С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK
Вход | Регистрация

// Light / Лица

26 яну 2018, 9:00, 13119 прочитания

Джоел Мейровиц: "Да наблюдаваш света е голямо удоволствие"

Американският фотограф за работата си през годините, Ню Йорк след 11 септември и София през 1966 г.

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Илюстрация

The Americans на американския фотограф Робърт Франк е безспорно най-влиятелната фотографска книга на XX век. Непосредствено след излизането й през 1958 г., както и в десетилетията след това, този скромен албум с едва 86 фотографии вдъхновява кариерите на множество бъдещи фотографи. Един от тях е нюйоркчанинът Джоел Мейровиц, всепризнат за пионер на цветната арт фотография от 60-те и 70-те години.

"Робърт Франк е причината да започна да се занимавам с фотография", казва 79-годишният Мейровиц. - "След първото посещение на студиото му излязох на улицата и започнах да виждам света като съвкупност от цветове и движение."


Джоел Мейровиц завършва живопис и медицинска илюстрация в Ohio State University през 1959 г. и непосредствено след това започва работа като графичен дизайнер в Ню Йорк. През 1962 г. една случайна среща с Робърт Франк го тласва към фотографията. Мейровиц изоставя рекламния бизнес и започва да снима - първоначално черно-бяло, а после и в цвят.

През 1966-1967 г. Мейровиц прави обиколка на Европа, като посещава и България. Днес, 55 години по-късно, той продължава да смята кадрите, заснети по време на това пътуване, за някои от най-добрите, които е правил някога.

Илюстрация





През 1976 г. Мейровиц се ориентира окончателно към цветната фотография и става един от най-влиятелните представители на течението New America Color Photography заедно с Уилям Егълстън, Стивън Шор и Ричард Мизрак. Мейровиц публикува първия си фотоалбум, озаглавен Cape Light през 1978 г., а в следващите четири десетилетия още петнадесет други. Мейровиц е съавтор на книгата Bystander: A History of Street Photography (1994), призната за библията на уличната фотография. Участвал е в самостоятелни изложби в множество музеи и галерии по света, сред които са Музеят на модерното изкуство - Ню Йорк, Музеят на изящните изкуства - Бостън, и Институтът по изкуствата - Чикаго.

Илюстрация


Джоел Мейровиц е единственият фотограф, получил безпрецедентен достъп до руините на Световния търговски център непосредствено след терористичните атаки от 11 септември 2001 г. В продължение на девет месеца заснема повече от 8000 кадъра, част от които са публикувани в монументалната монография Aftermath (2006). През 2006 г. селекция от тях е представена в американските културни центрове в 45 страни по света, включително и България.

Илюстрация


Джоел Мейровиц (който от три години живее в Тоскана) беше в Берлин за откриването на вероятно най-голямата ретроспектива на творчеството му, озаглавена Why Color?, в известната галерия C/O Berlin.

Ретроспективата ви в Берлин е озаглавена Why colour?. Защо цвят наистина?

Това вече не е въпрос, защото всички снимат в цвят със смартфона и цифровата си камера. Когато започнах да снимам през 1962 г., цветът беше смятан за нещо комерсиално, аматьорско, репортажно. Той не беше част от света на артистичната фотография - тя беше черно-бяла. Бях художник и графичен дизайнер и когато започнах да снимам, първият филм, който заредих във фотоапарата си, беше цветен. Защо да снимам в черно-бяло след като ние, хората, виждаме света цветно?

После, след около година, през която снимах само в цвят, започнах да чувствам съпротивата на много хора, които смятаха, че сериозният свят на артистичната фотография е черно-бял. Ето защо започнах да използвам две камери Leica. Една с цветен филм и втора с черно-бял. И когато можех да снимам нещо два пъти, винаги правех втора черно-бяла снимка. По-късно това ми позволяваше да анализирам фотографиите си. Днес хората обикновено снимат в цвят, след което могат да решат да направят фотографията черно-бяла.

Поради повсеместното разпространение на смартфоните имаме милиони, дори милиарди хора, които снимат, без никога преди това да са пипали камера. И една част от тях си казват - "Фотографията е интересно нещо. Искам да снимам повече." След което решават, че дадена снимка е по-добра в цвят, а друга - в черно-бяло. Смятам този избор за доста интересен. Навремето исках да имам свободата да избирам между черно-бяло и цвят, но днес това повече не ме интересува.


