Майсторски свидетелства
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Майсторски свидетелства

Майсторски свидетелства

Истории от малките градски работилници

18638 прочитания

© Добрин Кашавелов


Фотограф: Добрин Кашавелов
Lightest' 2011 e специално създадена рубрика, в която сме събрали най-препоръчваните от читателите материали, публикувани в Капитал Light през годината. 

Храбрият обущар

Иван Луков е чел досието си, в което пише "добър работник, но противник на партията"

Иван Луков е в обущарския занаят от… (затаете дъх) 1935 г. Роден е през 1921 в село Петрич (ударението е на "и"), Пирдопско, и още като юноша започва работа в Златица, а след това и в столицата, където завършва занаятчийското училище "Принц Кирил". Следват 3 години чиракуване, две лета като калфа и майсторски изпит пред петчленна комисия през 1945 г. Казва, че навремето занаятът е бил доста тежък, всичко се е правило ръчно и имало "много чукане и тропане". При военновременната купонна система обущарите дори са били във втора категория и само миньорите и строителите (III категория) са имали право на повече хляб. Сега има машини за всичко – за шиене, шлайфане, коване на токове и бай Иван не се уморява. Пие кафе само сутрин, малко кока-кола следобед и е винаги бодър.

Заслужава си да посетите мазенцето му на бул. "Хр. Ботев" (до ъгъла с "Хан Аспарух") дори само за да видите истински клечки за обувки, произведени преди половин век в Костенец. Според бай Иван клечките не се ползват от поне 40 години, но той ги държи на тезгяха "за чешит и за спомен". До кутийката от пастет, пълна с малки листчета за писане, ще зърнете не само масат за точене на ножове, но и пенсионирания инструмент крива разпа, използван за изстъргване на въпросните клечки. Иван е работил и с конците от коноп – "едно време по селата се гледаше много коноп, даже ризи правеха от него, ама сега го преследват заради наркотиците". Майсторът помни времената, когато в софийските трамваи винаги е имало място за сядане, а най-хубавите дрехи и обувки ("Саламандър" според него) са се продавали на "Леге" и на несъществуващата вече ул. "Търговска". В по-младите си години обущарят е ходил всяко лято на море, най-вече в Поморие и Балчик. През живота си е имал 3 коли – "все нови", като последната е "Москвич 412".

От десетилетия бай Иван чете вестник всеки ден. През 1946 г. прави събрание в родното си село и заявява, че Гошо Тарабата няма да остане в историята. Смеейки се той обяснява защо на Георги Димитров са му викали така: "Като се върна от Москва, го настаниха в къща с висок дувар, но за всеки случай оградата я надстроиха с дъски и оттам тръгна" Следват почти 3 години в Белене, а обущарят естествено и до днес помни датата на освобождаването си – 8 март 1952 г. Иван е и сред малцината участници в шествието до парламента на 3 ноември 1989 г., предвождано от Петър Слабаков.

През годините обущарят е работил на много места. Лили Иванова му е била клиентка и на "Граф Игнатиев", и в ателието на "Патриарха", където "идва, та й стеснувах едни ботуши". "Аладжов също е идвал при мен, има го там на снимката", сочи Иван календара на "Левски" от 1979 г. и споделя, че навремето е пътувал из цяла България, за да гледа на живо Георги Пачеджиев-Чугуна, Васил Спасов-Валяка, Гунди и още куп звезди на любимия си отбор. Но след обединението на "сините" с отбора на МВР "Спартак" спира да ходи по стадионите в знак на простест. А на погребението на Гунди не отишъл, защото е бил на легло.

В началото на 90-те прави цех с петима калфи за производство на нови обувки, но 10 години по-късно прибира стоте калъпа в килера, защото "фабриките бълват изкуствени обуща". "Нашият занаят е малко на изчезване, а и покрай кризата работата още повече намаля", казва бай Иван. Не е имал особено капризни клиенти, но се дразни, когато му дават акъл как да изработи нещо. През десетилетията е изхвърлил много непотърсени обувки, показва ни и рафта с няколко такива от последните две години. Накрая го питаме как мие ръцете си. "Първо ги търкаш с каучук, за да се махне лепилото, после с прах за пране и накрая със сапун."

Живот и здраве, на 27 декември Иван Луков ще навърши 90, а жена му ще продължи да пере престилката му веднъж на всеки две седмици.

Фотограф: Добрин Кашавелов

Шапки горе 

Това би бил най-подходящият израз на уважение към 73-годишната Гинка Ганева 

Шапкарското ателие на г-жа Ганева се намира на столичната ул. "Софроний Врачански" 31. В схлупеното магазинче е толкова тихо, че се чува жуженето на луминесцентната лампа, а една лепенка на ФК "Славия" е последният спомен от учителя на Гинка, починал преди 7 лета. В началото на прехода 53-годишната тогава икономистка, работила в черната металургия, остава на улицата. Не успява да се качи отново на борда и започва да търси други варианти за препитание. По цели нощи плете дрехи за Виена, но в последния момент поръчителят се отказва от сделката. С приятелки отваря магазинче за дрехи втора употреба, но инфлацията попарва всичко. Така през 1994 г. тя прекрачва прага на ателието на "господин Данчо" с молба да учи занаят при него. Той я поглежда над очилата и след съкрушителното "не сте ли закъсняла" обещава да размисли ден-два. Следва положителен отговор, обяснението за който е: "Всички ме питат за колко време ще се научат и колко се печели, а вие не. Затова ви взимам."

В началото Гинка шие само панделки и кожички, но постепенно напредва и започва да прави собствени модели. Обяснява ни, че от 1936 г. насам мъжките шапки почти не са се променили и колко е важно материалите да са качествени, след което ни показва истински филц от 100% заешка вълна. Научаваме, че шапката се носи един пръст над ухото, а линията между периферията и горната част се нарича банщер. Горната част трябва да е с височина от 7 до 10 см. Колкото по-висок е човекът, толкова по-висока трябва да е шапката. Другото правило е – колкото по-елегантно е палтото, толкова по-семпла е капелата.

"Първо скицирам модела, после щумпата се слага на пара, за да стане по-еластична, и се прави т.нар. отваряне на шапката. Все едно, че месите. След оформянето се колосва с гума арабика", разказва Гинка и признава, че следи "най-осторожно" модата в Англия, където са най-добрите шапкари. Показва ни и тефтера, в който събира вестникарски снимки на британската кралица, а под него се показва "Алексис Зорбас" на Никос Казандзакис – нейната настолна книга. Чете я, когато е разочарована, защото "главният герой приема несгодите по особен начин".

В този момент в ателието влиза редовна клиентка с над 20 закупени шапки. Минава само за да си поговорят. Сред все по-оредяващата клиентела преобладават дами над средната възраст, а мъжете са предимно лекари и военни, които службата е привикнала да не ходят гологлави. Преди хората да тръгнат масово с китайски евтинии, Гинка често е правила и ремонт на шапки. Дори веднъж й занесли за преправяне австрийски екземпляр, на чийто етикет ясно се виждала годината на производство – 1814. В такива случаи всичко се разпорва, изчетква се, почиства се с френски препарат, след което се изпира в десетина води. Навремето Гинка е префасонирала и шапки на киноцентъра, но не се е интересувала за кои филми. От Народния театър пък не дошли да си вземат поръчката.

Заради лекуване с грешни лекарства Гинка недочува и говори много силно. Понякога мисълта й отскача като врабче в неочаквана посока или пък притихва внезапно. Мъчно й е, че много професии се затриват. Преди 9 септември в София е имало над 20 шапкарски ателиета, а сега са останали само тя, "господин Димитър", г-жа Сардарева и още един-двама. Разказва ни за учителя си Данчо, който е бил с трето отделение, но пък с природен финес и професионален опит, натрупан в Чехия. Радва се, че според пресата килимарството у нас се възражда и имало износ за Англия. "Завършила съм икономика, но не съм добър търговец, признава тя и допълва: Всеки ден си казвам, че от утре затварям." Хората предпочитат бейзболни шапки вместо такива, правени 7 дни по 6 часа. Вече дори не ги взимат и под наем за сватби.

На тръгване г-жа Ганева ни моли да пишем повече за професията и по-малко за нея. "Статия за мен може и да не публикувате, но обезателно трябва да посетите музеите в Париж", заръчва ни тя и ни стиска с малките си топли ръце.

Форма и съдържание 

Един от магазините с най-дълга история в България изработва и продава форми за сладки 

"Форми за елхички имате ли", пита жена на средна възраст, докато разглежда тясното магазинче на ул. "Стефан Стамболов". "В момента нямаме", казва продавачът. "А ще получите ли", интересува се пак. "Да, ще НАПРАВИМ."

В магазина за форми за сладки и шприцове до Женския пазар артикулите не се поръчват, а се правят. На неугледната витрина с тъмнозелена дограма са наредени двайсетина железни формички с надписи, които човек трудно би се сетил, че е виждал в миналото. Грижливо подравнени отвътре са всякакви геометрични форми, сърца, кучета, звездички, шрпицове във всевъзможни големини с цена от левче до 10.

Малкото пространство обаче има голяма история. Тя започва преди 70 години, когато Димитър Станишев, тогавашният собственик на магазина, започва бизнеса си по неволя. С историята му ни запознава неговия племенник – Захари (53 години), който наследява занаята и сега е майсторът. "Няма нищо общо със сегашния Станишев", първо държи да подчертае той. Като млад Димитър завършва две висши образования – френския колеж "Св. Августин" и право, научава три езика. "Дипломите му обаче се късат и го изпращат в Белене. Грехът му е, че неговите чичовци се направили първите шосета след освобождението, когато България е била само кал и пясък. Те са поставили павета, които стоят и до днес."

В Белене Димитър остава жив по случайност – оказва се, че тамошният лекар е завършил същия колеж и като срещнал негов възпитаник, решил да му помогне – сложил му кръв в урината и  съобщил, че му остава малко живот. Властимащите го пратили да издъхне спокойно вкъщи.

Племенникът разказва, че след това "нещата се разминали" и Димитър бил изпратен да работи в консервна фабрика. От наученото там решил, че може да се справя сам, започнал да изобретява формите за сладки и отворил магазинчето. Захари е далечен роднина, който преди 7 години по случайност започва да помага на чичо си (синът на Димитър умира в автомобилна катастрофа), малко преди той да почине. "Неговата мечта беше това дело да се продължи. Когато си отиде, аз започнах да правя малко по-различни неща, защото не можех да се ориентирам – от много железа не знаех кое трябва да направя първо. Нямаше как и да поръчам преси, бяха много скъпи. Затова започнах да се уповавам на ръцете си и така всичко се превърна в ръчна изработка."

Съпругата на Димитър Станишев умира преди 7 месеца. През годините единствената й молба е, докато е жива, в магазина нищо да не се променя. Затова го заварваме такъв, каквото е бил преди 50 години – 3 на 10 метра, с автентични табели и занемарен вид от времето. Магазинът е затварян пет пъти, но тъй като по онова време е бил единствен снабдител на сладкарския цех в ЦУМ, е отварян отново и отново с разрешение на министър. "Било е много жестоко, историята е тежка, но Димитър беше един много достоен човек", обобщава наследникът.

Самият Захари също има богата бизнес история. По време на промените напуска държавната си работа в Министерския съвет като поддържащ телефонната техника и се захваща с изработка на кожени бижута и кожени пана. "Тогава работехме на "Кристал" и бизнесът беше най-добре, защото не плащахме данъци." Малко по-късно заедно с Михаил Пашалийски, съдружник, приятел и човекът зад шанда, отварят видеотека, "по времето, когато имаше филми и се изкарваха пари". Сега двамата въртят магазина за сладкарски форми и определят правенето им като най-удовлетворяващ им досега бизнес.

Формите Захари измисля сам и ги прави със "смешни инструменти" - клещи и ръце. Има много тайни, едната от които е чисто механичният начин на захващане, без запояване. Именно това ги разграничава от стандарта – те са уникални и са практически вечни, за разлика от останалите, "дори и немските", които се разлепят в най-скоро време и се разпадат. Често работи по поръчка – достатъчно е клиент да влезе и да поиска нещо, то ще се изпълни специално без минимум за поръчката. Форми се избират според сезона – сега например вървят най-много елхичките и Дядо Коледа. Все пак фаворит при продажбите са сърчицата за Св. Валентин и формите, свързани с Великден. Най-трудни са тези с повече извивки като комета, заек или куче. "Тук са идвали Иван Звездев, Ути Бъчваров, клиенти са ни и големи сладкарски къщи като "100 грама сладки", разказва Захари. Снабдяват се предимно от нас, защото, като си поръчват формички от чужбина, една им излиза 30 лева, а при мен ще излезе около 10." В Лас Вегас има две български сладкарници, оборудвани оттук. Форми са заминали и за Австралия, Канада, Испания.

А конкуренция винаги има, директна или не, допълва майсторът. "Тя дори поврежда мисленето на хората и те се подвеждат по евтиното. В началото на мен ми реагират остро на цената от 5 лв., но с практиката се усещат, че грешат. Хората нямат представа, не разбират и раздават оценки, без да са пипнали нищо с ръцете си. Лесно е да се дават присъди, трудно е да измислиш нещо."

Накрая разбираме, че сме хванали Захари в специфичен момент – не е решил какво да прави с магазина в бъдеще. Казва, че няма на кого да предаде занаята, защото има три дъщери. "Това е мъжка работа – изисква се много сила в ръката." Но е сигурен – ще съхрани тайната на занаята възможно най-дълго.

Колелото и градът

Ивайло и Радослав Якимови от веломагазин "Близнаците" 
Ивайло Якимов и Радослав Якимов, 32, са братята - собственици на веломагазин "Близнаците" - едно от добрите места в София за купуване, сервиз и поддръжка на велосипеди. Намира се в кооперация, близка на спирката на автобус 94, зад оранжеви решетки и жълта врата.

Навътре и вдясно са металните рафтове, отрупани с велосипедни джаджи - педали, шайби, болтчета, скорости, седалки, винтове, ключове, помпи, фарове. Самите велосипеди стоят в по-високата част на магазина срещу вратата като на подиум – над десет броя, между които един розов с бели гуми. Част от моделите за възрастни висят и от тавана, окачени до гумите.

Задачите в магазина са разпределени между двамата близнаци в работно време от 10 до 19 часа (в събота - до 14 ч., в неделя – само през лятото). Обикновено единият работи с клиенти до обед, другият – следобед, засичат се в средата на деня около 14 часа, понякога ремонтират заедно.

За около час в компанията на Ивайло научаваме, че не е избирал да се занимава с този занаят: "Не съм решил, така се случи." Колелото на късмета се завърта през 1994 г., когато братята са в гимназията, а баща им отваря магазина с важното уточнение, че "не е бил сигурен, че това ще е магазин за велосипеди, а магазин, за да продава нещо". Щастливото стечение на обстоятелствата го настига от страната на близкия съсед – търговец, на когото били платили с разглобени велосипеди и които той му предложил да сглоби отново и да продава. Бащата приел и колелото се завърта отново. Семейството купува помещението през 2001 г., а от 2003-а Ивайло и Радослав поддържат бизнеса на "Близнаците" сами.

Спирката е динамична, следователно и оборотите, но трафикът от хора във веломагазина зависи и от времето: "Нашият бизнес е много сезонен, казва собственикът. Може да се каже, че шест месеца има работа, шест месеца - няма."

В слънчевия ден на нашето посещение за по-малко от час бяха продадени помпа, фар, багажник и лепенка, която да послужи за гумените ботуши на един клиент. Освен това Ивайло смени една гума и обясни на всеки купувач всичко за продуктите - за какво ще служат най-добре, как се използват, с кой номер ключ се монтират и демонтират. Забелязвам, че не иска да му плащат за дребни консумативи и разни шайби. Той ме поправя, че това не важи за всички, а само за редовните клиенти, които получават безплатна поддръжка на велосипеда, купен оттук, в продължение на една година.

"Много хора, на които обяснявам разни неща, си мислят: "Той нещо ме лъже. Насочва ме към дадено нещо, защото има някаква изгода." По принцип човек се е убедил, че много хора действат по този начин, но аз винаги започвам с въпроса за какво ви трябва велосипеда. За себе си бих казал, че не искам да продавам на всяка цена, затова понякога не вземам велосипеди, които принципно са оборотни, но знам, че човек би имал проблем с тях. От търговска гледна точка обаче това е неправилно", казва Ивайло.

Следващите въпроси към потенциалните собственици на ново колело в "Близнаците" са: Къде ще го карате? Кой ще го кара? С какви килограми е? С каква интензивност ще се кара? След това се обсъжда цената. По думите на Ивайло "има велосипеди за сто и петдесет и за пет хиляди лева, но на 95% от хората със сигурност не им трябват велосипеди над 600-700 лева, защото не могат да установят разликата". Освен ако не са професионалисти, разбира се.

Най-трудните клиенти са децата, понеже те не знаят от какво точно имат нужда и им е сложно да определят дали се чувстват удобно. Останалите, които карат колело, са няколко типа: "Едните карат за удоволствие и те са по-големият брой. Другите карат всекидневно за придвижване. Някои от тях го правят, защото имат екосъзнание и мислят за природата. Другата част карат колело от бедност, за да се придвижват. Децата карат много велосипеди и се ориентират по модата. В последните години със замогването на част от нацията карането на велосипед за много хора е и начин да покажат начина си на живот - че спортуват, че са дейни, че се грижат за природата... Някои карат заради самозаблуждение, че ще отслабнат, което не е така - за да отслабнеш, трябва да караш по определен начин, да вкараш сърцето в ритъм и да влезеш в кардио."

Иначе основните проблеми пред колоездачите в София според Ивайло са два – липсата на места за каране и кражбите на велосипеди. Докато те намират своите решения, сигурно е добре да регистрираме колелото си на veloregister.bg и със сигурност е добре (и за начинаещи) да караме по обиколната пътека на Витоша – от Симеоново до Железница.

Точен човек 

Николай Христов е щастлив, че интересът към механичните часовници се завръща 

През 1972 г. Николай Христов завършва столичния техникум по фина механика и оптика и веднага се потапя в тихия микрокосмос на часовникарството. Първите и най-важни години прекарва в сервиза за японски и швейцарски часовници на "Витошка". Там има щастието да се учи при Воин Спасов ("седиш зад него и крадеш занаята"), защото на много други места по това време по-скоро са съсипвали часовниците. Според Николай съветските часовници не били чак толкова лоши, проблемът е в слабите майстори и в плановата икономика, принуждавала зъболекарите да правят пломба на всеки 15 минути, а часовникарите да работят без нужната информация и резервни части. "Всички дефицитни части се изписваха веднага след получаването им, за да може да се работи на частно. Системата беше направена така, че нищо да не се върши", споделя Николай.

Той успява да си набави нужната литература благодарение на... любовта си към каякарството. Като ученик го изпращат по задължение в Панчарево да изкара курс по гребане и ветроходство и така Ники открива своето хоби. Толкова е запален, че през 1979 г. става първият българин, изминал с каяк цялото трасе на Tour International Danube (TID) – от немския Инголщад до Силистра. Ежегодното приключение по р. Дунав продължава 9 седмици и никой не иска да пусне Николай в толкова дълъг отпуск. Затова той няколко пъти през годините напуска работа, което в онези времена не се е посрещало с овации.

Днес Ники има зад гърба си 18 пълни участия в TID. По Дунав той е усъвършенствал немския си, завързал е контакти с колеги и се е запознал със съпругата си австралийка. Така началото на 90-те го заварва в държавата континент, където той работи по професията си и е много впечатлен от свестния си шеф и от нормалните човешки отношения в ателието. След раздялата с австралийката часовникарят се завръща в България, а на изпроводяк шефът му казва: "Когато и да дойдеш тук отново, на следващата сутрин в 9 можеш да започнеш работа."

Радва се, че от началото на новия век има сериозно завръщане към механичните часовници (нарича го връщане към естетиката) и според него сега съотношението в проценти е 80/20 в полза на електронните. Това означава, че занаятът няма да изчезне и ще има нужда от професионалисти.

Ники ни показва автоматичната машина за почистване (грубо казано, нещо като съдомиялна за часовници), уредите за тестване на херметичността, на точността на кварцовите и механичните модели (виброграф), както и устройството за размагнитване на механични часовници.

Научаваме, че на скъпите модели задължително трябва да се прави сервиз на всеки 3 до 5 години, което включва и смяна на маслото. В часовникарството се ползват много видове масла и Ники ни показва скъпа ампулка с 2 грама течност, която след време може да се озове в кофата просто защото старее. В друго чекмедже пък виждаме специфичен уред за регулиране точността на Rolex.

"Часовниците комбинират в себе си почти всички науки. Те са хилядолетен човешки опит на върха на пръстите, затова е най-добре да говорим за изкуство, а не за ремонт. Това е професия за индивидуалисти, защото постоянно трябва да четеш и да мислиш. Ако съм станал добър часовникар, то е благодарение на спорта, на контактите ми, които ме накараха да повярвам в себе си", признава Ники.

Лесно ще откриете ателието му на "Позитано" 7, особено в петък, когато отпред винаги има кола с каяк върху багажника.

