Роман от най-балканската страна

Писателят и режисьор Петър Денчев е роден през 1986 г. във Варна. Издава първия си роман, "Тъй, както мъж целува жена, която обича", още на 21-годишна възраст. Следват сборника "Истории в минало време" (2011) и романа "Тихото слънце" (2012). Негови спектакли гостуват на фестивали в Сърбия, Румъния, Черна Гора, България и Косово. Главен драматург на Драматичния театър във Варна между 2017-2018 г.

Петър Денчев е на 32 години, но е пълноценна част от театралната и литературна сцена на страната от повече от десетилетие. Първият му роман се появява, докато все още е студент, със следващия ("Тихото слънце") той поставя българската действителност в антиутопична среда, а с току-що издадения трети ("Малкият бог на земетръса") надниква в междубалканските отношения, превъзмогването на личната загуба и колко голяма тежест могат да имат малките лични решения.

Той започва да пише книгата през 2015 г. Голяма част от нея е писана по време на творчески резиденции в Скопие в Северна Македония и Ново место в Словения, а отделни части в София, Русе, Варна, Пловдив, често докато репетира представления в тези градове.

"Местата ми дадоха доста различна перспектива. В страните от бивша Югославия има една прогресивна литература, чийто автори не искат да се асоциират с предишните поколения. Не искат да разрушават наследството, а да заявят мястото си, да погледнат критично към настоящето. Също така, започнах да виждам тези места с повече чувство за хумор", казва Петър Денчев. Привличат го културните натрупвания в тези страни.

"Например рокендролът в Югославия оказва силно влияние върху местната литература, докато в България, където е имало нормативна естетика, не се наблюдават такива културни връзки", казва Петър, който има план да направи фотоизложба с пътуванията си в региона. "Колкото и да са сходни в някакъв контекст, това са много различни места от България – духът е друг."

Регионът го вълнува от години. Новият роман започва с цитат от "Хазарски речник" на Милорад Павич: "Един от сигурните пътища в истинското бъдеще (защото има и лъжливи видове бъдеще) е да вървиш в посоката, в която расте твоят страх."

Страхът в случая на Петър е как да рационализира разочарованието си от това, което се случва на политическо ниво в България като човек, който е избрал да продължи да живее в страната. Основна провокация за романа са "различни социални и лични фрустрации" след протестите срещу кабинета "Орешарски" през 2013-2014 г.

"Моралът е абстрактна категория и разбрах, че не може да се протестира за морал. В крайна сметка, политиката е практично занимание, дори и да се основава на големи идеи." Според него обществото е изгубило перспективата си, но това не е новина. "Още когато започнаха преговорите за присъединяване на България към Европейския съюз като че ли се получи едно общо успокоение, че вече не трябва да полагаме усилия за нищо в бъдещето си, че ежедневното старание не е необходимо. Наблюдавам не умора, а апатия."

Според него една част от населението е тотално незаинтересувано от политиката, а другото – твърде заинтересувано, но на едно битово ниво. "Поставих един текст, "Едноокият цар", който говори за това как за да са успешни едни политически промени, те трябва да бъдат интегрирани в самите хора – иначе намеренията просто остават политическа поза. Ако ценностите, които изповядва една платформа не се припознават от обществото, тогава политиката е фасада само на желания без реална потребност. Това ме наведе на определени мисли – как в България толкова много неща не се случват по необходимост, а по неизбежност. Виждам го дори в малките детайли от ежедневието - за да се случи нещо, трябва да се случи колизия, която да направи промяната."

В тези размисли писателят звучи малко като главния герой на новия си роман: "Суеверието единствено експлоатираше удоволствието от личната безотговорност, което аз ненавиждах. Смятах, че в света наоколо има логика; така, както има логика, когато едно растение умира без слънчева светлина и добра почва."

В Западните Балкани, често приемани за по-консервативни, той всъщност вижда повече поле за лично пространство и свобода на духа. С усмивка нарича България най-балканската страна. "Съхранили сме мисленето за патриархалното като адски определящо, то не може да бъде идеологически разрушено, не подлежи на еластичност и се маскира под различни стереотипи. Нереформирани сме като държавно устройство и сме архаични в личните си възприятия. Седим извън центъра."

Вече превеждан в региона, на Денчев предстои македонско издание на "Тихото слънце", а през март той ще гостува с представлението "Любовта шега не бива" в Сърбия. Планира драматизация на роман на Амели Нотомб в Сливенския театър, иска да постави "Асансьорът" на Георги Марков и му иска да надникне за първи път в класическото българско творчество чрез пиесата "Вампир" на Антон Страшимиров, което се занимава именно с тежките рамки в семейните отношения, които вълнуват Петър.

Въпреки активността си, Денчев все още стига до отбрана публика с прозата си. "В България броят на читателите е малък, въпреки че статически се увеличава. Така че не се чувствам недооценен, тъй като жанровите експерименти могат да стигнат до ограничен брой хора."

Така или иначе, това е последното, за което е мислил по време на създаването на "Малкият бог на земетръса", първоначално озаглавен "Трап". "Просто преживявах писането. За да намериш удоволствие в него, да стигнеш до момента, в който не мислиш за издаване, а просто за историята - това изисква труд и време." Романът преминава през множество промени. През последната година Денчев практически го преминаписва. Не е ревнив към отдаденото време или количествата отпаднал текст. "Това е също нещо, на което се научих с времето."

"Малкият бог на земетръса" е в книжарниците от "Жанет 45". Редактор на романа е Борис Минков. Книгата ще бъде представена на 27 февруари от 18:30 ч. в The Book.