Илюстрация



Значи днес категорично предпочитате цветната фотография?

Да, имам изграден речник и емоционална връзка с цвета. Смятам, че живеем в интересен период от развитието на фотографията. Хората експериментират. Сред всеки сто хиляди души, които снимат, вероятно има поне петима истински таланти. Преди четиридесет години цветната фотография беше нещо, за което хората дори не говореха. Но една малка група фотографи, които снимаха в цвят, трябваше да се опълчи и да каже: "Ние сме младите сега и това, което казваме, ще е бъдещето." Ето защо смятам, че сега е точният момент за изложбата в Берлин, в която са използвани само оригинални винтидж принтове вместо дигитални.

От какво беше повлияно това решение?

Кураторът Феликс Хофман искаше посетителите да видят как изглеждат оригиналните фотографии. Те носят различно усещане, цветната им палитра е доста по-обрана. Дигиталните снимки са много по-богати - не случайно при тях се говори за милиони цветове. Традиционната фотография, от друга страна, има едва няколко хиляди цвята. Днес е много по-добро време за правене на наистина добра цветна фотография. Аз в известен смисъл се противопоставях на използването на винтидж фотографии за тази изложба. Но от галерията казаха, че те ще са интересни за хората, така че се съгласих.

Смятате ли, че кариерата ви би била доста по-различна, ако бяхте започнали да снимате днес?

Почти невъзможно е да отговоря на този въпрос. Ако започна да снимам днес, трябва ли да отчета влиянието на Джоел Мейровиц отпреди 40 - 50 години, да гледам негови фотографии? Когато започнах в началото на 60-те, положението беше много зле. Робърт Франк стоеше в средата на пътя като връх Еверест. Бум! И младите фотографи гледаха на Франк като на бог, знаейки, че никога няма да бъдат толкова добри, колкото него. Питаха се как да заобиколят Франк така, че да продължат напред. Познавам хора, които се отказаха от фотографията поради тази причина. Те казаха: "Франк е направил всичко, което може да бъде направено. Казал е нещата по такъв начин, че никой не може да ги каже по-добре." Но аз знаех, че ако страстта ми е достатъчно силна, ще открия своя собствен глас.

Илюстрация


Срещата ви с Робърт Франк през 1962 г. се оказва решаваща за това да се занимавате с фотография. Как точно се случи това?

През 1962 г. посетих Франк в ателието му, докато работеше върху снимките за брошура от 16 страници, на която бях дизайнер. Възхищавах се на Франк, но по онова време не познавах нито един фотограф. Шефът ми Хари Гордън, който беше художник и също така чудесен арт директор и графичен дизайнер, беше приятел с Лий Фрийдлендър, Гари Уиногранд, Даян Арбъс, Ричърд Аведън. Познаваше ги всичките, беше на една възраст с тях, но беше десет - дванадесет години по-възрастен от мен. Хари беше приятел с Робърт Франк и знаеше, че той има нужда от пари, затова му възложи тази поръчка. Аз отидох да видя как вървят снимките за брошурата. Студиото на Франк беше в Стайвесант таун, нов жилищен комплекс в източната част на Манхатън. Когато влязох в него, останах поразен. Франк се движеше в пространството и снимаше, без да спира - щрак, щрак, щрак! Така той подсъзнателно караше двете малки момичета, които бяха негови модели, също да се движат. Бях като хипнотизиран - по онова време дори не подозирах, че е възможно едновременно да се движиш и да снимаш. Мислех че фотографията е статична. И това е, което ме развълнува най-много - физическата част. Начинът, по който работеше Франк, ми напомни на т.нар. action painting на Вилем де Кунинг, Джаксън Полък и Франц Клайн, които се движеха постоянно, докато рисуваха. След първото посещение на студиото му излязох на улицата и започнах да виждам света като съвкупност от цветове и движение. Знаех, че искам да стана фотограф. Върнах се в офиса и казах на Хари Гордън, че напускам, защото ще ставам фотограф. Той ме погледна и попита "имаш ли фотоапарат". "Не", отговорих аз. Хари отвори едно чекмедже, извади един стар Pentax и ми го подаде. Няколко месеца по-късно, преди да се премести в Европа, ми подари албума на Робърт Франк The Americans.

Вдъхновен от Робърт Франк, излизате на улицата, където снимате рамо до рамо с Гари Уиногранд, Лий Фрийдлендър и Даян Арбъс - срещахте ли ги често?

През цялото време.



Значи те знаеха кой сте и обратното?

Не точно. Виждахме се на улицата и толкова. Виждах Гари Уиногранд почти всеки ден, преди да го познавам. От време на време виждах Лий и Даян. Един ден бях в метрото на път за Бронкс. И там, седнал срещу мен, беше Гари. Казах му: "Виждам те на Пето авеню през цялото време." А той вика: "А, да Аз също те виждам там." "Какво снимаш?" - попитах го аз. Той каза: "Снимам това, което и ти - Пето авеню." Накрая Гари предложи: "Защо не дойдеш вкъщи да ти покажа снимките си?" На следващия ден отидох у тях. Виждате ли онези столове ей-там, които са един върху друг? Така натрупани една върху друга бяха и неговите фотографии. Хиляди от тях, пръснати навсякъде из апартамента му. Този ден разгледах стотици черно-бели фотографии. След това започнахме да се виждаме по-често и да прекарваме време заедно. Гари се обаждаше в 7 сутринта и казваше: "Хайде да закусваме." След това тръгвахме по Пето авеню, където снимахме по цял ден. През годините много хора се присъединиха към нас. Като Тод Пападжордж например. Но не и Лий Фрийдлендър и Даян Арбъс. Те правеха различни неща. Лий не живееше в Манхатън, но Гари и аз бяхме на няколко преки един от друг.

От всички фотографи, които споменахте, Лий Фрийдлендър и Робърт Франк са все още живи. Поддържате ли връзка с тях днес?

Да, но не виждам Робърт толкова често, защото той живее в Нова Скотия, Канада. Но през времето, когато живееше в Ню Йорк, се виждахме често.

През 1966 г. правите обиколка на Европа, като посещавате и България - кой е най-яркият ви спомен от тази страна?

Бях отседнал в хотел в центъра на София. Нов хотел, който обаче се разпадаше. Погледнах през прозореца на стаята ми и долу имаше парк. В него осем души едновременно косяха тревата с коси. Нямаха косачки. Помислих си: "Леле, тази страна в някои отношения е все още в миналото." Спомням си още, че видях конски каруци, хора в полето, които жънеха на ръка. Това бяха все гледки от миналото.

Казвате, че баща ви, който е бивш боксьор, е един от хората, вдъхновили ви като фотограф. Какво точно имате предвид?

Баща ми ме научи да наблюдавам хората внимателно. Когато се боксирате с някого, винаги го гледате в очите, но в същото време следите и движенията на тялото му. Баща ми ме научи, че ако наблюдавам достатъчно внимателно, мога да предвидя действията на другите и да направя изпреварващ ход. Беше роден комик - адски забавен тип с вродено чувство за хумор. Винаги ми казваше: "Виж това! Гледай!"

И разбира се, всеки път, когато погледнех, нещо се случваше. Той знаеше как да чете улицата и ми показа, че да наблюдаваш света е голямо удоволствие. Беше много интересна личност. Когато е бил млад, е искал да стане художник и е посещавал училището The Art Students League в Манхатън. Можеше да рисува и вае. Биваше го с ръцете и имаше страхотно чувство за пропорция. Не беше особено оригинален като художник в смисъл, че не правеше абстрактно изкуство, но можеше да нарисува всичко. Поглежда те и след няколко минути ти прави перфектен портрет. В това отношение беше доста талантлив.


Един от най-сериозните ви проекти документира останките на Световния търговски център в Ню Йорк след атентатите от 11 септември. Как се стигна до него?

Веднага след 11 септември кметът на Ню Йорк Рудолф Джулиани отцепи целия район и каза "никакви снимки". Джулиани не искаше фотографите да правят пари от трагедията на хората, така че забрани достъпа им до руините. Аз знаех, че това, което се беше случило, принадлежи на историята и трябва да бъде документирано. Реших да създам архив на всичко, което става там, сред останките. И трябваше да водя битка с бюрокрацията, за да осъществя този проект. Направих го, защото съм роден в Ню Йорк и съм свързан с този град. Исках да дам на града фотографиите си като един вид исторически запис на случилото се.

Изненадващо е, че не сте успели да получите достъп, въпреки че по това време вече сте утвърден фотограф.

На бюрократите не им пукаше. Тук не става въпрос дали аз съм известен или не - те просто не искаха никого там. Така че трябваше да използвам всякакви трикове, за да получа достъп. След като си измайсторих фалшив пропуск, успях да вляза зад загражденията. Срещнах поне десет детективи, които не казаха нищо. Те смятаха, че правя нещо важно за историята. Но ченгетата ме изгониха, въпреки че пропускът ми изглеждаше съвсем истински. Имах писмо от директора на Историческия музей в Манхатън, но и то не помогна. Тогава споделих проблемите си с детективите и тяхната реакция беше: "Кметът Джулиани да си гледа работата. Тези снимки трябва да бъдат направени. Историята, децата и внуците ни имат нужда от тях." Един от детективите ми даде номера си. На следващата сутрин му звъннах и ме пуснаха без проблеми. По-късно отидохме в полицията и ми издадоха специален бадж, с моя снимка, пръстови отпечатъци и баркод, на който пишеше "Mayor’s photographer". Вече бях редови сътрудник на нюйоркската полиция и никой не можеше да ме пипне. Никой! (смее се)

В едно интервю казвате, че в месеците след 11 септември руините под краката ви буквално са парели.

Подземните пожари продължиха до януари. Смених дванадесет чифта обувки, защото подметките им се стопяваха от топлината. След няколко дни обикаляне из останките от тях не останаваше почти нищо.

Макар че работите в много жанрове - портрет, пейзаж, а напоследък и натюрморт, много от хората ви познават най-вече като уличен фотограф. Какво търсите с камерата си, когато сте на улицата?

Не търся нищо. Просто наблюдавам света около мен и комбинацията от неща, които се случват, ми действат вдъхновяващо. Опитвам се да уловя моменти, които не са непременно свързани един с друг, но които придобиват смисъл, когато попаднат заедно в кадър. Тогава уличната фотография оживява.

Дайте ми пример за такъв момент?
Днес бях на улицата с екип от телевизията и отивахме към един от берлинските пазари. Стигнахме до стълби, в подножието на които имаше човек в инвалидна количка. Начинът, по който светлината падаше върху стълбите, беше магически - всяко стъпало имаше по две черни точки, а перилата хвърляха сянка във формата на зиг-заг. На върха на стълбите имаше сребриста врата, а в подножието им беше човекът в инвалидна количка, който никога няма да се изкачи по тях. Иронията на неговата безпомощност и контрастът в това същевременно грозно и красиво място създадоха предпоставката за силен образ. Нищото беше станало нещо. Магията се беше случила.

Изложбата Why Color? на Джоел Мейровиц в галерията C/O Berlin (Hardenbergstraße 22-24, 10623 Berlin) продължава до 11 март.
  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

20 въпроса: Ясен Згуровски 20 въпроса: Ясен Згуровски

"Вярвам, че не случайно съм артист и съм тук с мисия да правя хората щастливи"

19 юли 2019, 1393 прочитания

Чичо Томасовата България Чичо Томасовата България

Американският писател Томас Макгонигъл за спомените от НРБ и романа си за Никола Петков

19 юли 2019, 1855 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Лица" Затваряне
Ясен Гюзелев, художник: "Опитвам се да живея почтено"

До 1 март галерия "Арте" представя графичните картини на Гюзелев

Държавата с най-отворените данни в света

Как България неволно настигна скандинавските страни по публичност на доходите

Трусовете на продуцентския пазар

Новият телевизионен сезон започва без някои ключови предавания

"Слънчо" поглежда отвъд хоризонта

С проект по "Конкурентоспособност" за 1.6 млн. лв. компанията ще започне да изнася детски храни в региона

Индексите на борсата започнаха седмицата с ръст

"Стара планина холд" реализира най-голям ръст след съобщението за дивидент

До Луната и напред

Светът отбелязва 50-годишнината от стъпването на човека на Луната с още по-амбициозни космически програми

Бързи, смели, бременни

За остарелите представи и новите проучвания, които доказват ползите от физическата активност и по време на беременността