Твърди корици 

Мишката не изяде книжката, казва книговезецът Венцислав Денков 

Венцислав Денков работи като книговезец вече над 40 години и не смята занаята си за отмиращ. Преподавал е в Националната професионална гимназия по полиграфия и фотография, а в началото на 90-те създава собствено ателие в центъра на София - ВЕНС-7. На една от стените виси грамота за почетно членство в Задругата на майсторите на художествени занаяти.

Венцислав Денков разказва в подробности и термини стъпките на извършваната работа – винаги изцяло ръчна, често пъти отнемаща до няколко дни за поръчка. Историята на книговезането започва с печатарската преса на Гутенберг, а собствената му професионална биография - с баща му, от когото учи. Майсторът изработва обикновени и луксозни подвързии от естествена и изкуствена кожа, украсени според характера на творбата; прави тефтери и албуми, занимава се с реставрация на стари издания...

Книгите връща веднага и затова изпускаме възможността да видим завършена последната от тях – илюстрован том на Дантевия "Ад", който от разкъсана антикварна вещ се превръща в скъп подарък. И ако в ателието сега са останали само голи корици и мостри на облекла, то в чекмедже се пазят множество снимки от предишни поръчки, по които обяснява специфичното в работата над всяка от тях. "Майн Рид, Жул Верн, Стефан Цвайг... не могат да са еднакво оформени – обяснява той – различните автори и техните творби изискват винаги уникален подход." Особено впечатляваща е подвързията на том сонети – съчетание от естествена кожа, златно фолио и дърворезба.

Венцислав Денков не смята, че търсенето намалява. Напротив, има и винаги ще има хора, които обичат книгите. Клиентите му са както читатели, желаещи да запазят качествено и дълго любимите си произведения, така и букинисти, инвестиращи в "преобличането" на цели библиотеки. В списъка се включват дори институции като Националната библиотека и редица министерства. От 2-3 години услугите на майстора ползват и много млади хора - често получава по имейл от други градове авторски текстове, които превръща в готови произведения.

Ако има противопоставяне, то не е между компютъра и традиционната книга, а в начините на четене – меките джобни издания, прехвърляни разсеяно на път в градския транспорт, и твърдите тежки томове, изискващи време и концентрация. Неведнъж след първия прочит на току-що закупен роман в ателието му пристигат хора с куп разлепени листа – критикува бързата съвременна работа майсторът.

Само за книгите от собствената му библиотека не остава време. "Но и обущарят ходи със скъсани обувки" – заключва той усмихнат, събирайки снимките от масата.

Кръцни-срежи 

Първия си официален панталон Елма Димитрова ушива в четвърти клас 

Рано или късно всеки има нужда от шивашки услуги, категорична е Елма Димитрова. Тя е шефът и управител на ателието тук, а двете дами, които участват в бизнеса с нея, са Бисерка и Адриана.

Елма има математическо образование, но онова, което я прави истински щастлива, е да работи с ръцете си. Казва, че първо било плетенето: "Шиенето се появи по-късно, но не чак толкова много - в четвърти клас отидох на училище с панталон, който си бях шила сама."

Виждала е баба си да тъче на стан и да обработва вълна. Майка й е от Кюстендилския край, който се славел с уфатни жени, както там им казват. Уфатна означава жена, която не само умее, но и има желание да направи нещо и го прави.

Най-първите опити на Елма като шивачка започват с надомна работа, след като е приключила с професионалните си занимания в отдел "Подготовка и контрол на данни" на електронноизчислителен център. По думите й това е "структура, изчезнала почти едновременно с тоталитарния режим в България, с много персонал и големи електронноизчислителни машини - компютри, но с огромни възможности. На тях се пресмятаха големи строителни проекти, включително и такива извън България". А в България – Аспаруховият мост.

Преди да регистрира официално фирмата си "Елител" през януари 2006 г., Елма започва да шие професионално като наемен работник - дълго време е обикновена шивачка, после - бригадир, организатор производство, работила е в кроялна и, обяснимо, твърди, че шивашката професия е с богати възможности, затова през цялото време умишлено предпочитала да действа на различни позиции, за да обработи уменията си с рутина до момента, в който узрее за решението "мога и сама".

Елма, Бисерка и Адриана се запознават във фабрика "Хрисома", където работели, преди да станат успешно трио зад машините на улица "Хан Крум" 36 в София. Работното им време сега е на смени - между осем и 19 ч., в събота – от 9 до 15. Помещението им е светло и топло, с десетки разноцветни конци и прозорци, през които се вижда как шият и от улицата. Твърдят, че винаги завършват обещаното в срок. Според изчисленията им на ден имат по тридесет клиенти и смятат, че ателието им "печели страшно много с широкообхватност - ние сме готови да опитаме неща, които не сме правили досега". Нестандартните им поръчки включват седалки за автомобил, поправка на бебешки обувки, "чанти, кожени облекла, пердета, палатки, калъфи за мебели, раници, приспособления за спортове - страшно много са и клиентите ни знаят, че ние извършваме всички услуги, които опират до шевна машина".

Бодът, който шивачките използват в над 90% от случаите е т.нар. прав бод. Пико се нарича декоративният машинен бод, който служи за обточване на фини тъкани като дантела. Бод зад игла се използва в ръчните бродерии и декорации от типа свободен рисунък. Същият прикрива отлично несъвършенства в дрехите чрез арт-апликации.

Пиковите сезони за шивашки услуги в България са пролетта и есента. Според Елма това се дължи на нормалното желание на хората "да приберат или извадят дрехите си поправени, други искат просто да ги освежат". Допълнителните или загубените килограми са отделна причина, както и навикът на някои от клиентите тук вече да не мерят новозакупените си дрехи, защото "съзнават, че конфекцията не им пасва идеално, знаят, че така или иначе ще има за дооформяне и преценяват, че ще ние го донагласим".

Подходът към всяка дреха, както и към всеки клиент е различен. Приятелствата са чести, а за новите клиенти тук се казва, че са "тези, които старите са довели". Поправките стават готови в рамките на един работен ден, експресните стават на мига и на място, а кредото на Елма е дочута някога реплика: "Представяй си естественото движение на тялото."

Фотограф: Добрин Кашавелов
Lightest' 2011 e специално създадена рубрика, в която сме събрали най-препоръчваните от читателите материали, публикувани в Капитал Light през годината. 

Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

22 коментара
  • 1
    sunlight_bg avatar :-|
    sunlight

    Мили хора с честен занаят, нещо рядко срещано в днешно време..

  • 2
    durvodeleza avatar :-?
    Vladimir Valtchev

    До коментар [#1] от "sunlight":

    Недей с тая миловидност и умиление.....а с преклонение към тези храбри и различни хора Ако това е било доскоро нещо рядко, помни ми думата че в кризата много позабравени занаяти ще се възродят за да хранят семейства, а много бели якички ще останат без работа. Чудя се какво ли биха работили офис -програмираните хора в тази нова реалност....

  • 3
    sunlight_bg avatar :-|
    sunlight

    До коментар [#2] от "durvodeleza":

    Аз много се радвам на хора, като описаните в статията, защото приемат клиените си по личен и много приятелски начин, а не сякаш просто "трябва" да ги обслужат. "За" съм да има повече такива ателиета и магазинчета с душа, а не само пълни с комерсиализъм... А за офис-програмираните хора мисля, че още дълго време ще има работа ;)

  • 4
    son4eto_ avatar :-|
    son4eto_

    Браво! Дано такива предприемчиви хора продължават да работят в трудните условия на масово производство и глобализация. Благодаря, че ни срещнахте с тях!

  • 5
    anihilator_jack avatar :-|
    anihilator_jack

    Ете такива статии най-обичам да чета в петък вечер. Да са живи и здрави всичките, еле пък шапкарката, че зиме като се върна в България ще ми трябва нова шапка:)

  • 6
    gt avatar :-P
    гт

    Браво на вас!

    :-)

  • 7
    tucker_case avatar :-P
    tucker case

    куул...:)

  • 8
    georgipetrov55 avatar :-|
    georgipetrov55

    За съжаление обаче и сред занаятчиите има доста, които просто искат да те минат. Имам чувството че са се назлобили вследствие на финансовите трудности и незачитането... Но има и много добри примери като тези мотивирани хора!

  • 9
    fugazi avatar :-P
    fugazi

    Великолепна статия!

  • 10
    veny_g avatar :-|
    Вени Г.

    40-50 годишните ще доживеят началото на края на индустриалната цивилизация, когато занаятите и занаятчиите ще съхранят останките от човечеството. За подробности питайте гугъл за Olduvai theory


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

Вътрешен човек

Вътрешен човек

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK