Поздрави боговете от мен
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Поздрави боговете от мен

1991 г.

Поздрави боговете от мен

20 години без Димитър Воев

71898 прочитания

1991 г.

© Нели Недева-Воева


Поэты не рождаются случайно,

Они летят на землю с высоты, Их жизнь окружена глубокой тайной,

Хотя они открыты и просты.

Тези стихове са от песен на руския певец и музикант Игор Талков, посветена на трагичната смърт на Виктор Цой от култовата руска ню уейв група "Кино". Цой загива при автомобилна катастрофа през август 1990 г. (година по-късно по време на концерт е застрелян и самият Талков). Но сякаш са писани за Димитър Воев – още един поет и музикант от онази епоха, отишъл си без време през септември 1992 г.

Когато за пръв път срещнах Митко, той беше ъндърграунд. Песните му не се въртяха по радиото, не го даваха по телевизията, стиховете му не се издаваха. Днес, 20 години след смъртта му, нищо не се е променило: можете да препишете предното изречение – ще е вярно.

Той пак е ъндърграунд – напълно неизвестен за широката публика. Ако попитате на пл. "Славейков" за единствената му издадена посмъртно стихосбирка, ще получите отговор: "Много трудно се намира, това сигурно е най-търсената книга на пазара, постоянно питат за нея." Странен интерес към 30-ина текста, които в наше време отдавна се намират с един клик в интернет...

Когато срещнах Митко за пръв път, той ми се стори надут и високомерен. Бяха дошли на втората поп и рок панорама във Видин през юни 1989 г. Полунелегалното списание "Ритъм" беше пуснало една високопарна статия с откъси от 2-3 негови текста. Това беше знак на висше благоволение – или поне така ни се струваше на нас в глухата провинция.

Той влезе в тесничката стая в Младежкия дом и я изпълни с ръста и присъствието си. Изглеждаше както го знаете от снимките – изключително стилен, в черно и бяло, някой "не оттук". Попита: "Раздадени ли са вече наградите или ще трябва да свириме все пак" – и на секундата ни стана неприятен. Надут софиянец, който още преди началото пита "къде ми е наградата... или трябва първо да свиря". Тогава не знаехме кой е, иначе щяхме да знаем, че ни е питал "това поредната ала-бала ли е, щом като е организирано от комсомола... поне да си знаем и да нямаме илюзии". Той просто беше свикнал да го гонят, тормозят, забраняват и беше привикнал да очаква само най-лошото.

Но този път не беше ала-бала. "Нова генерация" изпълниха три песни, спечелиха първа награда... и мен. Водех радиопредаване тогава (по същество – напълно пиратско) и взех интервю от Митко. Въпросите ми бяха идиотски (токова ми е бил акълът тогава), но той отговаряше търпеливо. "Нова генерация" идва от едно мое поетично произведение... Студена вълна, това е стилът ни на изразяване, естетиката ни... Не, "Ледове" не е посветено на дамата в нашата група... Текстовете ни третират отчуждението в съвременното общество... Да, на някои места има силни метъл агитки и някои хора ни освиркват, защото нашата музика е друга – ню уейв, рок, дори джаз. Не е приятно, но не мога да кажа, че е трудно, а и не навсякъде е така."

1990 г.
Автор: Нели Недева-Воева
"Улица Нов живот: 20 години след Димитър Воев"

Поет, композитор, вокалист и музикант Димитър Воев, основател на групата "Нова генерация" през 1987 г., участвал в групите "Парадокс", "Кале", "Воцек и Чугра", си отива от тумор в мозъка едва 27-годишен на 5 септември 1992 г.

Двайсет години след физическата раздяла в негова памет ще се състои мултижанров бенефис. Събитията започват на 26 октомври (Димитровден, неговия имен ден) с откриване на изложба на съвременно визуално изкуство, както и на архивни видео- и фото-материали, лични вещи, писма, сценични атрибути, любими сувенири и музикални инструменти на Митко. На 27 октомври на сцената на клуб Mixtape 5 ще излязат музиканти от различни генерации, свирили заедно с Воев в различни групи или вдъхновени от музиката и текстовете му. В бенефиса са предвидени и литературен пърформанс, с промоция на юбилейното издание на стихосбирката на Воев "Поздрави от мен боговете", както и специална промоция на филм-концерта "Нова генерация и приятели" от 1992 г., който ще се разпространява за пръв път на DVD формат.

Пуснах интервюто му и в местния вестник. И получихме писмо от гневна читателка, възмутена от мнението му за хеви метъла. Той бил велика музика, затова толкова хора го слушали, даже и сръбското било хубаво, като седнеш на маса да пиеш, не си пускаш ню уейв, нали? При поредното си ходене до София занесох на Митко вестника и писмото. Той го прочете, погледна ме и поклати печално глава: "Какво да кажа..." Година по-късно чух убийствените строфи на "Патриотична песен", завършващи с "Левски и Ботев останаха само на камък,/славеят на Славейков паниран е по-сладък,/а ваш'то сърце се разтваря в чиния/за сръбско, хеви метъл и гроздова ракия". Попитах го. Да, оттам беше дошло: "Това просто беше еманация на всичко това, което ни заобикаля..."

Митко всъщност не беше мрачен човек. Напротив, с него се общуваше много просто, лесно и естествено. Виждал съм го да се усмихва, да се възторгва. Особено въодушевен беше, след като свири в Берлин. Градът му беше направил огромно впечатление. И беше страшно доволен, че си е взел парченце от Берлинската стена. "Продаваха се – по една западна марка – но аз моето лично си го отчупих!"

Вятърът на промяната беше задухал, събаряше стени, обещаваше нови възможности... или нови разочарования. "Нова генерация" имаха издадена половин плоча (заедно с "Контрол"), свиреха тук-там, пускаха ги понякога някъде... и Митко пак беше останал сам. Новата генерация – и в прекия, и в преносния смисъл – избра да замине в чужбина. И около него се появиха Катето и Нели. Но някак при Митко нещата си оставаха същите – полуъндърграунд. И в новото време пак нямаше място за него – други бяха по-кресливи и по-нахални. Всъщност почти цялото поколение тогавашни музиканти се вдигна и се изнесе в чужбина – заедно с голяма част от феновете си. Онези, които преди се чувстваха тъпкани, забранявани и несвободни, потърсиха свободата и щастието си навън. Митко остана.

Отдавна вече журналистическата ми дейност беше само претекст да си намирам повод да се виждам с него и да си говорим. У Митко имаше някаква необяснима мъдрост. Той сякаш знаеше и виждаше неща, недостъпни за другите. Говорехме за какво ли не – за Вим Вендерс и "Криле на желанието", за Бунюел, когото отиваше да гледа за трети път във филмотечното кино, за Disintegration на The Cure, за нещата около нас...

1988 г.
Автор: Нели Недева-Воева

Понякога направо го тормозех. Сега се чудя колко търпеливо е разговарял с мен, даже мисля, че по едно време взе да му харесва, макар че сигурно понякога го дразнех с упорството и неинтелигентността си. Ама какво правиш още тук, тук те ценим шепа хора, ти си страхотен басист, защо не заминеш навън, там ще те оценят. Обясняваше търпеливо (явно не само на мен): "Моето място е тук. Така го чувствам. Нямам какво да правя в чужбина. Аз и не съм много добре с английския." Защо гледаш толкова критично на нещата, другите се скъсаха да пеят и свирят за СДС, а ти се дърпаш – нито пари изкарваш, нито подкрепяш промяната, само не ми казвай, че подкрепяш комунистите. "Не ги подкрепям, разбира се. Но... те политиците всички са еднакви, няма особена разлика." Тук се ядосвах и почвах да му говоря за промяната и СДС. А той клатеше глава, гледайки ме с известно съжаление, и приключваше разговора с: "Виж, за хора като нас никога да има промяна..." Тогава си мислех: "Е, драги, за това вече не си прав." Минаха години, той се оказа прав (за всичко!), а аз не. Не знам откъде знаеше или усещаше така нещата. Ако аз тогава ги знаех, щях да се самоубия от отчаяние. А той си носеше кръста спокойно, пишеше, свиреше, пееше. Понякога се усмихваше по един печално ироничен начин на целия абсурд наоколо. Беше като сцена от филм: седим в репетиционната на един концерт, докато Генерацията почиват, отвън трещи виолетовият генерал Емил Вълев. Митко е с ярконачервени устни и гримиран като Робърт Смит от The Cure, пуши (поне такъв спомен имам) и се усмихва странно, сякаш гледа някъде далеч. Разказва ми някакви неща, а аз само слушам – как ченгета непрекъснато го спирали и пребърквали за наркотици (това му беше особено смешно, не съм го питал дали е взимал нещо, не посмях, а и не е моя работа), как веднъж даже бягал през терасата на някаква квартира по покривите. Да бях записвал, винаги носех касетофон със себе си.. но ние просто си говорехме, бяхме вече сравнително близки, пък и кой да знае какво ще се случи по-късно...

1989 г.
Автор: Нели Недева-Воева

Днес хората, които го ценят, може би си мислят, че Воев навремето поне някога е бил много известен, уважаван и почитан. Няма такова нещо. Беше толкова духовно по-голям от останалите, че направо ги смачкваше. Дразнеше ги, завиждаха му, не го обичаха. Не помня музикант да е казал добра дума за него, докато беше жив – поне пред мен, а аз общувах с доста други. Само това да беше...

