С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK
Вход | Регистрация

// Light / Лица

28 мар 2019, 9:00, 2902 прочитания

Жената, която видя твърде много

Триш Зиф за нетипичните теми на филмите й и защо се намираме в златната ера на документалното кино

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Илюстрация

Триш Зиф е родена във Великобритания, но всичко в поведението ѝ показва, че разговори за времето са изключени. През 80-те години в Лондон основава фотоагенция, впоследствие специализира като куратор по фотография, а днес е най-разпознаваема като документален режисьор.

В изложбата "Moving Stills – филми за фотография от Триша Зиф" са включени четири от филмите ѝ: "Чеволюция" (2008), "Мексиканският куфар" (2011), "Човекът, който видя твърде много" (2016) и "Уиткин и Уиткин" (2017).


"Чеволюция" разказва за култа към Ернесто че Гевара и историята зад най-известната му портретна снимка, направена през 1960 г. от кубинеца Алберто Диаз Гутиерес – Корда. "Мексиканският куфар" хвърля светлина върху гражданската война в Испания между 1936 и 1939 през намерени негативи на фотографите Робърт Капа, Дейвид "Чим" Сиймор и Герда Таро.

"Човекът, който видя твърде много" ни запознава с мексиканския фотограф Енрике Метинидес, обсебен от мисията си да улови смъртта – той снима инциденти, престъпления и катастрофи. "Уиткин и Уиткин" разказва за близнаците Джоел-Питър Уиткин (фотограф) и Джером Уиткин (художник), които са дистанцирани един от друг, но споделят еднаква безкромпромисност към изкуството си.

"Мексиканският куфар" имаше няколко копродуценти, с които да координирам всичко, но фотографите, за които става въпрос, са мъртви – така че го нямаше проблема с това да се съобразяваш с нечий характер", разказва Триша Зиф и в тези мисли проличава черният ѝ хумор. "Но в случая на "Човекът, който видя твърде много" фотографът е жив, той е доста труден характер и снимките отнеха пет години. Също така това е филм, който ми се отрази доста тежко заради травматичната природа на фотографията на Енрике Метинидес – а и той често се опитваше да настрои екипа против мен."



Илюстрация


Този опит я води до прозрението, че не е нужно да харесва, а най-вече да уважава човека, когото снима. Оценява ролята на конфликта в творческия процес. "Трябва да си в позиция, в която можеш да провокираш личностите, за да дадат повече от себе си, да ги накараш да говорят не пред теб, а на теб." Казва, че "Уиткин и Уиткин" е филмът, който ѝ е донесъл най-голямо удовлетворение. "Интересното е колко много се случи след завършването му – един от двамата братя, Джоел-Питър, разви Алцхаймер, така че всеки път, когато го гледа, за него това е нов филм."

Илюстрация


Работата ѝ в документалното кино е неизменно свързана с фотографията, но по начин, който засяга много други теми. "Сега се замислям, че повечето ми филми са за хора, които са или мъртви, или възрастни мъже. Това ми се струва малко проблематично. Определям се като феминистка, но по някакъв начин съм привлечена към тези сложни мъжки образи. Какво ли говори това за мен?"

Друга черта в работата ѝ е привързаността към Мексико. Тя от години живее в Мексико сити и работи с местен екип. "Чувствам се доста несигурна, когато нямам екипа зад себе си – тези филми са снимани с един продуцент, композитор, оператор и т.н. Всички са от Мексико, страна, в която хората, ангажирани в киното, са изключително способни – нещо, което е очевидно от оскарите (през последните години мексиканските режисьори Алфонсо Куарон и Алехандро Иняриту са често номинирани и награждавани - бел. авт.)", казва Триша Зиф. Причината за подема се крие на най-очевидното място.

"Кино училищата в Мексико са невероятно силни и не се влиза лесно в тях. Има креативна свобода. Преподават практикуващи творци и уменията се предават от поколение на поколение. Също така режисьорите винаги имат последната дума в процеса, крайната версия не се одобрява от продуцентите. За съжаление нещата се променят. Културата не е приоритет на новото правителство, а Netflix, Hulu и Amazon плащат повече, отколкото обикновените продуцентски компании – за един независим режисьор вече е много трудно да намери стабилен екип, тъй като способните хора отиват да работят за повече пари другаде. А аз не искам да губя хората, на които разчитам."

Илюстрация


Убедена е, че въпреки тези проблеми документалното кино е в своята златна ера. "Разпространението му е напълно различно в сравнение с миналото – документалистиката вече е пълноценна част от киното, телевизията, стрийм услугите." Но бързо се връща към критичните си мисли: "Документалните филми от Европа и Южна Америка са много различни от тези в Щатите – там във филмите винаги има твърде много музика. Когато има липса на информация или неразрешен въпрос – просто слагат още музика."

Да обобщим: героите може да не са приятни за работа, финансирането може да липсва, екипът може да е разпилян по други продукции. Къде е удоволствието в целия процес?

"Не познавам нищо друго, което накрая да носи такова удовлетворение. Най-приятната част от създаването на един филм е монтажът му – тогава виждаш накъде отива историята и къде има дупки за попълване. Това е голямата разлика между документалното и игралното кино – в документалното не знаеш накъде отиваш до много по-късен етап."

Филмите ѝ се развиват далеч от родната Великобритания. Но има ли нещо в сегашната хаотична политическа ситуация там, което ѝ е интересно като документалист? Разкрива, че следващият ѝ филм ще е посветен на Герард Адамс, активист за обединена Ирландия и лидер на ирландската републиканска партия "Шин-Фейн" между 1983 и 2018.

"Никой не знае как ще се отрази "Брекзит" и дали отново ще има граница между Ирландия и Северна Ирландия. В момента Англия решава бъдещето на Ирландия – каква арогантност! Същата арогантност, част от колониалното мислене, че тази страна може да оцелее без Европа, че е по-добра от всички други. Мисля, че в момента сме свидетели на последните признаци на живот на британския империализъм."

Moving Stills е в галерия Synthesis до 8 април.
  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

20 въпроса: Ясен Згуровски 20 въпроса: Ясен Згуровски

"Вярвам, че не случайно съм артист и съм тук с мисия да правя хората щастливи"

19 юли 2019, 1428 прочитания

Чичо Томасовата България Чичо Томасовата България

Американският писател Томас Макгонигъл за спомените от НРБ и романа си за Никола Петков

19 юли 2019, 1887 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Лица" Затваряне
20 въпроса: Андрей Паунов

Документалният му филм за Кристо "Да ходиш по вода" откри последното издание на "София филм фест"

Нищо, следващия път

България почти сигурно загуби битката с Турция за завода на Volkswagen, но натрупа безценен опит, който може да използва за привличането на други проекти

Кой взима летище София

Изненадващо обединението между фонда Meridiam и Strabag беше обявено за концесионер. Победителят предложи най-ниската инвестиционна оферта

"Слънчо" поглежда отвъд хоризонта

С проект по "Конкурентоспособност" за 1.6 млн. лв. компанията ще започне да изнася детски храни в региона

Made in Poland

"АБВ на полския дизайн" в Пловдив изследва един век история и поставя въпроса за преосмислянето на миналото

Чичо Томасовата България

Американският писател Томас Макгонигъл за спомените от НРБ и романа си за Никола Петков