Пред "3/4" предстоят още престижни участия по света - по-рано тази седмица беше потвърдено участието му на кинофестивала в Торонто. Българската му премиера ще бъде през 2018 г.

В сцена от филма учителката по пиано казва на Мила, главната героиня, че може да изпълни Рихтер перфектно само ако си представи "целия път, цялата пързалка, не само следващия тон". Виждахте ли "3/4" в крайния му вид още в началото на работата по филма?

Винаги се опитвам да не изпускам общата картина, да редувам микро- и макровиждането. Променянето на един детайл, едно изречение, две секунди тишина на определено място може да повлияе върху целия филм, като парче от домино. Примерно в монтажа добавихме късно репликата "Виждал ли си мама да плаче?". Това изречение, казано почти между другото, промени емоционалността на сцената, както и на следващата.

Преглед на оригинала

Но не мога да твърдя, че съм виждал крайния резултат на филма в началото. Въпреки че имахме сценарий, подходът към снимките беше силно документален и съзнателно оставяхме пространство за изненади. Опитвахме се да окуражаваме актьорите да импровизират, но в определени граници. Трябваше да се адаптираме към случващото се и постоянно да "актуализираме" общата картина. Интересното е, че въпреки че актьорите не бяха виждали сценария в началото, крайният резултат, дори и отделни реплики се доближаваха до оригинала. Мисля, че филмът стана много по-жив от това, което в началото имахме на хартия, и това се дължи на колективната творческа работа.

Преглед на оригинала

"3/4" представя семейните отношения между две деца и баща им, но майката отсъства, за нея само се говори...

Идеята дойде от лични наблюдения. Познавам няколко семейства, където тя временно отсъства, най-вече заради работа или образование в друг град или страна. Майката, която си представям в историята, търси баланса между това да бъде вкъщи за семейството си и, от друга страна, да се реализира професионално и да допринася за финансовата сигурност. Във филма тези неща са само загатнати, но и по подобен начин видими при бащата. По време на подготовката на филма и аз станах баща. Ироничното е, че преживях паралелно подобна дилема, понеже по време на снимките работех в България, докато семейството ми е в Англия.

Също така като човек, който се е занимавал с музика, голяма част от тревогите на Мила са ми познати.

Преглед на оригинала

Използването на непрофесионални актьори беше ли отчасти решение заради намирането на неподходящи за ролите професионалисти?

Тъй като идвам от документалното кино, за мен беше по-естествено да работя с хора, които играят себе си. Кой би могъл да играе пианист по-добре от един пианист? Като режисьор предпочитам да не променям хората, напротив, искам да създам среда, където техният характер може да изпъкне, където те могат да допринесат възможно най-много. Моето субективно впечатление е, че в професионалната актьорска игра емоциите са често преекспонирани, докато ежедневното ни държание може да е по-многозначно, неясно, но поради това и загадъчно. Не искам да кажа, че едното е по-правилно от другото, защото има и чудесна професионална актьорска игра и никой не е казал, че е грешно да се пресилват емоциите - това е вид стилистика, която е част от всички изкуства. Но предпочитам и се стремя да запечатвам човешкото държание така, както го наблюдавам в ежедневието си.

Често успешните навън български филми се сблъскват със скептицизъм у нас. Каква реакция към "3/4" очаквате в България?

Всеки зрител възприема един филм различно и е абсолютно в реда на нещата някои хора да харесват филма, а други не. При "Последната линейка на София" реакциите в България бяха предимно положителни въпреки отделни цинични коментари. Важното е хората, които имат интерес да гледат "3/4", да дойдат с правилните очаквания. Въпреки че в него има и хумор, той не е замислен като развлечение, а по-скоро изисква от зрителя да намери собствения си филм в това, което показваме.

Трите филма, снимани в България, промениха ли по някакъв начин връзката ви със страната?

Киното ми е дало чудесната възможност да се запозная с най-различни хора в България. Само в процеса на кастинг в различните проекти съм се запознавал със стотици хора. Много от тях са ме обогатявали и са ми разширили погледа върху света. Незабравима беше срещата с възрастната Евдокия Кулова от Голешово по време на филма, който снимахме там преди десет години. Независимо от това, че цял живот тя е прекарала в едно забравено селце, тя беше като светец, който излъчва светлина, доброта и мъдрост. Чувствам се много благодарен при такива срещи и се радвам, че по някакъв начин са отразени във филмите ми. Нещото, което ме спъва на моменти у нас, е така разпространеният негативизъм. Често все някой друг е виновен за всичко, вместо сами да поемем инициативата и да търсим решения.