Когато излезе албумът/касетата "Завинаги", написах ревю за него в сп. "Ритъм". Редакторът намали оценката за албума от максималната 5 на 4 с мотива, че "не може българска група да получава толкова висока оценка, колкото само най-добрите чужди", и резна 1-2 похвални изречения. Така в и без това кратичкия текст останаха в общи линии предимно критики. Стана ми адски мъчно за Митко. Срещам го на Синьото кафе. Той въздъхва: "Не ме интересува какво ще напише някой за музиката ми, тя не е за да пишат за нея, а за тези, които я усещат." "Ама аз..." Той вдига рамене и казва кротко: "А за липсата на професионализъм можеш да ни критикуваш колкото си искаш. Аз съм наясно със способностите си, както и че не съм най-великият бас китарист на света, спокойно." Да е прочел сигурно пет текста за себе си приживе – и единият от тях да е този и такъв... И досега ми е гадно. Митко обаче не се обиди.

Една вечер няколко месеца по-късно

той ми се обади по телефона вкъщи. Никога не го беше правил, нито пък някога го бях виждал/чувал толкова смутен и объркан. "Ники, имаме нови песни, всъщност цял нов албум, записан на демо. Търсим кой да го издаде. Днес ходих в "Рива саунд" и говорихме. Те не искат да го издадат – обясняваха ми нещо, но нищо не разбрах. Защо така... Ти не работеше ли там, можеш ли поне да ми кажеш защо?" Хванах се за главата. Аз бях DJ в другия отдел на фирмата, но познавах добре и хората в издателския. Румен Бончев беше меломан, ценител и отлично знаеше кое колко струва. Няма друг с толкова заслуги за БГ музиката през 90-те – сигурно половината от всичко тогава (стотици албуми) е издал той, плащайки загубите от собствения си джоб. Но понякога се заинатяваше. Опитах да успокоя Митко. "Ама не, виж, аз знам кой е. Но те са издали всяка възможна тресня наоколо и дори всеки аматьор, а точно нас не искат да ни издадат. Защо? Знам, че не сме най-великите, но все пак имаме доста фенове, ще се продава, най-малкото няма да е на загуба за разлика от останалите групи. Пък и знам, че нашата музика все пак си струва, той не може да не го усеща това. А ни отказа... (пауза) Разбираш ли, другите също ни отказаха. Ходих при всички други преди него. И ни отказаха. Защо?" Как да му отговоря, като и аз не знаех. Обещах му да говоря с Бончев на другия ден.

Никакъв резултат. "Рива саунд" не издаде този албум. Бончев беше упорит и не слушаше чуждо мнение, дори когато сам искаше такова. Година по-късно отказа да издаде и първия албум на едни притеснителни момчета от провинцията, които звучаха невероятно свежо: "Млади са още, има много хляб да ядат и тогава." Така никой не чу първия албум на групата, известна днес като "Остава". Никой не пожела да издаде и "Отвъд смъртта" на "Нова генерация". Това е истината. А в това време Митко е танцувал последното си черно танго със смъртта. Не знам дали е знаел, но той предчувстваше, пълно е в текстовете му с тази тема. Беше пророк, но никой не е пророк в собственото си село.

В началото на септември 1992-а бях във Варна, работех по подготовката на концерта на Йън Гилън. Една сутрин отворих вестника, докато си пиех кафето. И там на последната страница имаше три реда: "Почина Димитър Воев." И всичко свърши...

1988 г.
Автор: Нели Недева-Воева

Не е имало и не вярвам да има друг такъв духовен титан не само в българската музика или поезия, а в цялата ни модерна българска култура. Да, чувам някои да казват "кво толкова, един средно кадърен музикант и не особено талантлив поет, свирещ отдавна прашасала музика, която е била без особено значение още преди 20 години, боготворен от шепа мрачни носталгици, по погрешка взели отминалата си младост за някакво значимо културно събитие". Може и да са прави, не знам. Митко не беше за всеки. Но фактът, че с неговата естетика, култура, поезия, с неговия манифест "Ние сме нова генерация завинаги!" днес се идентифицират – като с никой друг! – изключително различни хора от всякаква възраст, включително 20-годишни, които нямат личен спомен за Воев и онова време, говори по-скоро друго. Че всеки може да я усети близка, като негова – стига да е от онези другите, изначално прецаканите от живота, аутсайдерите, в които дяволът е забил своя рог, които не искат, не могат, не знаят (от срам) и повръщат върху надеждата за по-добри дни, защото знаят, че няма да има промяна и топли вълни няма, затова единственото, което ни остава, е тази безнадеждност наша любима...

Чувам и други, които казват, че трябва да има улица на името на Димитър Воев или поне спирка, че трябва да влезе в учебниците вместо едни други "изпълнители", с чиито имена не искам да омърсявам този текст. Улица, спирка, учебници!? Митко би се усмихнал иронично на това. Сигурно би го поласкало малко, но не би му придал особено значение. Да, за него едва ли е от значение, където и да е. Но аз бих се чувствал добре, ако някога някъде има спирка "Воев". Бих ходил от време на време там просто така, да поседя. Да се почувстваш поне за малко у дома си, докогато пътуваш за никъде, и при близък приятел (без да твърдя, че съм бил чак такъв на Митко), когато наоколо всички сте жаби и аз не мога да проговоря езика ви сам.

На мен той ужасно ми липсва. Но се улавям, че е нещо като крайъгълен камък в целия ми мироглед: песните му звучат в главата ми, постоянно го цитирам в нещата, които пиша, гледам сякаш през неговия поглед случващото се... Вероятно частица от него живее в нас, хората от онова време. И това е единственото, което има значение. Ако другите го забравят, когато и ние си отидем – значи не им е бил необходим. Нищо ново под слънцето. "Тъмна земя, без светлини..."

И ако се питате къде ли е Митко сега, той го е казал – в едни от най-красивите и вълшебни четири реда, писани някога на български: На брега на морето са

кристалните светове.

Един бог със сребърни пръчици

спокойно сам яде.

Поэты не рождаются случайно,

Они летят на землю с высоты,

Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

33 коментара
  • 1
    blockblock avatar :-|
    block

    нова генерация завинаги сме баце. ма това може и да е проклятие хахаха да почива в мир бате мите.

  • 2
    baletlnetpepas avatar :-|
    Автор

    И аз си искам спирката с името на Митко Воев!

  • 3
    Avatar :-P

    движение за кръщаване на улица имаше още преди няколко години. но тогавашният кмет на софия, всички знаем кой е, не бил съгласен. и накрая стигнали до консенсус - да се кръсти улицата не да димитър воев, а на васил гюров...

  • 4
    vassilev12 avatar :-|
    Стефан Василев (vassilev12)

    "Един ми каза, че за да
    оздравея трябва да
    разкъсам със зъби всички
    изгреви"
    Д.В. 4.12.84 .

    Не оздравя,
    но спомен тук остави.
    Не оцеля,
    Сред тези мазни твари.

    Света не те разбра,
    И се опита да те забрави
    Но остана в нечии сърца
    Дори и да не ти се нрави

    Лети...

  • 5
    izabell avatar :-|
    izabell

    О небеса,боговете сигурно са полудели:)

  • 6
    joruel avatar :-|
    Георги Грънчаров

    Страхотен материал! Поздравления за Ники Русиновски за откровения текст и на "Капитал" за припомнянето на тъжната годишнина. Толкова прав е бил Воев... толкова прав... Тъмна земя без светлини... 20 години по-късно пак същото...

  • 7
    2.5 avatar :-P
    2.5

    Кога минаха 20години...

    ----------------------------------------------
    "песните му звучат в главата ми, постоянно го цитирам в нещата, които пиша, гледам сякаш през неговия поглед случващото се... Вероятно частица от него живее в нас, хората от онова време"
    ----------------------------------------------
    Поздравления за авора! Браво!

  • 8
    raimondo avatar :-(
    raimondo

    горчиво болно и мръсно ми е ... текста си е изповед , емпатията на Митко Воев е изкристализирала в творчеството му . Ако бе Буда на Хаваите навярно би творил слънчево реге ,и вместо за душевен глад , би сърфирал гладачната маса на баба си по истинските топли вълни там ... ала се е родил в шибанката ни шкебеджийска Българиийка - социалния курник на което сме криво заешко отражение - чистилище и мърсилище в едно . Ако бе с частица по обикновен , навярно нямаше да си създаде този злокачествен антипод - октопод - създание изпълзяло в неговото съзнание .... но и Митко , нямаше да пребъде в Димитър Воев . Прокълната цена - живот след смъртта за сметка на животът му тук и сега . баси ... никое добро не остава не наказано . По дяволите - търсят се изкупители на нова амбалажна вина .

  • 9
    shoshko avatar :-|
    Mарина

    Благодаря за този текст.

    Държа ме за гърлото от началото до края. Написан е толкова без "аз" в него и без хвалби колко авторът се е отъркал в Димитър Воев.

    С близки приятели сме спорили, че ако Воев беше жив след 1992 г. пак нямаше да иска да е жив сега. Никой никога не знае...

    Но е прекрасно, че се е случил, че го е имало, че е оставил по нещо в толкова много хора от "нашето" поколение.



  • 10
    lizzard avatar :-|
    лизард

    Онази част от мен, влюбена в Нова генерация, Контрол и Ревю никога няма да забрави. Касетките още седят на рафта...


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

Уволниха ме

Уволниха ме

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK