Откъде да започнем? Творческият път на Иво Димчев е продължителен прецедент в културния живот у нас с тоталната липса на следи от консервативност. Развитието му не върви по утъпкан път – започва от физическия театър, хореографията и пърформанса, а желанието му да разчупи границите на сценичните изкуства постепенно намира и международна публика – такава има и като преподавател. В идеите му извън сцената може да го определим и като съвременен художник.
Последните години донесоха още творчески завои: миналата година той издаде дебютния си албум Sculptures, сам режисира клиповете към него, направи интерпретация на "Хубава си, моя горо" и към днешен момент музиката е основният му фокус. Доказа, че не се взима твърде насериозно, и направи изненадващо участие на британския X-Factor, което привлече съвсем ново ниво на международно внимание към личността и работата му.
След всичко това Димчев пак намери начин да изненада публиката си. Основаното от него пространството за съвременно изкуство MOZEI отново отваря врати, след като преди четири години за кратко, но ударно внесе свеж полъх в културния живот на София – то се превърна не само в сцена за спектаклите му, но и в място, където се организираха събития, които прекрачиха установените жанрови рамки: първа изява на YouTube звездата Джорджано, оперен концерт на Сашка Васева, изпълнение на класически музикални произведения на фона на откъси от порнофилми.
Новият MOZEI се намира на ул. "Раковски" 138 (недалеч от друго пространство за изкуство - "място 167"), а всеки, който минава оттам, е поканен да надникне какво се случва през големите прозорци. Очаква се програмата му да е пълна с малки концерти, изложби, пърформанси, литературни четения. Понякога може да видите как самият Димчев репетира песните си вътре.
Мястото функционира и като магазин за книгите и други произведения на Иво Димчев, включително фланелки с негови скулптури и картини, които сам е напечатал. Мисията му е чрез пространството да приближи изкуството, което създава или харесва, максимално близо до по-широката публика – за него заключеността в нишовата аудитория не е вариант.
Първата стъпка към това той ще направи на 31 март от 19 ч., когато ще открие новия MOZEI с концерт.
Разговаряме с него малко след като като се е върнал от концерт в Истанбул и преди да изнесе пърформанса си Selfie Concert в Брюксел. Предстои му турне в Близкия изток със спектакъла King на Шон Паркър, включително участие на престижния форум Beirut International Platform of Dance. По-късно през пролетта ще прекара един месец в Лос Анджелис, където ще работи с няколко музикални продуценти, включително Георги Линев, основателят на проекта Kan Wakan. Ентусиазмът му като че ли не познава граници: някъде из всичко това той иска да намери време да завърши следващата си книга, посветена на ХИВ - диагноза, с която той живее (комфортно) от 12 години.
На какво ви научи опитът с предишния MOZEI?
- Научи ме, че когато се връщам в България, няма как да имам свободно време. От друга страна, MOZEI е вид творческа свобода, която ми е нужна и която ми е липсвала през годините. Това е начин да се свържа с града, с приятелите, с хората, с които съм на едни честоти. Изисква много време и енергия, но не ми тежи. В края на първия MOZEI ми се искаше да довърша някои неща – книгата Stage Works 2002 -2016 и музикалния албум. След като вече тези неща са завършени, мога да се посветя отново на мястото. Предишната локация беше до Лъвов мост, където нямаше особен потенциал откъм публика, докато тук е съвсем различно - всеки средно интелигентен човек с някакъв интерес към изкуството ще надникне и ще влезе.
Усещате ли публиката тук като ограничена в размера си, а сцената в България - твърде клаустрофобична?
- Всеки път, когато имам концерти в България, виждам много нови лица – обикновено току-що дошли в града студенти. Виждам, че тази част от младите хора имат най-силна нужда от нещо по-различно, нещо, което може да ги вдъхнови, да ги мотивира да търсят себе си, вместо да обслужват конвенцията, както всичко около тях ги учи.
Трябва да има места, които да им подсказват, че има и други посоки. Тениските са друг начин да стигна до тази група хора - ясно е, че ученик или студент няма пари да си купи картина, но би могъл да си купи тениска с тази картина. Купувайки я, той или тя ще види и изложбата в пространството или концерта, който предстои. Така визуалното изкуство е достъпно и като цена, докато остава нещо, с което да бъдеш свързан на емоционално ниво. Не се губи стойността на съдържанието, на образа. Така медиите могат да се свързват и да се подхранват една друга. А колко време ще издържи? Не знам, миналата му форма издържа една година. Нищо не е задължително, нищо не е на всяка цена. Живея на този принцип.
Аз съм израснал в София и се чувствам задължен да комуникирам с града на естетическо и артистично ниво, да архивирам тези идеи и те да са достъпни, ако ще само 10 - 15 души да имат нужда от тях. Искам това да се случва в България, тъй като това е едно консервативно място и по някакъв начин става все по-консервативно.
Къде виждате засилваща се консервативност?
- В комерсиализацията на всичко около нас. Ето, тръгнал съм да правя фланелки.
Какви възможности дава едно физическо пространство за продажба на изкуство? Защо артистите не трябва да се ограничават само до онлайн средата?
- За мен не е толкова важно да продавам скулптури и картини, а да се архивират тези неща на едно място. Интернет пространството си остава илюзорно и твърде лесно манипулативно. Искам хората да общуват на живо, съответно концертната дейност в MOZEI да комуникира с изложбената и т.н. Звучи амбициозно, но на мен ми звучи естествено.
В момента свободата става все по-малка, a аз като свободолюбива личност търся моите врати, от които мога да изляза. Бягам от цензурата на тялото, която е все по-видима, особено онлайн. Изключително важно е младите хора да не възприемат тази цензура – те трябва да са свободни, открити, да артикулират себе си, да не се страхуват от сексуалността си. Те имат нужда от свобода, а не от свободия. Съвременното изкуство е последното пространство, където няма ограничения и можеш да правиш каквото си искаш, ако намериш правилния начин.
Сега намирам тази свобода в музиката, въпреки че песенното изкуство също е вид конвенция. Знам, че публиката на концертите ми не е задължително публиката на моите пърформанси. Хора, които не са понасяли изкуството ми, започват да харесват музиката ми.
Ако това място е начин да бъде алтернатива за младата публика, кои бяха спасителните точки за вас, местата, които ви формираха в гимназиална възраст?
- Библиотеките на Френския институт и British Council – беше начин да се осведомявам за неща, които нямаше къде другаде чуя и видя, преди да започна да пътувам. Както и трупата 4xC на Николай Георгиев, която напуснах, когато бях на 18. Имах вече осъзната нужда да следвам нови тенденции.
Участието в британския X Factor повлия ли на броя на публиката ви?
- Не, нямам повече публика в Лондон, отколкото преди. Има хора, които след участието започнаха да ме следват в социалните мрежи и да реагират редовно на каквото направя, но те не са задължително тези, които идват на самите концерти. За мен си беше експеримент – беше ми интересно как цялото това нещо функционира. Може и да се явя пак! Въпреки че съм напълно наясно, че това не е моята публика.
Преди година анонсирахте биографична книга, в която да разкажете повече около диагностицирането ви с ХИВ и стигмата, свързана със заболяването. Какво се случва с нея?
- За съжаление все още не съм я завършил, а я започнах през 2013 г. Понякога съм спирал, тъй като не ми иска хората да асоциират темата със спектаклите – но нямам такъв проблем в момент, в който предимно пиша песни. Предполагам, че ще излезе до края на годината. Възможно е да използвам MOZEI като средище, в което хората, които живеят с ХИВ, да говорят свободно по тази тема.
Отне ми години, докато се осмеля да говоря за това в публичното пространство, така че разбирам, когато някой има задръжки да обсъжда темата. Не прекарвам много време в България, но съм сигурен, че хората в страната, които имат ХИВ, се страхуват от стигмата. От реакциите към мен осъзнах, че не е било нужно да чакам толкова много години, осъзнах, че не е имало от какво да се страхувам. Надявам се книгата да помогне на хората да разберат, че човек с ХИВ може да води напълно нормален живот. Музикалните ангажименти ме завъртяха, но се чувствам длъжен на някакъв етап да завърша книгата.
Откъде да започнем? Творческият път на Иво Димчев е продължителен прецедент в културния живот у нас с тоталната липса на следи от консервативност. Развитието му не върви по утъпкан път – започва от физическия театър, хореографията и пърформанса, а желанието му да разчупи границите на сценичните изкуства постепенно намира и международна публика – такава има и като преподавател. В идеите му извън сцената може да го определим и като съвременен художник.
Последните години донесоха още творчески завои: миналата година той издаде дебютния си албум Sculptures, сам режисира клиповете към него, направи интерпретация на "Хубава си, моя горо" и към днешен момент музиката е основният му фокус. Доказа, че не се взима твърде насериозно, и направи изненадващо участие на британския X-Factor, което привлече съвсем ново ниво на международно внимание към личността и работата му.
11 коментара
До коментар [#1] от "
хм
":
Вие сте в положение на съдия на цялата природа? Моля напуснете културното общество докато не се цивилизовате. Дано св. Петка Самарджийска да ви помогне в намирането на правия път, а Иво ще ви прости и ще ви приеме.
...и музиката ти не харесваме...
С такива господа, все по-консервативно ще става.
Иво Димчев е бизнесмен, който продава нищо опаковано в претенциозност. Но щом е успял да намери консуматори за своя "продукт", то аз го поздравявам и му пожелавам всичко най-добро!
Интересен е.
все по-консервативна става - да. и то точно заради шоумени като тоя
Съгласна съм, че България става все по-консервативна и абсолютно не е заради хора като Иво. Сякаш все още не намираме мястото си в бързоразвиващ се модерен, глобализиран свят и се придържаме към традиционното, защото е познато и сигурно.
За това уважавам българи, творци, които след като са видели колко е широк и пъстър светът се мъчат да запазят връзката си с България, опитват се да творят и в България въпреки калострофобичното (думата е много подходяща) разбиране на хората и мигновеното отхвърляне, защото човекът/подуктът е различен. Една от ролите на изкуството, поне за мен, е да покаже нещо различно. Въпреки, че не съм фен на Иво го уважашам, че си е изградил име, че твори, че участва в различни проекти и както казах, че е решил (все още) да се обвързва с България.
аре аре. то и траверсите на македония са творци по тая логика. аре бегай да заредш хелмитекс хаххахахахаб