите ми. Доста хора бяха на мнение, че изкуствено се опитваме да станем американци, но просто така се получи."

Срещите му дългогодишните унгарски емигранти в страната провокират книгата му Californian Quail, която проследява семейната история на заселили се в Америка унгарци през XIX век. В момента пише третата част на романа. "В САЩ бях бежанец от режима, после студент, а през 80-те години и преподавател. Но не мога да обясня защо винаги се връщах в Унгария. Може би някакво необяснимо чувство, че трябва да направиш определени неща в определен период от живота си." Въпреки че в годините на комунизма властите в Унгария позволяват престоите му извън граница, в продължение на години поезията и прозата му се публикуват много трудно. "Към днешен момент ме мразят по-малко."

Макар и съвършено различни като история, министър-председателят на Унгария Виктор Орбан и бъдещият президент на САЩ Доналд Тръмп са често цитирани като примери за популизъм и насаждане на страх чрез изкривени твърдения. "Знаете ли, в САЩ никога не съм срещал човек, който да гласува на президентските избори. Наистина! Дори интелектуалците, с които се срещнах - нямам идея кой гласува! По някакъв начин всички политици са едни и същи. Винаги дейността им лежи на това да кажат едно, докато искат да направят друго. Тръмп не ме притеснява чак толкова, тъй като това е страна, в която има железни закони – това не е Съветският съюз, все пак. Бих казал същото и за ситуацията с Унгария и Виктор Орбан. Но не мисля, че политиката е моя работа, а и който се е докоснал до нея, е излязъл омърсен", казва Имре Оравец, който в края на 80-те години е съветник на тогавашния министър на културата на Унгария и се грижи за публичния му имидж. "Предпочитам да отдавам сили другаде. В момента литературата в Унгария е доста политизирана, но мисля, че писателите могат единствено да се обединяват срещу себе си."



Предпочита ежедневието в усамотение, като от известно време отново живее в родното си село. "Любими са ми американските пустини. Там всичко зависи от теб – ако не внимаваш за посоката, можеш да се изгубиш, а ако не си вземеш достатъчно вода - умираш. Можеш да вървиш дни без да се разминеш с когото и да било. Чувстваш се извън времето, все едно цивилизацията не се е случила. Интересното е, че всички, които познавам в Америка, нямат интерес към тези места. Чудят ми се какво правя там, след като там просто няма нищо. А аз обожавам усещането за тишина и опасност. Но всъщност най-опасното животно липсва – човекът."