Европа над всичко
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Европа над всичко

Роберт Менасе

Европа над всичко

Защо писателят и философ Робeрт Менасе продължава да гледа с надежда към Европейския съюз

Светослав Тодоров
3853 прочитания

Роберт Менасе

© Софийски международен литературен фестивал


"Първият голям роман за Европейския съюз" е изречението, което най-често обобщава "Столицата" (2017), най-скорошната книга на Робeрт Менасе, един от най-популярните австрийски писатели.

Докато пие бяло вино с издателя си в Берлин, на Менасе му хрумва странната идея да напише роман, посветен на Европейския съюз – нещо, което никой друг не е правил. За създаването му той се мести в Брюксел през 2010 г. и провежда множество разговори с дипломати и служители в Европейската централа, част от тях съвсем неофициални и отново придружени с много вино. Изследва какво е означавала Европа преди - насочва се към архивите в Брюксел и мемоарите на Жан Моне.

От преживяването писателят излиза със силна съпричастност към хората, които все още пазят идеята за обединена Европа. Той е един от тях и напълно отхвърля концепцията за национална идентичност в днешни дни. Дори когато играе австрийският национален отбор.

Роден е през 1954 г. във Виена и е син на австрийската футболна легенда Ханс Менасе, преживял като дете холокоста. Робeрт Менасе завършва политически науки и философия в Залцбург, а докторантурата му е върху образа на аутсайдера в литературата. Като писател и есеист той започва да публикува по-активно в края на 80-те години.

Менасе е един от гостите на шестото издание на Софийския международен литературен фестивал (11-16 декември), чийто акцент тази година е върху немскоезичната литература. На 15 декември от 18 ч. в Мраморното фоайе на НДК той ще участва в дискусията "Европа като сюжет" с писателя Алек Попов и журналиста Бойко Василев.

"Столицата" е вече в книжарниците, издание на Lege Artis, превод от немски на Ана Димова.

Бихте ли се определили като идеалист?

Чистият идеалист е или светец, или фантазьор. Аз не съм нито едното, нито другото. Имам идеали, но виждам, че те постоянно биват съсипвани или поставяни под въпрос от така наречените прагматици. С това човек трябва да се съобразява, да го признае като реалност, за съжаление. За един "реалистичен идеалист" е предизвикателство да разбере причините за това и да намери по-добри аргументи.

В крайна сметка трябва да си зададем въпроса: човекът ли е съществото, което донесе на света нечовечността, или човекът е същество, различаващо се по своята човечност от онези биологични видове, които се подчиняват на инстинктите си.

Посещението ви съвпада с различни протести в България. Общото усещане е, че се връщаме към авторитарно управление, към една дори още по-фасадна демокрация. В различни страни на ЕС национализмът си прокарва път. Днес повече или по-малко сте оптимист за бъдещето на съюза в сравнение с момента, когато пишехте "Столицата"?

Разбирам протестите. Живеем във време на невероятна криза на нашия политически и обществен ред. А в Централна и Източна Европа това не е само трансформация на диктатурите в демокрации по западен образец, това е, както в цяла Европа, разрушаването на националния суверенитет чрез глобализацията. Хората усещат, че избраните от тях политици не решават проблемите им.

Известно е, че когато онова, с което сме свикнали, вече не работи, а новото все още не функционира, тогава хората искат онова, с което са свикнали. Те не питат как може новото да се организира така, че да започне да функционира пълноценно. В това се състои кризата. Хората искат работеща национална държава. Защото не познават нищо друго.

Но националната държава няма да функционира никога вече, защото всички проблеми и предизвикателства отдавна са транснационални: имаме общ пазар, обща валута, общи институции, в тези сфери националната политика вече не може да направи нищо, а излизането от ЕС също няма да направи възможни национални решения на проблемите, защото финансовите потоци отдавна са транснационални, да не говорим за екологичните проблеми, за енергетиката и проблемите на сигурността, проблемите с мигрантите.

Но много хора, които са се надявали, че националната политика ще реши проблемите им, сега мислят, че националните политици не са били достатъчно последователни и търсят по-радикални националисти. Те обаче също няма да могат да решат проблемите в национални рамки и в националните граници, така че избирателите ще тръгнат след още по-безкомпромисни националисти. Това наистина е много опасно, това може да провали Европейския съюз.

Не съм нито песимист, нито оптимист. Опитвам се да разкажа как стоят нещата. Дразнят ме противниците на ЕС, защото са "отрицаващи идеалисти", защото искат да рушат постигнатото и да реставрират една минала национална слава, каквато никога не е съществувала. А привържениците на ЕС ме дразнят, защото в празничните си речи представят нещата като безобидни, получават, дори грабят пари от Брюксел, но нямат смелостта в Брюксел да стигнат до общи решения на проблемите.

Може ли да се каже, че Европа се намира в положение, при което ситуацията най-напред ще се влоши, преди да се подобри?

Едно е сигурно - имаме множество кризи и всички са следствие от непродуктивните противоречия на Европейския съюз, по-точно. Имаме общ пазар, обща бюрокрация, но нямаме обща демокрация.

Европейският съюз е клуб на национални демокрации, но за нашите общи проблеми са ни нужни общи решения, а те биват възпрепятствани от държавните и правителствени ръководители, които обаче не са в състояние в национален план да решат тези проблеми. Правителствените ръководители на отделните държави се срещат в Брюксел в рамките на Европейския съвет, за да решават проблеми, които са създали чрез националната си политика, тоест, очакваме от гробокопачите да бъдат лекари. Това няма как да стане.

Въпросът сега е, на фона на опасността от провал ще направи ли кризата възможни такива решения, които за момента все още изглеждат нереалистични, колкото и наложителни да са.

Европейският съюз има различно значение за отделните страни членки. Смятате ли, че това оказва влияние при възприемането на вашия роман в различните страни?

Досега не съм забелязал подобно нещо. Книгата е преведена и се превежда на 40 езика и реакциите досега навсякъде са еднакви: читателите виждат, че ЕС не е някаква абстракция, а осъществен от хората проект, но хората са в състояние да вършат удивителни неща, както и безумни и ужасни неща, и всичко това се смесва. Читателите разбират, че ЕС се състои от противоречащи си институции: Комисията иска да направи нещо, Съветът пречи на осъществяването му. В различни страни преживях нещо много хубаво: навсякъде има млади хора, които няма да позволят да им бъдат отнети постиженията на европейския проект и надеждите, които все още се свързват с него; те искат последователни действия на ЕС, а не последователни националисти. Гласът на тези млади хора не намира отзвук в медиите. Но те най-неочаквано се появиха.

Вие сте живели и преподавали в Бразилия. Как си обяснявате събитията в тази страна по време на последните избори и избора на Болсонаро? Той като че ли е лидер, който бива избран не въпреки визията си за бъдещето, а именно заради нея.

Бразилия се намираше в края на една голяма криза при прехода от военна диктатура към демократична република. От такива кризи на прехода обикновено авантюристи, циници, мафиоти печелят много повече, отколкото мнозинството от хората с техните надежди. При подобни политически обстоятелства накрая има печеливши и губещи, циници и много разочаровани. Създава се впечатлението, че демокрацията не може да осигури справедливост.

Тогава се появява желанието за авторитарно управление, за политици, които ще оправят нещата. В Бразилия положението не е по-различно от това в Европа. Когато там президент беше Лула, призивът беше: има богати и твърде бедни хора и има една средна класа, която трябва да се бори. В края на неговото президентство имаше малко по-малко бедни, една средна класа, която бе загубила малко, и богати, които бяха станали още по-богати.

А сега дойде Болсонаро, който не говори нито за богати и бедни, нито за средна класа, той издига лозунга: "Ние, бразилците!" И обявява кой принадлежи към това "ние", и кой не. В резултат на това бедните ще си останат бедни, но тяхната национална гордост ще стане по-голяма, условията на живот на средната класа ще се станат по-лоши, но техните маниери ще бъдат по-добри, богатите ще станат още по-богати, а Болсонаро ще бъде един от тях. Познато ли ви се струва всичко това?

Където и да отидете, винаги се връщате във Виена. Какъв град е Виена за вас? Кои са спасителните Ви места в този град, където намирате покой и вдъхновение?

Най-важни за мен са виенските кафенета. Във виенското кафене си седите като в театрална ложа, наблюдавате сцената на света и се ядосвате на ужасно лошата режисура. Бих могъл да кажа още много неща за Виена, но не искам да създавам впечатлението, че ми плащат да правя туристическа реклама. Едно нещо искам обаче да отбележа още: общият натиск отдясно се усеща вече и във Виена. И се страхувам да не настъпи краят на социалната, отворена за света и уютна Виена. Националистите веднъж вече успяха да превърнат прекрасната метрополия Виена в немско провинциално градче, трябва да им попречим да го направят отново.

Баща ви е бил известен футболист. Виждате ли някакви прилики между спорта и литературата, между поддържането на физическата форма и "самосъздаването" като писател?

Известно е, че синът на Гьоте не е имал никакви шансове да стане поет. И аз като син на баща си нямах никакви шансове за успех в спорта. Баща ми с право се гордее, че е единственият австриец (може би и единственият европеец), който е успял да стане австрийски шампион в три различни вида спорт и европейски шампион в два. Сега е на 88 години и все още играе тенис, но е направо бесен, че след един час игра "вече е уморен". На мен ми се наложи наистина да се самосъздавам, но това стана донякъде съзнателно чрез категорично разграничаване: с четене, вместо игра на топка и така нататък. Аз пуша и пия, и така си отглеждам книгите. Наистина съм трогнат, че днес баща ми се гордее със своя непохватен син.

"Първият голям роман за Европейския съюз" е изречението, което най-често обобщава "Столицата" (2017), най-скорошната книга на Робeрт Менасе, един от най-популярните австрийски писатели.

Докато пие бяло вино с издателя си в Берлин, на Менасе му хрумва странната идея да напише роман, посветен на Европейския съюз – нещо, което никой друг не е правил. За създаването му той се мести в Брюксел през 2010 г. и провежда множество разговори с дипломати и служители в Европейската централа, част от тях съвсем неофициални и отново придружени с много вино. Изследва какво е означавала Европа преди - насочва се към архивите в Брюксел и мемоарите на Жан Моне.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

0 коментара

Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK