Всички сме обидени

Илюстрация Увеличаване Смаляване

Карикатуристът на The Guardian и председател на Асоциацията на британските карикатуристи Мартин Роусън определя себе си като визуален журналист с коварен стил. Той е много сериозен, когато става въпрос за несправедливост и злоупотреба с власт, но за късмет успява да преобърне цялото си разочарование от политиците в карикатури, които разсмиват.

В мандата на лондонския кмет Кен Ливингстън Роусън е обявен за карикатуриста на града и неговите работи се появяват редовно в бюлетина The Londoner. Автор е и на графичната новела Snatches, в която разказва накратко историята на човечеството и най-грешните решения, които хората са взели.

Абонирайте се за Капитал

Получавате пълен достъп до всички статии и целия архив

Поводът да се запознаем лично с Мартин Роусън е неговата изложба в рамките на Карикатурния салон в Габрово, където са представени карикатурите му по комунистическия манифест на Карл Маркс (тази година се навършват 170 години от първото публикуване на манифеста - бел. ред.). Изложбата в музея на хумора и сатирата в Габрово ще продължи до 31 януари.

Разговаряме по телефона за всичко, свързано с неговата работа – британската и световната политика, не толкова тънката ирония, смъртните заплахи, които получава.

Какво ви разсмива?



Сутрин като стана и чуя новините за британското правителство, се скъсвам от смях. Моята работа е да ги нарисувам по такъв начин, че да разсмея хората и да направя живота им по-поносим.

Смятате ли, че различните националности имат различен хумор и различен праг на понасяне на иронията?

Когато изобразявах Джордж Буш като шимпанзе, получавахме в The Guardian писма и съобщения от възмутени американци, които ни хулят заради това, че си позволяваме да осмиваме американския президент. Казваха, че не бихме направили това с кралицата, но не е вярно, защото във Великобритания го правим от векове - ние имаме най-дългата традиция на политически карикатури, 300 години. Карикатурите, с които британците са се подигравали на кралското семейство през 18-и в. например, са жестоки и доста груби. Карикатурите са част от политическия разговор, няма политик в страната ни, който да се оплаква заради начина, по който е бил нарисуван. Те не се обиждат, имат чувство за хумор. Французите, да речем, харесват американския комедиант Джери Люис много повече от самите американци и от нас, англичаните. Френските карикатуристи също имат различен стил. Хуморът ни е специфичен, но това, което ни прави хора, е, че всички се смеем. Трябва повече да се смеем и по-малко да се засягаме от шегите.

А вас какво ви обижда?

Причината да стана сатирик и кариактурист е именно моята тънкообидност, разстройвам се много често и лесно. Обиден съм от несправедливостта, от управлението, от хората, които си играят с власт за наша сметка. Добре, те идват на власт след избори, но все пак В момента във Великобритания вървим към национална катастрофа заради Брекзит. И не можем нищо да направим, защото почти 17 милиона и половина от населението гласуваха за напускане на ЕС, което е около 37% от всички британци. За жалост много не отидоха да гласуват на референдума. Но трябва да изпълним Брекзит, защото иначе ще постъпим недемократично, въпреки че се изправяме срещу национална катастрофа и вървим като сомнамбули към пропастта.

Не виждате ли каквото и да е положително разрешение на ситуацията?

Има разрешение, но няма да е особено положително, защото сме в сърцето на бурята. Трябва някой от политиците да излезе и да си признае: "Ние всъщност ви лъгахме, защото това правим през повечето време, и вие бяхте твърде глупави да ни повярвате." Но не си представям как ще го направят, не знам как се казва такова нещо на хората. Трябва да кажат: "Изберете – или ще имаме просперитет, или демокрация, кое предпочитате? Министър-председателят не помисли за онези 48%, които гласуваха за оставане в ЕС. Тя не направи нито един компромис в името не тези хора, отстъпва само в полза на най-крайните избиратели, които искат Брекзит. Половината от страната се чувства напълно изключена и игнорирана.

Самоцензурирате ли карикатурите си понякога?

Имам много либерални редактори в The Guardian, които ме оставят да правя каквото си поискам през повечето време, стига да не ги обидя, разбира се (смее се - бел.ред). Но например ако направя кариактури, свързани с Близкия изток, има опасност наши кореспонденти в Близкия изток да бъдат убити. Придържам се към максимата на великия американски журналист Хенри Луис Менкън: "Утешете измъчените и притеснявайте тези, които се чувстват удобно." Това означава, че атакувам само по-силните от мен. Аз съм бял мъж, на средна възраст, завършил Кеймбридж, тоест остават ми малко хора за критикуване. Не нападам хората на основата на това, което са: етноса им, пола им или сексуалната им ориентация, атакувам ги заради това, което мислят. Смятам, че това е оправдано, защото, ако критикуваме хората за нещата, които мислят, те може и да преразгледат мнението си. Ако им се смеем за това колко са нелепи възгледите или действията им, има шанс да се променят.

Случвало ли се е? Хората променяли ли са се след карикатура?

Вярвах, че може да се променят преди тридесет години, когато започвах като карикатурист. Мислех си, че ако нарисувам някой министър с голям нос, той ще се засрами и ше си подаде оставката. И осъзнах, че силата ни не е в това директно да променяме поведението на политиците, а да дадем възможност на читателите да ги осмиват. Мисля, че това е изключително важно, защото присмехът е силен човешки начин да контролираме ситуацията. Смеем се на най-добрите си приятели и на враговете си, използваме осмиването като контролен механизъм в социума. Колкото по-нелепи стават политиците, толкова повече губят от своята сила, защото хората вече не ги приемат сериозно. А хората на власт обикновено искат точно обратното – не приемат каквато и да е критика, мислят се за богове. В тоталитарните страни журналисти и карикатуристи могат да бъдат арестувани и дори убити заради критика към властта, съвсем скоро се случи с журналиста, който критикуваше принца на Саудитска Арабия. Най-ужасното е, че тези хора, което не могат да понесат каквато и да било критика, управляват света - чупливи, докачливи и безполезни. Като Доналд Тръмп например, който се прави на дебелокож, но той мрази критиката и постоянно търси одобрение, иска хората да го харесват, но не прави нищо, за да го заслужи, все едно е бог.

Говорейки за богове - съдът в Страсбург преди броени дни отсъди, че Мохамед не може да бъде наричан педофил, и думите на австрийката, определила го като такъв заради брака му с шестгодишно дете, не могат да бъдат третирани като част от свободата на словото. Как успявате да практикувате професията си във все по-политически коректната атмосфера? Вие самият имате кариактури, осмиващи всякакви религии.

Смехът и критиката са начинът хората да се справят с това, което не им харесва, например прекомерната политическа власт. Според мен религиите са преди всичко борба за политическа власт. Някои хора смятат, че вероизповеданията ги свързват с духовността, но всъщност сред религиозните хора има много такива, които се борят за власт и налагане на тяхната воля. Самият факт, че не понасят критика, е показателен. Същите са и законите за държавна измяна, с които се опитват да забранят да се смеем на крале и президенти, най-често защото те наистина са смешни и нелепи. Да видим как ще ни забранят да се смеем на религиите - ще ни избият ли или какво?

Как успявате да продължавате да рисувате кариактури, особено след убийството на вашите колеги от Charlie Hebdo?

Това, което се случи, беше наистина ужасно, но мисля, че малко хора разбират каквa всъщност беше трагедията в Charlie Hebdo. "Ал Kайда" атакува най-големия си враг ИДИЛ. С този акт на жестокост те искаха да отправят послание, да вербуват хора. Посланието им беше "не се присъединявайте към ИДИЛ, те убиват други мюсюлмани, присъединете се към нас, ние атакуваме сатаната". Използваха най-лесния начин да отправят посланието си, като убият карикатуристи, знаеха, че веднага ще бъдат отразени и всички европейски медии ще пишат за тях и ще ги показват. Западните медии неволно създадоха тяхното видео за вербуване на други мюсюлмани в редиците им. Според мен същинската причина за стрелбата беше това, а не самите карикатури. Но, разбира се, след случилото се имаше период, в който бях изпаднал в параноя, бях напрегнат. Живеем в опасни времена. Но в дългосрочен план нищо не се промени и продължаваме да правим това, което правим – разсмиваме хората.

Вие получавате ли смъртни заплахи?

О, да, постоянно, стотици смъртни заплахи. Може би защото благодарение на социаните мрежи и интернет моите карикатури стигат до различни хора по цял свят. Затова получавам заплахи от всякакви далечни държави, но не ги приемам насериозно. Най-малкото защото тези хора дори не знаят къде живея. Някое си мамино синче в къщата на техните някъде в Скалистите планини ме заплашва с убийство например. Получавал съм смъртни заплахи от републиканци, демократи, мюсюлмани, католици, протестанти, евреи. Но определено през последното десетилетие заплахите стават все повече заради социалните мрежи.

Как влияят именно социалните медии на хумора, карикатурите и политическата коректност?

Част от проблема е, че хората във Facebook и Twitter битуват с две несъвместими представи в главата си: че на тях трябва да им е позволено да постват каквото си поискат, когато си поискат, срещу когото си поискат, но същевременно се обиждат и разстройват от всичко, свързано с тях. Повечето потребители в социалните мрежи са обидени от нещо или някого и изразяват недоволството си, като казват най-ужасните неща за хората, които са ги предизвикали.

Една от най-успешните ви графични новели е Snatches – история на най-лошите решения, които човечеството е взимало през вековете. Кои са най-лошите решения, взети днес?

В момента промените в климата са най-голямата заплаха срещу човечествето, а вместо да се борим с това, се занимаваме с фашизъм. Оказва се, че най-големият проблем на хората в момента е да им позволяват да мразят съседите си. Във Великобритания Консервативната партия е концентрирала толкова много усилия върху това да ни разрешат да се държим отвратително със съседите си. Същото важи и за Америка, расизмът се възражда, а би трябвало да сме разбрали от историята още преди 70 години, че фашизмът не е отговор на световните проблеми.

Говорейки за фашизъм, напоследък Лейбъристката партия беше обвинена в открит расизъм.

Това е, защото Джеръми Корбин не знае как да се извини, когато каже някоя глупост. Скандалът можеше да е преминал отдавна, вместо да ни залъгват с празни жестове. Но той определено си има много лоялни фенове - миналата година негови поддръжници ме обвиниха, че съм виновен за бедността в страната заради начина, по който рисувам главата на Корбин.

Илюстрация Карикатурите на Мартин Роусън могат да бъдат видяни на изложба в Музея на хумора и сатирата в Габрово до 31 януари Увеличаване Карикатурите на Мартин Роусън могат да бъдат видяни на изложба в Музея на хумора и сатирата в Габрово до 31 януари Смаляване

Изложбата в Габрово е на ваши карикатури по комунистическия манифест на Карл Маркс и Фридрих Енгелс. България вече изживя своя комунистически период и в момента българите са много чувствителни, когато се говори за марксизъм. Какво е вашето послание към посетителите на изложбата?

Самият Карл Маркс е казал на негови последователи "аз не съм марксист". България, другите комунистически страни и СССР бяха подложени на тиранията на ленинизма и марксизма, и то с йерархичен контрол, докато идеите на Карл Маркс са изцяло против йерархията, той е искал разрушаване на йерархията и свобода за всички. Тези негови идеи са изопачени от ленинистите и сталинизма и стават оправдание за извършване на ужасни престъпления. Когато се съгласих да направя илюстрации по манифеста, настоявах книгата да бъде разглеждана като исторически документ. Когато манифестът е публикуван за пръв път през 1848 г., никой не му е обърнал внимание. Впоследствие е преиздаден отново 1871 г., защото е използван като доказателство в дело по държавна измяна на германски социалдемократи. Тогава Маркс и Енгелс най-накраят изкарват някакви пари от манифеста си. При препечатването не променят нито дума и пишат в предговора, че е исторически документ, в книгата става въпрос за френски министър, който в момента на публикуването на книгата вече не е на власт. Цялостната стилистика е във викториански стиймпънк. В края на моите илюстрации има отделено място за това какво се случва по-късно в историята – престъпленията на сталинизма, на Съветския съюз, но и какво става след падането на комунизма и дивия капитализъм в посткомунистическите страни.

Споделете някоя любима история от богатия си опит.

Преди няколко години нарисувах карикатура на член на Консервативната партия като акула с големи хубави зъби, кръстих го Дългата акула. Всеки път, когато тази карикатура се появяваше в The Guardian, получавахме имейли и коментари от много обиден читател, според когото не бива да се подигравам с акулите. Така че хората вече се обиждат от името на други хора, от името на животни и какво ли още не. Оказва се, че всички са постоянно обидени през цялото време. Ще стигнем до точка, в която никой няма да може да каже нищо за никого и просто всички ще изчезнем като цивилизация тихомълком.

Интервюто взе Тамара Вълчева