С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK
Вход | Регистрация

// Light / Лица

2 24 дек 2018, 8:58, 11278 прочитания

Психиатърът Георги Ончев: Кризите са полезни за общественото развитие

За дълбоко вкоренения негативизъм на българина, протестите, емоционалната интелигентност

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Илюстрация

Проф. д-р Георги Ончев завежда отделение в Клиниката по психиатрия в Александровска болница. Има квалификации в Танзания, Унгария, Дания. Повод да го потърсим е най-новата му книга "Култура и психопатология: антропология на психичната болест", която е изключително интересна дори за неакадемичния читател. В нея той посвещава самостоятелна глава на културния контекст у нас и прави интересни изводи на база на дългогодишния си опит за "антиномии на българското", "травматична памет" и "оптимистични теории".

Каква е функцията на празниците в една общност? В книгата си "Култура и психопатология" цитирате джазмена Милчо Левиев във връзка с типичното за нас българите прегръщане на противоположности, което той обобщава като "боб с шампанско". Това ли е културното ни "меню"?


Милчо Левиев има предвид нерафинираните вкусове, естетическата еклектика. Аз ползвах неговата метафора като частична илюстрация за дуализма в колективната ни идентичност с проследими корени до богомилството, пък и до по-рано. Празниците имат важна ритуална роля, те са архаична игра, с която се гони злото и се утвърждава победата на природата и плътското (независимо от религиозната му опаковка). Празниците, разбира се, се ползват умело от властта за вентилиране на натрупаната негативна енергия в оргийни канали – като при Сатурналиите в Римската империя или обичая "мешай гащи" на нашите казълбаши – за да не избие в по-опасна посока. Хората се забавляват по различни начини, у нас обичайно по балкански, на юнашки трапези и разпасано. Това е в генотипа ни, осъждането му е неразбиране и префърцунено морализаторство. По-притеснителен е консуматорският размах - пазаруване, селфита от трапези и екзотични места, просташко самохвалство. И никакво смирение или намек за духовно осмисляне на празника. Ще ми се да си пожелаем повече Рождество и по-малко Коледа.

Имате интересен поглед върху културните корени на негативната самооценка, мърморенето и черногледството като водещи черти на българския национален манталитет. Кои са конкретните неща, върху които може да работи всеки от нас индивидуално и обществото ни като цяло, за да преодолее тази инерция на отрицание?

Това е травматичният мироглед, който доминира културния контекст у нас, вечното ни преживяване като жертви, "българската меланхолия", както я нарича проф. Г. Фотев, която води до черногледството, мрънкане, преживяване за прецаканост от история, география и "съюзници разбойници". Травматичната памет е избирателно трагично тълкуване и пресъздаване на опита, а не онтологичният опит. Ние сме били привилегирована провинция на поне три световни империи, а от Втората световна война единствени в Европа излизаме с увеличена територия, без изобщо да воюваме, и то като съюзници на неправилната страна. Много народи са минали през по-страшни изпитания и са ги преодолявали. Това става с надмогване на избирателната слепота за всичко, което не е робство, предателства, което не е мрачно и не е в съзвучие с "вековната злоба на роба". Да, вярно, били сме кръстопът за имперски армии и за варвари, но пък това е довело богата културна смес, която очарова чужденци, докато ние се оплакваме. Истинска "оптимистична теория" (по Ив. Хаджийски) е постижима само с излизане от унеса на унизителното самосъжаление; просто трябва да си повярваме – на себе си, не на вожда, който ще ни "оправи". Поводите за автентична, а не за кръчмарско-патриотична, гордост са повече от поводите за срам, в които мазохистично сме вторачени.



Ако помненето е морален императив, а изборът какво да се помни - културен, според вас помни ли Европа докъде доведе национализмът и последиците от Втората световна война?

Това е перифраза на големия историк Тони Джъд, който вижда в паметта гаранция за преграда срещу злото. Да, помни и на това помнене се дължи безпрецедентният период на мир и развитие след войната. Макар политическата коректност да допуска само един правилен прочит на тази война – а има основания и за други. Същевременно у нас за съжаление не се помни достатъчно тоталитарното време, замита се, не се преподава, възпитава се носталгия към него, призовава се да се забрави и да се прегърнем. "Целите сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме." Това са думи на Левски в писмо до Филип Тотю по повод на руски шпионин в организацията. Късането на връзката със собственото минало е лошо и за индивидуалното емоционално здраве, и за интегритета на общността.

Протести във Франция, слизането на Ангела Меркел от власт и Брекзит, очертава се дестабилизиране в Европа, как да запазим мира и демокрацията, когато популистите печелят все повече власт? Има ли потенциал за развитие в момента, във времена на промяна?

Да, има, независимо че този потенциал може да не е непосредствено разпознаваем. Примерът с Ренесанса, чието значение се осъзнава много по-късно, е показателен. Развиват се само общества, които срещат предизвикателства и откликват (по Тойнби) на тях. Оставените на спокойствие затъват и се разпадат. Чисто еволюционно съвършенството е сигурен път към гибел, защото не позволява адаптиране към нови условия; недокрай успешно адаптираните са по-гъвкави и могат по-успешно да се приспособят при промяна на средата. Така че обществените бури не са нещо непременно лошо. Не ми е работа да влизам в политическа терминология, но това, което наричате печелене на власт от популистите, е отклик на крайната неолиберална философия с нейната политическа коректност (което е всъщност цензура), догматичност, секуларност и морална всепозволеност до отпадане на табуто върху инцеста. По същество това е неомарксизъм. А където изпълзява тази идеология, макар и под друга маска, рано или късно се пробужда пролетариатът и се появява вожд, който аргументира "революционна ситуация". Вижте "жълтите жилетки" във Франция. Проблемът на тези протести, както и на тези у нас, е апелът им за пари, за нищо друго. Протести за пари, липсват идеи.

В последната си книга пишете за сгрешената представа, че нормалното е "нищо да не се случва", сега също казвате, че кризата е потенциал за развитие...

Така както в индивидуалното развитие има различни фази и преходът от една към друга фаза е свързан с нормативна криза, така и в общественото развитие не може да се върви напред, ако не се минава през различни фази и не се преживяват кризи. Също както един възрастен човек, ако иска да избегне всякакви кризи, трябва да си остане на етапа на детето, защото порастването има своята цена. По подобен начин кризите са полезни и за общественото развитие, според Мирча Елиаде и Тойнби това движи човешката история, най-големият отклик е, когато се създаде нова религия. Всичко останало е удобна седация, в която нищо не се случва и хората са ангажирани единствено със своето оцеляване. За да има развитие, трябва да има идея по-висока от оцеляването и предизвикателства, а преодоляването на предизвикателства без кризи не става, няма как да си ги спестим.

Какво трябва да знаем за емоционалната интелигентност, възпитава ли се тя? У нас проявата на чувства, особено от мъже, все още се възприема като слабост, обърква. Как да се научим да се справяме с най-силните емоции, гняв, тъга?

Емоциите не са нещо лошо, за да има нужда човек да се справя с тях. Мъката, тъгата са сигнали за нещо и не е нужно да се притъпяват. Живеем в много нарцистичен свят, много хора искат да изпитват само положителни чувства и никакви отрицателни, а отрицателните чувства могат да бъдат много полезни, като чувството за срам например. Да искаш да си опериран от всички отрицателни емоции и да изпитваш само позитивни е опасност на постмодерното време с неговия нарцисизъм, хедонизъм и крайна светска и консуматорска ориентация. Разбира се, при емоционални проблеми винаги може да се търси професионална помощ.

Намалява ли стигмата върху психичните болести в България? Българите търсят ли повече помощта на психолози и психотерапевти?

В сравнение с времето, когато започвах работа, преди повече от 30 години, стигмата значително е намаляла. Особено сред младите, които са много по-освободени и непредубедени. Търсенето на психиатрична и психологична помощ за честите психични разстройства е адекватно, а немалко хора вече имат и известна грамотност за психичното. Стигмата е по-висока у институциите, отколкото сред хората. Психично болните и психиатрията са пренебрегвани и стигматизирани от държавните органи, не от хората.

Самият вие как успявате да се съхраните, да почивате и да не се отчайвате след дългия си трудов стаж и като завеждащ отделение в Клиниката по психиатрия в Александровска болница?

Професията може да е наказание за този, на когото не е призвание, иначе е дълбоко човешка и удовлетворяваща. Съхраняват ме любопитството, отказът от рутина, интересът към непознати територии, четенето, ръчният труд, лични неща. Но въпросът ви съдържа и темата за прегарянето. Лекарската професия е натоварваща и лекарите са изложени на по-висок риск от изчерпване, депресия, самоубийства, посттравматичен стрес. Личната цена на занаята е огромна и всеки я плаща посвоему. На този фон недооценяването, недостойното заплащане и непрекъснатите претенции и агресията към медиците (както и към учителите) са мерзки и заплашват да прогонят малкото останали тук. Тогава ще се лекувате от " Гугъл". Откъдето ще учат и децата ви.

Какво е бъдещето във вашата професия?

През последните 20 години напредъкът в психиатрията е като че ли най-виден клинично в сравнение с другите области на медицината. Това се дължи на новите лекарства, но и на нови форми на обслужване. Обратно на представите на много хора, повечето от психичните заболявания имат добър изход. Разликата с времето, когато започвах работа, е цяла епоха.

През 2019 ще отбележим 30 години от демократичните промени в България. Какво трябва да си признаем обективно като нация, като общество, какво сме постигнали, за което не си даваме сметка, затънали в негативни самооценки?

Стана дума, че поводите ни за гордост ("българският Одисей") са повече от тези за срам, но не ги съзираме поради избирателна травматична слепота. И сега недокрай ценим това, което имаме. Кога се е пътувало или се е говорело така свободно? Проблемът със свободата е, че когато се поднася наготово, без да си се борил за нея, тя обикновено не се цени. И може да се отнеме, ако се приема за даденост и не се отстоява, особено при изтъняла връзка с миналото. Когато материалното се цени повече от духовното, лесно се губят и двете.

Интервюто взе Тамара Вълчева
  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

Да откриеш звука на дървото Да откриеш звука на дървото

Потомственият лютиер Апостол Калоферов навършва 75 години

20 сеп 2019, 350 прочитания

20 въпроса: Магдалена Малеева 20 въпроса: Магдалена Малеева

Със същия устрем, ентусиазъм и дисциплина, с които печели титли в тениса, Малеева развива и всички проекти, с които се захваща

20 сеп 2019, 756 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Лица" Затваряне
Техно мечтите на Венелин Шурелов

Ретроспективна изложба събира най-интересното от 20-годишното творчество на съвременния художник

Рециклиране за напреднали

Ъпсайклингът е креативност, съчетана с грижа за природата

Летящите линейки, които властта не дава на хората

Частните хеликоптери работиха на загуба пет години. Сега е ред на държавата

Тайният живот на "затворените" сметища

Градските депа за боклуци, които на документи са закрити, се ползват незаконно, което освен до пожари може да доведе до санкции от ЕС

Кой кара джипа

Скандалите от последните дни показаха, че Бойко Борисов често е само лице на истинската коалиция, която държи властта

20 въпроса: Магдалена Малеева

Със същия устрем, ентусиазъм и дисциплина, с които печели титли в тениса, Малеева развива и всички проекти, с които се захваща

Рециклиране за напреднали

Ъпсайклингът е креативност, съчетана с грижа за природата