Мешана скара
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Мешана скара

Мешана скара

Българските ресторанти по света и техните 15 минути слава

Младен Петров, Зорница Маркова, Соня Каникова, Мина-Анхела Игнатова, Доника Денева
30337 прочитания

© Доника Денева


Lightest' 2011 e специално създадена рубрика, в която сме събрали най-препоръчваните от читателите материали, публикувани в Капитал Light през годината. 

Механа "Тракия", Берлин

Фотограф: Доника Денева

Всичко започва с една сватба. В механа "Тракия", някъде около последната смяна на вековете, се жени Тодор Даскалов - редовен клиент на ресторанта, студент по икономика в Берлин. Пак там следват кръщенета, рождени дни и посрещане на няколко нови години с приятели. Тодор ниже хубави спомени под покрива на ресторанта с български собственик и разнообразна кухня, създаден през 1995 г. в немската столица. Преди три години обаче основателят му се пенсионира и обявява механа "Тракия" за продан. Вече дипломиралият се Тодор взима емоционално решение и я купува. Запазва името, но я преопакова като "българският ресторант в Берлин".

Първо се забелязват мушкатàта на прозорците. Механа "Тракия" се намира на най-слънчевия ъгъл на ул. "Мартин Лутър" в Шьонеберг - уютен и пъстър семеен квартал, известен с толерантността си към различните култури. На две крачки е кметството на бившия Западен Берлин с трибуната, от която Джон Ф. Кенеди произнася прочутата фраза "Ich bin ein Berliner". Още с прекрачването на прага на ресторанта обаче става ясно, че тук всички нишани на Запада са заличени. Ръчно изтъкани черги, битови покривки и рошави китеници покриват старателно и последното доказателство, че не си на българска земя. Над полиците с медни и керамични съдове в традиционни шарки тихо се кипри колекция от чанове. Помещението е издължено - става и за игране на хорà. На входа на лятната градина посреща кукла-хайдутин с вирнат мустак, липсват му само високите сини планини на заден план.

Неделя сутрин е и звучи "БГ радио". Подреден е богат бюфет и срещу 8.50 € всеки може да яде на корем. Шопска, лозови сармички, баница или пък топли манджи - гювеч, мусака или пълнени чушки. Мирише на "вкъщи". Лютеницата, каймата, туршиите и кьопоолуто са домашни, но изцяло от продукти, пазарувани в Германия. Тодор разказва, че вече отдавна няма смисъл да се поръчват храни от България, защото "и тук всичко има" - дори българско сирене, кашкавал и богат избор на вино и ракия, които пристигат в Германия от специализирани вносители, разбира се, на малко по-различни крайни цени (малката пещерска например, струва 3 €). Единственото, което все още се набавя директно от родината, са подправките - чубрицата и самардалата се забъркват директно от баби професионалистки в България.

Собственикът определя като гвоздей на кулинарната програма скарата. Рецептата на каймата пази в тайна, но уверява, че "такива кебапчета и в България вече няма". Мисли много над въпроса какво най-обичат германците от българската кухня: "Може би кавърмите." Дроб-сарма и шкембе обаче не пипат. Трудно им е да си представят какво е качамак, но обичат мекици с пудра захар. Повечето все още не знаят как се пие ракия и я поръчват след ядене. Веднъж минали оттам обаче, получават инструктаж да отделят поне час повече за вечеря, за да има време за ракийката с шопска.

Фотограф: Доника Денева

Механа "Тракия" учи усърдно немеца да пие ракия, но обгрижва и българските си посетители с чести гостувания на български изпълнители, организирани тържества покрай националните празници и един голям телевизор, от който редовно се следи черната хроника по българските новини. Тодор казва, че се е опитал да създаде "една малка България за всеки, на който му домилее за родината". Палитрата на гостите е богата - от най-заможните български фамилии в Германия до сутеньори, като преобладават по-зрелите сънародници пред студентите и по-затворените български компании пред смесилите се с берлинския фон. От съседната маса се чуват както задълбочени анализи на предстоящите избори, така и будещите носталгия ДЖ-теми: за джипове, джетове, джакузита, джиесеми и пр.

Няма я обаче онази затворена българска общност от времето, когато Тодор се е женил. Типично по берлински, атмосферата в механа "Тракия" сега живее от смесицата на различията - от лудницата, която настъпва, когато немските маси поръчват организирано предястие-основно-десерт, а българските викат безразборно сервитьора за "давай първо мусаката, пък после може и едно шкембе"; от милата картинка на един германец, който се включил в караоке вечерта с "Ветрове" на Лили Иванова; от сексапила на фолк изпълнителя Амет, който навръх 8 март омагьосал няколко европейски сърца. И най-вече от това, че отдавна публиката и районът не са само немско-български: поляците, арабите и руснаците вече ходят не само в индийските, италианските и суши ресторантите в Шьонеберг, а влизат и в българския. Например днес - неделният бюфет приключи преждевременно, защото механа "Тракия" отново се стягаше за сватба. Този път на чужденци.

Ресторант "Селото", Лондон

Фотограф: Младен Петров

В петък вечер в "Див петел" има програма, която ще ни струва 10 допълнителни лири. Бързият сондаж сред българите в Лондон показва, че "Див петел" е мястото за вечеря в голяма компания, така че нашата двойка, ненастроена на парти до зори, решава да пропусне посещението на най-популярното българско заведение в столицата. Изборът за вечерта пада на "Селото", простете " The Village", в една от по-малко популярните части на Северен Лондон. "Селото" е изгубено сред море от ресторанти и фаст фудове с близкоизточна кухня, но когато влизаме, веднага става ясно къде се намираме. Собственичката, посрещаща всички гости от прага на своите около 30 квадратни метра, също няма никакво съмнение кои сме. "Добър вечер, влизайте, заповядайте," приветства ни на български. Девет вечерта е, но успяваме да заемем последната свободна маса.

В менюто - вегетарианците са почти обречени на глад тук - дори се е намерила и позиция с интригуващото наименование "Китайска изненада". Прегледът на менюто показва, че се намираме в един от най-евтините ресторанти не само в Лондон, но и в цялото кралство. Бирата - "Шуменско" в кутийка - струва колкото салатата и е малко по-евтино от повечето основни ястия. В добавка с отличното обслужване това прави невероятна сделка. Новината за тези цени тази вечер е стигнала до една английска двойка. Останалите гости, ако се съди по отношенията им със собственичката, са местни (в това число и българи, и живеещи в квартала).

Музикалното оформление е повече от еклектично - попфолк без предупреждение бива следван от Рияна само за да се завърнем на местна територия няколко изпълнения по-късно. Проблемът с малкото пространство, улесняващо подслушването на чужди разговори, е решен с помощта на музиката - децибелите са високи и със сигурност никой не ни чува. "Селото" е отворено преди две години, но още не се е наложило като задължителен български адрес в Лондон. Всеки ден от 11 до 1 през нощта обаче ресторантът е готов да нахрани добре всеки желаещ. По стара традиция някои от гостите налягат кюфтета в щедрите си порции, без да свалят кожените си якета, а други идват колкото да вземат българска вечеря за вкъщи. Ние самите, още преди да сме получили предястието, вече сме прилично опушени от скарата, разположена на бара. "Какво ли не са направили, за да прикрият факта, че тук няма много място", констатира моята събеседничка. В резултат "Селото" е илюстрация на това как трябва да изглежда една българска кръчма. Дряновите клонки, глинените съдове, червените покривки с народни мотиви, за маса или стена, и т.н., са навсякъде. Модерният акцент е във формата на плазмен телевизор, излъчващ "Евроспорт", и килимчетата, които красят дървените пейки. На пръв поглед килимите изглеждат като поръчани в Етъра, но по-подробната инспекция показва, че са купени много по-евтино в ИКЕА. Два часа по-късно на съседната маса двама сърби се карат, но обстановката остава спокойна. Оказва се, всеки настоява да плати сметката. Нашата – огретен, сирене по шопски, салата, бисквитена торта, две бири и един айрян - е 25.65 лири. Делим я на две и по пътя до метрото пращаме един препоръчителен SMS на носталгично настроени и гладни познати.

Ресторант "Варна", Варшава

Фотограф: Ясен Христов

Като изключим сушито, с което никоя кухня не може да се конкурира - във Варшава има повече от 250 суши ресторанта - българските ястия са сред прилично представените в полската столица. С малки изключения ресторантите във Варшава не изискват резервации, но "Несебър" за известно време беше едно от тези изключения. Успехът на ресторанта, в който винаги може да чуете основно една от песните на Миро, но в три версии, достигна своя апогей преди три години години, когато "Несебър" стана "Ресторант на годината" в престижния конкурс на столичното издание на "Газета Виборча". Със сигурност фактът, че Мачией Новак, влиятелният кулинарен критик на вестника, още не е написал нито една негативна рецензия за български ресторант във Варшава, не е попречил на "Несебър" да стане популярен.

Критиците имат за какво да пишат. "Несебър", "Тракия", "Варна", "Булгария магика", "681"... като за държава, свързвана само със Златни пясъци, списъкът не е кратък. Географската мода в наименованията е очевидна, но това може да ви изиграе и шега. Дълги години "София" беше най-популярният стриптийз клуб във Варшава, а не български ресторант, както бихте заключили от името. В "Малката Грузия" пък грузински готвачи отдавна няма. Българският заместник още прави хачапури, но менюто е допълнено с кебапчета, сирене по шопски и салата "Снежанка", по всяка вероятност превръщайки "Малката Грузия" в единствения българско-грузински ресторант в света.

Фотограф: Ясен Христов

Българските ресторанти в полската столица винаги са се отличавали с интересна локация, а понякога и със собственици, нямащи нищо общо с България. В близкото минало, за да стигнете до един от ресторантите, известен основно като "българския ресторант", трябваше да минете през контролния пункт на българския блок. Панелният комплекс през годините на социализма приютява служители на посолството и други българи, работещи в столицата. С времето адресът става все по-малко престижен, сградите западат, а днес българите, ако такива са останали въобще, представляват малцинство сред жителите, които говорят предимно на руски. Заради трудната си достъпност и характера на жилищния комплекс "българският ресторант" беше най-близо до идеята за класическа емигрантска кръчма с двата много важни компонента - вкусна храна и ниски цени. "Несебър" и "Булгария магика" също имат своите предимства - не само че са в центъра, но са и един срещу друг. Това означава, че ако в "Несебър" пак няма места, вечерта може да бъде спасена с маса в "Магика"-та от другата страна на улицата.

Връзката между повечето от описаните места е Илия, главният български готвач на Варшава, известен още и като Илийката от Варна. Това обяснява и защо сегашната му месторабота, вече не само като готвач, но и като собственик, се казва "Варна". "Невероятно, както винаги", обобщава съботния обяд възрастен джентълмен. От колоните се носи "Тоника СВ" и така ще остане до края на нашето посещение. Баница няма. "Почакайте, ще имаме гореща", приканва ни Агниешка, съпругата на Илия. "Кога?" - Мира от Киргизия от няколко седмици мечтае за любимия си български специалитет и не може да чака повече. "Ами не знам, днес със сигурност, почакайте, закъде бързате, знаете ли колко е вкусна?"

Знаем. Позитивните рецензии на ресторантите, през които минава Илия, са напълно основателни. "Варна" е сбъдната мечта на Илия, който заедно с роднини собственоръчно ремонтира помещението на улица "Лвовска", в сърцето на Варшава. "Лвовска" е една от запазените от войната улици, даваща ни представа как би изглеждала днес Варшава, ако не беше почти напълно изравнена със земята от германците. Елегантните сгради напомнят за Париж, но шарената черга на тротоара, приканваща посетителите да надникнат вътре, ни отнася на Балканите. "Варна" е изпипана като по учебник и отново, както всеки един друг български ресторант във Варшава, не само храни, но и обучава. Където е възможно в наименованията на ястията са вкарани имена на градове. Поръчвам си сирене "Добрич", но зад мен някой хвали пилето по смолянски. Посетителите, повечето поляци, получават също така и нагледен урок по българско народно творчество, щедро украсяващо двете зали. На стената са окачени народни носии, а пък на пода... Всъщност няма значение. Баницата дойде!

Ресторант "Плевен" и "Кафе-капучино", Виена

Българите във Виена (около 10 000 души) се делят на два вида: такива, които по принцип не ходят в български заведения, и тези, които често ядат шкембе и скара. Вторите се делят на две подгрупи. Едните са привърженици на "Плевен", а другите – на "Кафе-капучино".

Станислав Бойчев
Фотограф: Зорница Маркова

Станислав Бойчев е единият от двамата собственици на ресторант "Плевен". И двете заведения се намират в пети квартал, където се концентрира голяма българска група, а колите по улиците често са с регистрация РК, РА, ЕН, Е, СА. Затова и двата ресторанта са на точно десет преки един от друг.

По-старият е "Плевен", обитава жълта ъглова сграда с българското знаме над вратата и се намира в по-шарената част на квартала. В тази, в която жителите с турска, сръбска или руска предистория преобладават, а магазините и пекарните работят и в неделя. На мястото на "Плевен" от поне 30 години насам винаги е имало заведение, собственост на български фамилии. Българската храна влиза едва след първите години на 2000 г. Името "Плевен" е останало от предишните собственици.

В сегашния си вид заведението съществува от едва няколко месеца. Тогава в него влиза нов собственик и съдружник на Станислав Бойчев – бизнесменът от Разград Йордан Тачев. На фона на народна музика от "Планета фолк", в компанията на манерки, цървули, троянска керамика, лика на Левски на стената и червени покривки Станислав разказва как е сбъднал желанието си да има собствено заведение. "Искаше ми се да направя център, в който се събират българи, и да е като истинска банска кръчма." Затова и кухнята е предимно от познатите по механите шкембе чорба, шашлици, гюведже, кюфтета, кебапчета. Последните се водят специалитет на заведението.

По интериор "Плевен" не може да бъде объркано, всичко подсказва, че е българско заведение. По разговорите на посетителите му – също. "Българите говорят за проблеми. Всеки обича да си чеше езика и да разсъждава къде е по-лошо. Там е лошо. Но тук – още повече. Българинът е свикнал и да са говори за другите. Да ги обсъжда непрекъснато."

Преди време Станислав станал свидетел на разказването на подозрителна история с главен герой самият той. Седял в заведение на Mariahilfer Strasse (виенската "Витошка"), а на съседната маса – българи. Обсъждали програмата за вечерта и къде ще хапват. Стигнали до "Плевен", а единият се похвалил как познава собственика и се оплакал: "По-добре да не знаете какво слагат в каймата." Тук Станислав се включил: "Аз не те познавам, не знам кой си, но ви каня в ресторанта, за да ви покажа целия процес на правене на каймата. Сам избирам месото и го кълцам."

Макар гостите на двете заведения да се самоделят по някакъв техен си признак, сегашните собственици не се виждат като конкуренти. Напротив. Помагат си. Когато в едното вилиците не достигат, идват на помощ приборите от другото.

Румен Савчев
Фотограф: Зорница Маркова

Макар името да заблуждава, "Кафе-капучино" също е ресторант с преобладаващо българска храна. Заведението е на три години и е наследило табелката и логото от предишния локал. Собственикът му е Румен Савчев, българин от Русе, който през Виденовата зима е изгубил бизнеса си със заведения и е дошъл във Виена. Дестинацията е избрана случайно, обещали му лесни документи. Оказали се фалшиви, но с времето Румен станал легален в Австрия. Това всъщност е историята на една голяма българска вълна, преселила се преди 10-15 години във Виена.

С малки изключения през първите месеци от престоя си Румен винаги се е занимавал с ресторанти. Работил е като сервитьор, управител, а преди три години решил да си отвори сам заведение. Избирал дълго мястото, а като бонус му дошло, че към това на Ziegelofegasse имало и градина. Благодарение на нея през почивните дни заведението е пълно. Деца бутат колички из тревата, млади и по-стари български семейства се събират, за да празнуват рождени дни, играят карти, говорят за темите, които ги вълнуват: работа, осигуровки, памперси за бебетата, училища за по-големите, къде са ходили през лятото и къде ще ходят на ски.

Интериорът на "Кафе-капучино" е смесен. Мислено от предишните му наематели като за австрийско кафе, българските отличителни знаци са по-скоро детайли – сред тях червени покривки и стойка с български ракии. Докато говорим с Румен, зад гърба ни пее "Планета фолк" с "Жал ми е, земльо, жал ми е за тебе. Що народ замина в тая чужбина". Тематично.

Кухнята също е смесена. Преобладава българската, но има и задължителния Wiener Schnitzel."Голяма част от гостите ни са българи. Но идват и много австрийци. При това възрастни. Те са едни и същи хора, които излизат по заведения, и аз ги познавам още от времето, когато бях управител на италианска пицария наблизо", разказва Румен. На него му се носи славата, че е бил търсен сервитьор, харесван от клиентите.

През повечето време сам обслужва масите в заведението си. Иначе "няма да излезе сметката". На всеки казва какво домашно сготвено има за деня: боб с наденица, агнешка супа, сарми. В неделя закуската включва мекици или баница.

Минaлата Нова година заведението било пълно. Имало толкова много желаещи, че Румен наел съседно помещение и организирал парти и в него. При смяната на годините по цялата Ziegelofengasse се танцувало Дунавското хоро. Сигурно австрийските пенсионери от отсрещния старчески дом с учудване са гледали хората, които празнуват новата година с час закъснение.

Ресторант "Славия", Вашингтон

Фотограф: Соня Каникова

Както името подсказва, "Славия", единственият български ресторант във Вашингтон, не е чисто български. С интериор на модерно бар-кафене и с меню, надхвърлящо етническите рамки, "Славия" съществува от година и половина като смесен българско-сръбско-източноевропейски ресторант-кафене-бар-нощен клуб. През седмицата заведението работи само за вечеря и само тогава може да се доберете до баница, кюфтета, кебапчета, шишчета, шопска салата или пък специалитети от Източна Европа, включително руски, чешки и украински. В менюто виждам пирожки, руски хайвер, пелмени, пражки шницел и гулаш.

Етнохраните, казва ми един от българските собственици на "Славия", Сотир Гълъбов, са си за "нашите хора". Американският и изобщо международният клиент ще намери в менюто храните, с които си е свикнал: стекове, риби, пилешки крилца в лют сос и подобни. В събота и неделя, ако искате родни храни, пак трябва да чакате за вечеря. В тези дни "Славия" наистина предлага "обяд", но той няма нищо общо с Балканите или Източна Европа - от 11 сутринта до 2 следобед се сервира чисто американски брънч, сиреч комбинация от късна закуска и ранен обяд. Предлага се типичното за брънч меню: яйца, приготвени по всякакви начини, пушена сьомга, бъргъри, сандвичи и съвършено небалкански салати.

Фотограф: Соня Каникова

Менюто на "Славия" не е насочено към българи, балканци или източноевропейци, то е насочено към всички, обяснява Сотир: "За американския клиент трябва да има храна, каквато той харесва. Американец никога няма да си поръча кюфте, защото той не знае какво е. Ако го пробва един път, после си го поръчва. Но на това не може да се разчита." "Нашите хора" (това широко понятие включва всякаква европейска клиентела) поръчват най-много непопулярните сред американците мешани скари и салати. Така че заведението следва правилото за всекиго по нещо.

Храната не е главният (или най-печелившият) компонент на "Славия", но на нейното качество е посветено много внимание. Менюто е изградено с професионалните съвети и с рецепти, дадени от двама реномирани български готвачи: бившият готвач на българското посолство във Вашингтон, и неговият сегашен готвач. А готвачите в кухнята на ресторанта не готвят само по рецепти. Всеки от тях е обучен от професионалисти и обслужва специализирана кулинарна ниша.

Фотограф: Соня Каникова

Менюто с напитките също е либерално: традиционни за всеки американски бар питиета стоят редом с ракия, крушовица, сливовица, водка, бири и вина наистина от цяла Източна Европа – с акцент върху Балканите. Какво се пие най-много? "Бира", твърди момичето на бара. И то май не толкова някакви прочути чешки бири, колкото "Каменица", "Загорка" и "Шуменско пиво". Очевидно посланието на бирата е с универсален характер за разлика от кюфтето. А как поддържат биреното разнообразие? Преди доставките идвали от  Чикаго (където има голяма българска колония), а сега пристигали чрез руски доставчик (заедно с всички продукти от региона).

Подобно на менюто и интериорът на "Славия" не е "етно". Няма китеници, халища, шарени покривки, грънци и звънци. Никакви атрибути на балканска механа, нито пък артефакти от другите централно-източноевропейски етноси, представени в менюто. Кожа, метал, стъкло и огледала доминират минималистичния интериор. Мебелите и масите с модерен силует са стъпили върху ламинатни подове и бетон. Текстил е използван крайно пестеливо и само за акценти. Музиката също не е регионална. Така че от вратата попадаме в една универсална модерна среда, където може да се вечеря, да се пие кафе (много добро еспресо, рядкост за Вашингтон), да се срещнете с приятели за коктейли след работа, а най-вече - да дойдете на нощен клуб. Нощният клуб е главната и може би най-печелившата функция на заведението, казва Сотир. В крайна сметка то се намира в "Адамс Морган", кварталът на Вашингтон, където е центърът на нощния живот на града. Според Сотир нощният клуб крепи ресторанта, а вечерите са само допълнение. "Хората се хранят тук, но идват най-вече за купона", твърди той.

Идеята за заведение със смесения профил на "Славия" си има история. През 2003 г. Сотир става съсобственик заедно с Антон и Ирена Нончеви на първия чисто български ресторант във Вашингтон. Той се намирал също в "Адамс Морган", отново бил ресторант-бар-кафене, "Кафе София". "Но и там нямаше халища, грънци и китеници", казва Ирена, която е дизайнер на интериора на "Славия" и основен автор на цялата концепция. "Кафе София" било много успешно, но Тони и Ирена го затварят поради пространствен проблем – миниатюрно помещение. Те решават да пресъздадат модела на многофукционално заведение в разширено във всяко отношение издание – което е сегашната "Славия". Докато те се оглеждат за помещение, в предградията на Вашингтон (в Кристал сити), друг българин отваря традиционна българска механа - с носии по стените, с шарени покривки и с чисто българско меню. Заведението, по думите на Сотир и Ирена, било насочено към българско-балканската публика в района на Вашингтон, но тази клиентела се оказала твърде малобройна и недостатъчна за добър бизнес. Така че въпреки добрата си храна и уюта българската механа не успява и много скоро е затворена.

Сотир не вярва, че ресторант с чисто българска кухня може да има успех във Вашингтон. "Във Вашингтон механа никога няма да направя, Вашингтон не е Чикаго, където има български клиенти за всичко, заявява той. Със "Славия" ние сме заложили на карта, която казва европейски ресторант. Във Вашингтон български ресторант няма и няма и да има скоро. Това, че "Славия" го държат българи, не значи, че е български ресторант. Нашата идея не е да рекламираме българска кухня, нашата цел е да популяризираме заведение, което е с източноевропейски профил."

Няма как да разчитаме на българска клиентела, българите сме малко и тук никой нищо не знае за нас и нашата кухня, казва Ирена: "Славия" е място за всички нас от Източна Европа, концепцията идва не само от това, че кухнята ни обединява, обединяват ни общите ни спомени и преживявания от миналото които – няма как, влияят върху цялото ни поведение, върху начина, по който възприемаме света. Така че няма значение дали е български или източноевропейски ресторант, важното е, че тук всички се чувстваме у дома си."

Ако обаче поразпитате клиентелата за "Славия", ще откриете, че българите си наричат ресторанта "български", сърбите говорят за "сръбския ресторант "Славия", руснаци, чехи и словенци говорят за "източноевропейския ресторант". А американската ми приятелка Джесика наскоро ме покани в "едно много приятно брънч-кафе – с малко трудно име, "Славия", каза ми тя, но на хубаво място и има супер брънч меню.

Магазин "Бай Ганьо", Париж

Фотограф: Мина-Анхела Игнатова

Български ресторант в Париж за съжаление вече няма и единственото място за родни напитки и изделия се намира в шумния и цветен квартал на Шато д' о.

От близо 2 години и 1/2 магазинчето Бай Ганыо е отворило врати точно срещу митичната концертна зала New morning където музиката на Miles Davis, Prince Lenny Kravitz е подлудявала публиката
Защо точно в този квартал? "Заради многообразието, споделя Наталия, Тук може да се намери всичко и от всякъде и хората са свикнали да идват и да търсят..."

И наистина, на същата улица има два сръбски магазина, турски ресторант, кюрдски специалитети, италианска бакалия, индийски фаст фоод както и безброй афро салони за красота. Не споменаваме традиционните френски ресторантчета, магазините за сирена и вино, месарниците с медали за качество по стените...

Кварталът събира не само много хора от цял свят, но и голяма част от арт средите, заради музикалните студия, рекламните агенции, архитектурните офиси и училището за мода Студио Берсо.

Какви хора са клиентите ви? "Идват всякакви хора, но в началото най-вече българи.
Французите са доста любопитни, искат да пробват, но и да се информират за даден продукт, кое какво е, от кои регион точно идва... много дълго разговаряме преди да купят нещо.

Чужденците купуват предимно вино и колбаси, a българите лютеница и сирене, също имам много редовни клиенти от съседните ни балкански страни..."

При Бай Ганыо пресни продукти като кисело мляко баница и кебапчета пристигат с доставка всеки петък, предлага се ракия, солети, боза, шоколад Своге и како ли още не,За най-ожаднелите в хладилника до вратата има всички марки българска бира, а за най-носталгичните - жълта преса...

"Това се чете и даже много се търси." А защо Бай Ганьо?

"Така ми дойде на езика... Звучи добре, нали?"

BAY GANYO

10, rue des petites Ecuries, 75010 Paris

www.magasin-bayganio.eu

Lightest' 2011 e специално създадена рубрика, в която сме събрали най-препоръчваните от читателите материали, публикувани в Капитал Light през годината. 

Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

26 коментара
  • 2
    boby1945 avatar :-P
    boby1945

    Браво на сънородниците, борят се и очевадно се справят.....

  • 3
    wornoxmaniac avatar :-P
    Wornoxmaniak

    Значи взимате пресни шушулки с от едно музикално растение, наречено боб. Добре е, да е тоя "пешака", не трябва да е много, една шепица стига. Кога е пресен той увира бързо. Слагате морков, тиквичка малко маслинено олио и подправки - джоджен, копрец и малко чурбичка. Един домат ще предаде малко кисел вкус. Който иска може да си сложи и люто чушле.

    Чорбичката сервирате с пресно-омесена питка. А питието си влиза само!

  • 4
    schlupf avatar :-|
    Нищо лично

    Прекрасна статия!

    А механа Тракия в Берлин е нещо, което само българин в странство може да оцени. Сетих се за първата си година като студент в Берлин - с какъв трепет, с какво очакване и любов отивахме там на по "горещо шкембенце и мусакичка". Когато за първи път стъпих в тази механа, буквално изтормозен и изцеден от носталгия по родината, тогава разбрах какво горе долу са изпитвали едно време нашите "Немили недраги".

    Сърдечни поздрави на съдържателите. Аз отдавна вече не съм в Берлин, но за Тракия пазя един прекрасен спомен в сърцето си. Успех и за напред!

  • 5
    anihilator_jack avatar :-|
    anihilator_jack

    Като четох тази статия се сетих за първото ми излизане на запад преди 6 години и един български ресторант в Хайделберг. Незабравимо беше - както казва по горе Delta Sigma, разбрах какво всъщност значи "Немили недраги". Искрено се надявам още да съществува този ресторант! Иначе страхотна статия и най-важното - внася малко разнообразие при всички ла*на, които се изливат сега преди изборите.

  • 6
    nikolaiski avatar :-|
    Николай Узунов

    цяло лято се разцепвахме по улицата, на която се намира Славия (Вашингтон).Не казвам в Славия, защото след първите два пъти се удивих как балкаснката брутална селяния и пот завлядяват целия свят :) за това, че е ресторант сте прави, но претенцията за нощен клуб е малко в повече.чалгата е по люта и от най-смелите ми представи за 90-те в Димитровград, обслужването е меко казано скандално, а единственото излизане, след което ме цепеше тиквата мощно беше след Славия :) иначе, ако си мощен чалгар и се интересуваш от тунинговани опели, заведението е 6

  • 7
    mehana.trakia avatar :-P
    mehana.trakia

    До коментар [#4] от "Delta Sigma":
    Много се радваме, че сме били част от едно Ваше толкова хубаво преживяване. Благодарим за толите думи и ще се радваме и з а бъдеще да споделяме приятни мигове с всички наши гости и приятели.

    Специални поздрави и благодарности и на екипа на КАПИТАЛ както и на всички наши колеги в България и извън нейните граници, които всекидневно се грижат за доброто име на нашата кулинария.

    Най-сърдечно от Берлин

    Екипът на Механа Тракия

  • 8
    geordgeo avatar :-|
    geordgeo

    Става ми много хубаво, когато чета за това как българи в чужбина успяват да пробият в някакъв бизнес...Успех на всички, които са далеч от родината и ги мъчи носталгия...

  • 9
    jj avatar :-|
    J.J.

    "Сигурно австрийските пенсионери от отсрещния старчески дом с учудване са гледали хората, които празнуват новата година с час закъснение."
    Час по-рано същност ;)

  • 10
    bahko avatar :-|
    капитализЪма

    До коментар [#9] от "J.J.":
    Хахахах... Верно, бе. Честита Нова Година и на авторката, и на редакцията.


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

Вътрешен човек

Вътрешен човек

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK