Голямото безразличие
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Голямото безразличие

Голямото безразличие

Репортаж от едно ходене до Бузлуджа

Диана Иванова
10373 прочитания

© Никола Михов


Lightest' 2011 e специално създадена рубрика, в която сме събрали най-препоръчваните от читателите материали, публикувани в Капитал Light през годината. 

До пролетта на миналата година никога не бях ходила до Бузлуджа. Може би така и нямаше да отида, ако не беше фотографът Никола Михов, на когото дължа това преживяване. Неговата идея беше да пътуваме заедно с архитект Георги Стоилов – авторът на паметника, който се оказа, че не е стъпвал там от времето на "тържественото откриване" през 1981 г. Така щях да бъда в компанията на един запален "фен фотограф" на Бузлуджа като Никола, който беше изчел всичко възможно по темата, и на архитекта, който не беше виждал произведението си почти цели 30 години. Стори ми се доста интригуващо.

И така, една студена слънчева утрин запалвам хондата, натоварвам Никола и майка му от "Александър Невски", взимаме по път архитект Стоилов от "Московска" и потегляме към Бузлуджа.

Пристигането на върха е особено интересно – виждаме паркиран камион, пълен с железа. Един мъж реже с оксижен нещо, което е било пластика, изобразяваща развети знамена, както разбираме по-късно. Друг мъж се мотае около камиона. Въобще не се смущават от нашето пристигане. Арх. Стоилов слиза от колата и им казва да спрат. Никола ги пита какво правят и дали имат разрешение. Мъжът продължава да стърже, като промърморва, че има разрешение от общината и да не питаме много. После казва на спътника си – я запиши номера на тая хонда за всеки случай. Този мъж, който се мотае, идва при мен и ми казва – вижте, такава ни е държавата, госпожо, ние не от добро сме тук, глад има при нас, няма работа. Аз го питам колко пари ще изкара от това желязо. Той казва около 100 лева.

Гледката на Бузлуджа е наистина впечатляваща – вижда се 360-градусова панорама. Освен прясно отрязаните железа на някогашните знамена и ронещия се бетон около бившия централен вход е пълно с конска тор, боклуци и паднали букви от химна на Интернационала. Над заключните врати има огромен графит FORGET YOUR PAST. Влизаме през страничен прозорец. Носим и стол, за да може да се качим по-лесно. Всички успяваме да се вмъкнем. Известно време мълчаливо се разхождаме и никой не говори. И без това трябва да внимаваме къде стъпваме – стълбите са полуразрушени. После попадаме в централната тържествена зала – кръгла, грамадна, с купол, през чиито процепи влиза светлина. След като 30-те тона мед, покриващи тавана, са откраднати, в залата свободно нахлуват разноцветни снопчета светлина. Сега тя прави зайчета и си играе с избоденото лице на Тодор Живков, липсващите очи на Георги Димитров и Маркс, разлепената мозайка, неразбираеми вече символи. Само портретът на Дядото (Димитър Благоев) стои непокътнат. Най-интересното е в самия център – като застанеш там, звукът се удебелява, а като погледнеш нагоре, виждаш блестящи сърп и чук в кръг, заобиколени от надписа "Пролетарии от всички страни, съединявайте се!" – единственото запазено нещо. Наблюдавам архитекта. Очаквам да реагира бурно на участта, която е сполетяла неговата творба, но той спокойно изучава, разхожда се. "Сега даже е по-въздействащо, както се разпада", казва. После, докато наблюдава гледката от изтърбушените прозорци, които отдавна ги няма, също съвсем технически отбелязва: "И така по-добре е станало, без прозорци – вижда се цялата панорама много по-ясно, трябваше така да го проектирам навремето." В думите му няма никаква ирония.

(За тази невероятна за времето си футуристична конструкция Стоилов казва, че е черпил енергия от римския пантеон и египетските пирамиди, искал е да направи, първо, нещо коренно различно от паметника на Шипка, който е съвсем близо, второ – да създаде композиция, която "да привлича силата на Вселената; сграда в духа на големите световни паметници на архитектурата".)

Докато сме вътре и се разхождаме сред развалините, идват разни хора – като нас, вмъкнали се през страничната врата. Една компания, две двойки от Кърджали, решили просто да дойдат на разходка. Никога не са били на Бузлуджа, сега се запознават дори и с архитекта за тяхно най-голямо учудване. Не мога да отгатна чувствата, с които са влезли и с които разглеждат мястото. Струва ми се, че просто им е било скучно и са се чудили какво да правят този ден. Разминаваме се мълчаливо с хора, дошли по неясни за мен причини на разходка тук. Това ми е най-силното усещане от Бузлуджа – странната компания от хора, в която се бяхме озовали този пролетен ден. Останало ми е чувството, че съм пропуснала да разбера нещо важно – какво правим заедно тук хора от четири поколения, в този разпаднал се храм на една версия на историята.

Другото ми силно усещане е свързано с мен самата – изведнъж си давам сметка, че съм абсолютно безразлична към мястото – не мога и не изпитвам гняв към хората, които са го опустошили, дори към този с оксижена, който ни посреща отвън, не изпитвам и вълнение пред архитектурата и композицията. Не изпитвам абсолютно нищо. Безразлична съм, дълбоко в себе си само регистрирам и наблюдавам. Монументалното не ме вълнува – и неговото разрушаване не ме гневи. После се замислям – колко несигурност има в мен по отношение на чувствата ми, сякаш най-трудно е да си призная, че съм безразлична. Не знам дали в корена на това пълно равнодушие не стои детският ми пионерски спомен от мемориалния комплекс Балова шума в Северозападна България, където многократно съм слушала разкази на партизани, без да запомня нищичко от тях. И дали към това не се добавя по-късното усещане, че историята е пълна скука. Не знам дали тези чувства се споделят и от други, родени като мен в последната фаза на социализма – в края на 60-те. Но си давам сметка колко по-лесно се споделят гневът или вълнението от безразличието. Но колко силно, мощно то седи в мен.

Малко преди да си тръгнем, ядем сирене и хляб, предвидливо подготвени от майката на Никола. Излиза леден вятър, за да ни припомни може би, че стоим на връх, чието турско име значи ледена буца.

После слизаме пеша, за да видим един от паметниците в подножието – две факли в юмруци, които стоят непомръднати, като току-що направени. Георги Стоилов ги разглежда внимателно, опипва повърхността им и разказва, как авторът навремето смесил бронз и бетон по негова технология и сега, макар да изглежда метална, пластиката е бетонна и металът не може да бъде откраднат. "Само Стою измами бандитите", казва тихо Стоилов.

Това е последната реплика от това пътуване, която запомням.

Остава ми странното желание да се върна там и да говоря с хората, които се промъкват през страничния вход. Да ги питам за датите им на раждане, за имената на учителките по история, за чиновете, на които са седели. Може би ще стане по-добър репортаж.

Lightest' 2011 e специално създадена рубрика, в която сме събрали най-препоръчваните от читателите материали, публикувани в Капитал Light през годината. 

До пролетта на миналата година никога не бях ходила до Бузлуджа. Може би така и нямаше да отида, ако не беше фотографът Никола Михов, на когото дължа това преживяване. Неговата идея беше да пътуваме заедно с архитект Георги Стоилов – авторът на паметника, който се оказа, че не е стъпвал там от времето на "тържественото откриване" през 1981 г. Така щях да бъда в компанията на един запален "фен фотограф" на Бузлуджа като Никола, който беше изчел всичко възможно по темата, и на архитекта, който не беше виждал произведението си почти цели 30 години. Стори ми се доста интригуващо.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

43 коментара
  • 1
    sves avatar :-|
    Све

    Много силно. И много добре илюстрира какво изпитват 80% от населението на тази държава - безразличие.

  • 2
    sves avatar :-|
    Све

    А защо не пуснахте фото-галерия?

  • 3
    cashe avatar :-(
    Aleko

    Такива паметници на културата трябва да се пазят и поддържат. Не можете да си представите колко ценно ще е след 50 или 100 год. Но нали всичко ни е все тая... :(

  • 4
    nikolabelopitov avatar :-|
    nikolabelopitov

    Дааа, наистина е въздействащо. Архитектурата на този паметник е чудесна и наистина е добре паметниците да се пазят, независимо за какво са построени и какво възхваляват. Все пак те са историята ни.

    Хм примерно новият фараон да се ядоса на предшествниците си и да разруши Хеопсовата пирамида :-)

    ...

    Прекрасно би било да уважаваме миналото си, каквото и да е то и независимо дали ни допада или не.

  • 5
    didigk avatar :-?
    Диана Кошеджийска

    Много пъти съм ходила на Шипка, но никога не и на Буздлуджа. А изглежда интересно и силно наситено с разнородни емоции.

  • 6
    ventsy avatar :-|
    ventsy

    Летяща чиния на (предполагаемото) лобното место на Хаджи Димитър ...

  • 8
    stas avatar :-|
    Анастас

    Чудесен материал, много добре описан.
    Бузлуджа и за мен винаги е било много интересно, странно и провокативно място.
    Но като фотограф и мен ме привлича с архитектурата си и състоянието, в което се намира. Прилича на умиращ исполин, все едно разяждан отвътре, но все още непоклатим там на върха!

    За съжаление си мисля, че паметника на Бузлуджа е най-яркото доказателство, как ние не можем да оценим миналото, да го преценим трезво и да извлечем полза от него. Във всички други държави това щеше да е паметника на комунизма и да има тъли с туристи и родители да водят децата си там да им показват какво е било навремето, нещо което ние така и не запазихме.

    И все пак за да не съм голословен и от мен една снимка от Бузлуджа - http://atphoto.bg/photos/index.php?fi=buzludja_1200.jpg

  • 9
    panagurec avatar :-|
    panagurec

    Тъжно...
    Тъжно минало...
    Тъжен паметник...
    Тъжно безразличие...

  • 10
    yumito avatar :-?
    Юлияна Йорданова

    Събирам група да ходим през пролетта, време е.


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

Вътрешен човек

Вътрешен човек

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK