Уволниха ме
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Уволниха ме

Уволниха ме

Шест месеца от живота ми като безработен

72139 прочитания

Име: Виктор Йорданов

Възраст: 31

Образование: магистър по международна търговия от водещия в страната университет

Стипендии и завършени курсове в пет държави в Европа и Близкия изток

Студентски стаж в САЩ

Езици: английски, руски, български, словенски, чешки и арабски

Последна заемана работна позиция: отговарящ за екип от петима души и стажанти

Последно значимо отличие: 2012, социална кампания на годината

*Виктор Йорданов живее в държава на ЕС, официално незасегната от кризата. Някои имена, включително и това на Виктор, са променени.
Докато четяхме историята на Виктор, решихме, че би било полезно да поканим за коментар специалист по човешки ресурси и психолог. Изборът беше лесен. С удоволствие и благодарност ви представяме:

Златина Кушкиева

Уважавано име в сферата на управлението и развитието на човешките ресурси. Преди да се присъедини към групата на "Адеко" (точната позиция е директор услуги за развитие на човешкия капитал в Lee Hecht Harrison), Златина се е грижила за човешките ресурси и подобряването на бизнес процесите в международна компания. Сертифициран Senior Professional in Human Resources (SPHR) от американския HR Certification Institute.

Цветелина Йосифова

Основател и председател на съвета на директорите на Центъра за култура и дебат "Червената къща". В CV-то й има много наука и изкуство, обилно посипани с "психо". Най-сложното, което трябва да запомним, е, че тя е психотерапевт и психодрама терапевт. За децата от домовете, с които работи, и за студентите от магистърската програма "Артистични психо-социални практики" към НБУ тя е просто Цвети.

(Бел. ред. - За да не нарушим целостта на текста, решихме да оставим разказа на Виктор в оригиналния му вариант на сайта. Коментарите на специалистите върху написаното от него може да видите на конкретните места по разказа му в прикачените файлове (коментарите на HR Златина Кушкиева - в червено, а на психолога Цветелина  Йосифова - в зелено)

1.Отричане...
Преглед на оригинала
2. Другите са виновни
Преглед на оригинала
3. Живот в несигурност
Преглед на оригинала
4. Планиране на бъдещето
Преглед на оригинала
5. Концентриране
Преглед на оригинала
6. Опит
Преглед на оригинала

"Уволниха ме. Току-що."

Колегата по стая никога не ми е бил особено симпатичен, но не можех да не му съчувствам. Никой добре работещ не заслужава да загуби работата си, със сигурност не и без предупреждение. А този петък се очертаваше така спокоен... Потънал в няколко проекта едновременно, опитвах се да помогна с някоя друга добра дума на шокирания колега, когато вратата се отвори. "Викторе, можеш ли да дойдеш за момент", попита ме шефът. "Точно сега ли, имам толкова работа", помислих си, но го последвах. Две минути по-късно вече нямах чак толкова много работа. Всъщност нямах никаква работа.

"Преструктуриране, бла-бла, криза, бла-бла, много те ценим, бла-бла." В малката стаичка се беше сместила и мениджърката по човешки ресурси, която се усмихваше притеснено и очевидно нямаше какво да каже. "Къде да подпиша", прекъснах шефа тъкмо когато ме успокояваше, че може да ми даде препоръки. Не знам откъде се появи, но напускайки душната стая, на лицето ми имаше усмивка. "Чао, и мен ме уволниха", разделих се с колегата. Изключих компютъра, прегърнах колежката от съседната стая, също току-що уволнена, и си тръгнах, без кашонче с лични вещи, както правят по филмите.

Какво всъщност се случи?

Едва ли в това крило на сградата е имало човек, по-убеден от мен, че нищо лошо не може да му се случи в работата. Когато преди няколко месеца се разделихме с няколко други колеги, приписах уволненията им на факта, че не са толкова добри професионалисти, колкото се очаква. В относително младия си живот все още не бях уволняван.

Офисът ми е на 5 километра от вкъщи, които извървях за час в 35-градусовата жега. По пътя звъннах на няколко приятели и колеги, задвижих механизма. Само след час имах влак - чакаше ме уикенд в хубав град в провинцията, но преди да си стегна багажа, успях да си уредя среща с евентуален работодател в понеделник. Познаваме се, разбира се.

"Ех, стабилна средна класа. Решили и тръгнали да се разходят до провинцията за уикенда", коментира нашия план 50-годишен посивял господин във влака. Предпочитах да не му казвам, че от няколко часа вече не съм част от стабилната средна класа. Събитието още не беше официално - все пак още месец щях да получавам привлекателната си заплата, която най-много щеше да ми липсва. В неделя вечер, вече вкъщи, издирих и освежих за първи път от няколко години моето CV. Получи се добре, мисля. За последните ми две работи (общо 5 години) CV не беше необходимо - работата сама ме намираше по препоръки.

Барбара Еринрайк, известната американска журналистка, автор на бестселъра "Nickel and Dimed", в който описва една година от живота си, през която, вместо да се радва на солидни хонорари на журналист и преподавател, под прикритие и за минимално заплащане сервира, чисти къщи и работи в "Уолмарт", изследва и една друга част на американското общество, за която не се притесняваме толкова много - белите якички с добри университетски дипломи и стабилна, добре заплатена работа. Някак си по презумпция считаме, че след като ги съкратят, белите якички са в състояние да си намерят работа след седмица, а дори и да не стане така, имат достатъчно спестявания, за да не се тревожат за нищо дълго време. "Bait and Switch" разказва за опитите й, отново под прикритие, да намери добра работа в някоя корпорация. Бяла, образована, с опит, живееща в богат щат - на теория не би трябвало да има особени трудности с тази задача.

Действителността, както винаги, се оказва различна.

По ирония на съдбата и по всяка вероятност подсъзнателно си купувам книгата точно 2 седмици преди онзи черен петък. Забравям обаче за нея и започвам да я чета половин година по-късно. Тъкмо навреме, за да сравня действията си с тези на Барбара и всички останали в нашето положение. Най-важната прилика, за която никога не се бях замислял - сред белите якички няма безработица. Ние сме "в преход" или "си почиваме между две работи", "занимавайки се със странични проекти". Консултант е друга една много удобна дума, описваща нашите занимания. Консултантът на свободна практика, без значение кого, колко и за какво консултира, не е безработен. По тази причина фрийлансърът никога няма и да си помисли да се регистрира като безработен - дори и да има някаква полза за финансите му, това все пак е измама. И преди всичко унижение.

Като горд новоизпечен консултант се появих на първото си интервю за работа в понеделник. Разговорът всъщност се оказа увод към дълъг процес, който, ако всичко е наред, ще приключи с интервю ("което е по-скоро формалност") с президента на фирмата – гигант с хиляди служители, половин година по-късно. И всичко това за позиция, която дори не ме интересува особено.

В първите си седмици на консултант на свободна практика се люшках между три емоции - омраза към последната ми фирма ("Не ги е срам, не знаят какво губят, дано да фалират."), оптимизъм ("Това е най-хубавото нещо, което можеше да ми се случи. Не искам да работя за тях. Не ги е срам, не знаят какво губят, дано да фалират.") и изблици на паника ("Какво ще става с мен сега?")

"Ужас!", това пък е реакцията на майка ми,

която очевидно е по-притеснената от двамата за бъдещето ми. Самата тя е на стабилна работа, с един и същ работодател повече от 15 години и като някой напълно встрани от съвременния пазар на труда, има право да се чуди защо намирането на нова работа е трудна задача. Според нейната представа, след като си поканен на интервю( значи си техния избраник и след половин час би трябвало вече да си подписал договора. Тя, макар и да е преминала моя тренинг и да знае, че не съм напълно безработен, нарича ситуацията "проблем". Решението на проблема е само едно - трудов договор! "Друго си е", обича да повтаря.

За мое голямо нещастие точно в този момент изтече и годишната ми карта за фитнес, така че бях оставен без физически отдушник за всички тези напиращи в мен по-скоро негативни емоции. Бившият ми шеф така и не ми се присъни (като цяло спях учудващо добре, макар вече в по-странни часове, от 4 сутринта до обед например) за разлика от рецепционистката в моя вече бивш фитнес, която ми напомни, че нямам право да се оплаквам от неработещата отново сауна, защото "вече дори не членувате тук".

След първоначалния импулс да спестявам и притеснението от това, че пазарувам в семейното магазинче на ъгъла в 2 следобед, след като години преди това не ме бяха виждали на дневна светлина, реших, че има малки удоволствия от които не мога да се откажа. И понеже все пак имах угризения, че харча от спестяванията си, намерих и оправдание - ходя до любимото квартално кафене не с книга за удоволствие, а с лаптоп и за да работя. Два пъти седмично си позволявах и малък обяд към кафето си. Моите приятели не ме изоставиха - през първия месец се пригответе за много платени зад гърба ви вечери.

Винаги съм си мечтал да работя в приятно кафене и ето че се получи - сега бях един от тези, за които винаги съм се чудил как имат време да седят по кафенета в средата на работния ден. Истината е, че излизането по обяд ми даваше някакъв смисъл, повод да се облека и да не прекарам деня на дивана, а и в първите седмици държеше настрана от моята лична драма любопитната съседка. Сред другите ритуали, които ми помагаха да свикна с новото положение, бяха редовното бръснене, дори и да не ми трябва особено, след като с дни да не стигам по-далеч от кафенето, и обличането на чиста риза преди закуска. Закуската сама по себе си беше нов момент в моето ежедневие. Сега имах време! Другият нов елемент също ми хареса. "О, толкова добре изглеждате! Как беше почивката", попита ме един следобед фризьорката. "Не съм бил на почивка, отговорих, просто спя всеки следобед. Отговорът й ме развесели: "Работа мечта!"

Проблемът беше с имейлите.

След първата паническа седмица и десетки изпратени без посока автобиографии стигнах до извода, че традиционното търсене на работа не е за мен. Мразех сайтовете с обяви, представях си тъпото изражение на човека, измислящ обявите в името на поредната голяма фирма, за която по всяка вероятност така или иначе не исках да работя. Знаем ги тези ваши прекрасни условия за професионално развитие и приятна атмосфера, карах им се наум. Ако бъдещият ми шеф изискваше мотивационно писмо, изпращах CV с две обяснения в зависимост от случая. Обяснение номер едно: "За съжаление не мога да ви изпратя мотивационно писмо, защото срокът е до днес, а аз ви пиша от чужбина, където съм по работа. Разбира се, винаги можем да се видим и да си поговорим на живо, като се върна." Ето така създавах и впечатлението, че като консултант съм зает и пътувам, което е много важно. Обяснение номер две: "Прекалено много уважавам вашата фирма, за да ви изпращам банални писма с претенцията, че са написани специално за вас. Разбира се, винаги можем да се видим и да си поговорим на живо, като се върна от чужбина, където съм по работа." Малката измислица (обяснение номер едно) или истината (номер две) в повечето случаи не доведоха доникъде.

Докато очаква заветната корпорация да й звънне, Барбара Еринрайк се усъвършенства със серия от консултации с треньори по кариерно развитие, част от огромна индустрия, която взима последните ти долари, за да ти помогне да напишеш перфектната автобиография и да повярваш в себе си. Срещите с няколкото съмнителни типа Барбара комбинира с вечери, разбира се, срещу заплащане, с евентуални работодатели, които за разлика от други безработни край масата така и не се появяват. Четири месеца и 4 хиляди долара по-късно Барбара не е дори с милиметър по-близо до мечтаната работа. Аз нямам излишни 4 хиляди долара за такъв експеримент. А преди всичко отказвам да приема натрапеното убеждение, че след като си загубил работата си, проблемът е в теб и ти си този, който трябва да се промени. С изненадваща ме понякога увереност, която би струвала няколко хиляди долара и много терапия в САЩ, но на мен ми излиза безплатно, продължавам търсенето.

Онзи петък напуснах хубавия офис в представителна сграда с телефона в едната ръка и с кутия, пълна с визитни картички в другата.

Пет години срещи бяха затворени в тази кутия.

Моите контакти щяха да ме доведат до новата работа. Най-накрая приех и всички покани вLinkedIn, разбрах за какво служи този сайт и се заех да издирвам стари познайници, докато още ме помнят. След внимателна селекция от кутията извадих около 40 картички - хора с които съм си казал повече от "здравейте" и може би дори знам колко деца имат. С времето от тази група отпаднаха около 10 човека - дори и да знаех какво е семейното им положение, по една или друга причина не можех да се осмеля да им пиша. Към групата обаче прибавих около двайсетина служебни контакта, чиито визитки нямам, но знам как да ги намеря.

Всеки получи кратък, но персонализиран имейл с изречения като "хайде скоро да се видим в онзи винен бар", в който обяснявам, че е настъпило времето за нови предизвикателства. Никъде не се среща думата уволнение. Писмото приключваше с молба, ако чуят нещо, да се обадят. Който трябва ще се досети какво точно трябва се чуе. По-близките ми познати получиха като атачмънт и едно много хубаво CV на човек с опит, владеещ шест езика. Сетих се, че в студентските ми години ни съветваха да не казваме всичко в автобиографията, ако позицията не го изисква. В Европа явно не е хубаво да си признаваш, ако можеш повече. В тази връзка имам молба. Уважаеми специалисти от отдел "Човешки ресурси", позволете ми след години тежка работа да не трябва да си кастря CV-то, в която всяка буква е заслужена.

Междувременно дадох шанс и на някои любими фирми да ме открият, кандидатствайки директно за позиции, отговарящи на моите квалификации. Още се чудя как след петото място, за което кандидатствам в рамките на един месец, не се появява съобщение: "Съжаляваме, но сте изчерпали лимита си за кандидатстване в нашата фирма." Един път дори написах директно на заместник-шефа на огромната институция. Имах му визитката. Вече изпращах мейли по мои правила. От този период са и познанията ми за това как по възпитан начин да накараш някого да се разкара. Най-студен пък ми се стори имейлът от водеща консултантска фирма: "След много обстойно запознаване с вашите документи стигнахме до извода, че няма да се нуждаем от вас." На английски не звучи по-добре, повярвайте ми. Като се замисля, май предпочитам да не ми бяхте писали въобще, след няколко месеца мълчание така или иначе сам щях да се сетя, че не съм ви притрябвал.

Някъде по това време реших да пробвам нещо друго.

С моят опит и познания можех да помогна не само на някоя бездушна фирма, но и на някоя бедна неправителствена организация. Година-две на такова място ще ми помогне да се пречистя и с нови сили да се върна при акулите. Ако сте готови да смените държавата (оказа се, че аз съм готов), светът на неправителствените организации е за вас. Търках очи и не можех да повярвам: Грузия, Сенегал, Аржентина - тамошният неправителствен сектор тръпнеше в очакване на образовани европейци с добър английски. Сред десетките обяви окото ми хваща предложението за работа в Москва. Една от глобалните организации за защита правата на човека си търси човек, горе-долу с моите квалификации, за една година. Работата звучи много интересно, а най-интересно е заплащането.

Шест хиляди евро. Месечно.

Това е същата организация, събираща част от бюджета си по улиците, с помощта на доброволци, обясняващи колко много ще помогнем с малка сума веднъж месечно. Освен автобиография и мотивационно писмо, което написвам в сложния онлайн формуляр, организацията изисква и отговори на десетки допълнителни въпроса, като за всеки отговор имам до 5 хиляди знака. Трите часа писане ми дават да разбера, че дори и срещу такава заплата не искам да работя за тази организация. Тя също явно го знае, защото никой не се обажда. Автоматизираните процеси по набиране на персонал - хубаво е да наблъскате автобиографията си с много ключови думи, които компютърната програма да улови и така да реши, че вашите документи стават за четене и от жив специалист - отнемат часове и след всяка изпратена апликация вместо с надежда ме изпълват с гняв. Кандидатствайки в една банка, трябва да отговоря на въпроса имам ли добра интернет връзка. Процесът по попълване на формата продължава около четири часа, информира ме банката.

По някакво чудо доброто настроение като цяло не ме напусна. Докато имах стабилна работа, често съм се питал, докато гледам новините, как ли я карат бедните испанци? Много ли са тъжни и притеснени? Сега знам, че по-скоро не. Животът продължава, простете клишето.

От какво най-много се страхуваш? Въпросът не е на някой терапевт, а на Даниел, преди щатен служител с добра заплата, сега сравнително известен писател без постоянни доходи. Със сигурност ще ме разбере. "Не искам да съм беден", признавам си. След продължителен смях Даниел обещава, че това няма да се случи. "Това е наистина добра възможност за теб. В такива ситуации ставаш много по-организиран и разбираш, че нямаш нужда от толкова много неща."

А може би съм късметлия?

Без да ги търся, сякаш получили отнякъде знак, седмица след уволнението се появиха и първите поръчки. Приключвайки един малък проект, съвсем скоро се появяваше друг. Страшно им бях задължен - можех да отговарям на въпроса "с какво се занимаваш сега", без да лъжа. Позволявах си понякога само да вметна, че съм "адски зает", ако въпросът идваше от недобронамерен човек извън близкия ми кръг. Разбира се, сега правех в пъти по-малко пари, но като изключим един голям ипотечен заем за жилище, нямам кой знае какви разходи. Единият от проектите не ми носи кеш, но освен че помагам, което ми носи поне удоволствие, имам платен телефон и медицинска осигуровка. Не е лошо. Нямам над себе си и шеф, който не знае английски, което също можеше да обясни донякъде доброто ми настроение. "Никога не съм виждала толкова свеж безработен", коментира една позната, преди да поясня, че аз не съм безработен.

Личните ми контакти, чрез които бях в състояние да намеря работа на няколко познати, не ми помогнаха особено, когато потърсих нещо лично за себе си. Получих не повече от пет отговора, всички в духа на "дръж се, много е шибано положението на пазара". И аз не знам какво точно очаквах да ми отговорят, така че не се сърдя. А положението е наистина шибано, не само защото изведнъж се оказах заобиколен от познати - консултанти на свободна практика. Как е възможно това при растящи икономика и заплати? Повечето са уволнени, но Анна например сама напуска работа и се разделя със завидна заплата. По-важна за нея е свободата. "Не разбираш ли, че работата на щат съвсем скоро ще престане да съществува. По-добре е да сме сред тези, които първи го научават и са подготвени за новото положение още преди всички даа станат като нас", мъдро заключава по телефона.

Първото ми интервю, уредено по официалния път - незначителна мениджърска позиция, една от десетките хиляди в глобална банка - протича по телефона и е прекъснато, след като казвам очакванията си за заплатата. Дори нямах време да се замисля по този въпрос, така че просто изстрелях заплатата ми отпреди четири години. "Дори не сте близо до сумата, която предлагаме", отсече жената и допълни "успех", но с ирония. Благодаря, много сте мила.

След няколко безплодни месеца,

разсърден на трудовия пазар, престанах да отговарям на обяви - рекордът ми от десет изпратени апликации за един ден никога не беше повторен. Моите приятели започнаха да търсят обяви вместо мен, но така или иначе пренебрегвах повечето от тях. При малко повече икономии (какъв късмет, че месец преди уволнението си напълних гардероба) с моите временни "проекти" и спестявания можех да откарам поне 6-8 месеца. Защо не и година? Имах и авариен план. "С толкова езици винаги можеш да работиш на нашата рецепция (ето къде трябвали чуждите езици). В хотелиерството умните хора много бързо правят кариера", успокои ме познат - важен мениджър в световна верига хотели. Сещам се за историята на успешен ИТ мениджър с годишна заплата 300 хиляди долара, чиято следваща работа, не по негов избор, е на продавач на дрехи в GAP. Което ми напомня - няма срамна работа, казва ви го един новоизлюпен филмов статист.

Моите контакти ми донесоха и личен HR мениджър. Диди работи във водеща фирма за човешки ресурси и бе така мила да ме анализира от професионална гледна точка. "Мммда, започна, много интересно." След което се зае да ми обясни, че принципно на пазара има място за всички, но сега пазарът е по-особен и може би моментът не е най-подходящ за нова работа. На минутата Диди отсече, че при тези условия мога да забравя за търсене на работа в нова сфера (довиждане, неправителствени организации!). Диди ме хареса и ми позволи да й пиша винаги когато някоя от стотиците им обяви ми хареса. Дългият ни разговор й бил дал достатъчно информация, за да прецени как да постъпи. Писах й около десет пъти и Диди винаги преценяваше да постъпи по един и същ начин - имейл към края на деня, с горе-долу следното съдържание: "Да, принципно отговаряш на условията, но точно този работодател много държи на условие номер 15, а ти пък точно това го нямаш. Успех в бъдещи начинания!" Не съм й писал от два-три месеца.

Ето я и историята, която разказвам, ако искам да разкрия колко тежко действително е положението (принципно не искам). По старата традиция изпращам CV за позиция, която ми се струва наистина интересна, още имам лукса да избирам. Уважавам фирмата - световен гигант във филмовата индустрия, затова използвам и обяснение номер две като причина, поради която не изпращам мотивационно писмо. След месец получавам отговор от моя бъдещ шеф. "Ще бъдете ли така добър да отговорите на два допълнителни въпроса, така ще можем да пресеем допълнително кандидатите." Ще бъда, разбира се. След 6 седмици пристига присъдата - не стигам до трети етап. Фирмата благодари за търпението и без да съм я питал, сама обяснява, че е изненадана от интереса - за едно място се борят повече от хиляда човека, с пъти повече от кандидатите за една студентска книжка в "Харвард". А, да, забравих да спомена - позицията е за 8 месеца, докато титулярката се върне от майчинство, без абсолютно никаква възможност за продължаване на договора след този период. Още се чудя какви свръхсили притежава избраният щастливец?

Наскоро трябваше да се отбия в офиса на един познат. Същата вечер бях поканен на бизнес миксер, на който щяха да присъстват всички хора, които би трябвало да знаят, че могат да ме назначат, но по една или друга причина още не бяха получили моите персонализирани имейли. Облечен за случая, с поне 30 визитки в кожения визитник (I come from the Church of Networking, бях написал в един имейл до познат, останал без отговор), първо се появих в сградата на моя познат. Съвсем доскоро бях тук чест посетител по работа, така че офисите на компании като Световната банка не ми правеха никакво впечатление. В огромното фоайе дори се поздравих с няколко познати лица.

Докато асансьорът ме носеше към един от последните етажи на този лъскав небостъргач,

срамът неочаквано се завърна.

Убеден съм, че си измислях, но дали онзи познат във фоайето не ме гледаше със съжаление? Все още ли принадлежа на тази сграда и нейните наематели, или за няколко месеца бях сведен до пълен аутсайдер? Откъде точно идва тази моя увереност и оптимизъм, след като за почти половин година не съм имал нито едно интервю за работа, като изключим полуофициалните разговори с бизнес познати и телефонното фиаско с онази банка, все още единственото ми истинско интервю за работа?

Напускайки сградата, нямаше сила на света, която да ме накара да отида на обещаващия бизнес миксер. Вместо това дълго вървях пеш в проливния дъжд, мислейки си, че ако на тази малка улица ме сгази ТИР, това никак няма да е лошо. Последната капка позитивно мислене за деня настояваше да спра да се самосъжалявам и да се прибера вкъщи.

Водата още се стичаше от мен, когато отворих единствения непрочетен имейл. Интервюто беше насрочено за следващата седмица. Без никакви връзки. Първото, което наистина ме интересуваше.

**До редакционното приключване на броя Виктор беше поканен на поредното интервю за работа, част от дълъг процес по пресяване на кандидати. И на второ обещаващо интервю в друга фирма, което го извежда до следващ етап. 

Автор: Инна Павлова
Преглед на оригинала
Име: Виктор Йорданов

Възраст: 31

Образование: магистър по международна търговия от водещия в страната университет

Стипендии и завършени курсове в пет държави в Европа и Близкия изток

Студентски стаж в САЩ

Езици: английски, руски, български, словенски, чешки и арабски

Последна заемана работна позиция: отговарящ за екип от петима души и стажанти

Последно значимо отличие: 2012, социална кампания на годината

*Виктор Йорданов живее в държава на ЕС, официално незасегната от кризата. Някои имена, включително и това на Виктор, са променени.

Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

76 коментара
  • 1
    dearblue avatar :-|
    dearblue

    да си купи книгата "приключение ЕООД''

  • 2
    illit avatar :-|
    illit

    Супер коментари от Златина Кушкиева!

  • 4
    bestbuy avatar :-(
    За да останат ХОРА в България.

    Както казват американците - Looking for a job , is a Full time job!

  • 5
    yhk36569316 avatar :-|
    yhk36569316

    Нещо ме притеснява в тази статия - на места се съмнявам в нейната достоверност, най-вече заради тази тенденциозна градация по Елизабет Кюблер-Рос и отворения литературен финал. Освен, че не виждам какво губи от уволнението си, какви са реалните му проблеми (освен изтеклата му карта за фитнеса - удф? - и сънищата с рецепционистката - фду!), уволнението му изглежда като някаква формалност.

    А това:
    пригответе се за много вечери, платени зад гърба ви...

    Ами опитвам се да го осмисля логически и не мога. Все едно му преливат кръв по време на вечеря...

    Някой би ли ми казал как мога да видя коментара на Златина Кушкиева - нямам представа защо не го откривам.

  • 6
    capital avatar :-|
    capital

    До коментар [#5] от "anesthetist":

    Коментарите на специалистите може да видите в прикачените файлове вляво, обозначени като инфографики. (коментарите на HR Златина Кушкиева - в червено, а на психолога Цветелина Йосифова - в зелено)

  • 7
    biros avatar :-|
    biros

    Имам въпрос - защо психолозите печелят пари? Чета червените коментари към статията, и те са прекрасни - дават съвети, допринасят с нещо, помагат на хора, на които им липсва професионален опит. Зелените? Май хванах рак на далака от тях. С нищо не помагат, не допринасят към нищо... и това е бил всеки мой сблъсък с психолози. Анализите им на ситуации са били грешни винаги.

    Съвременния човек не е несигурен в настоящето си. Неопитния човек е. Този, който е на 20-25-6-7 години и е работил само 2 работи и не знае как реално работи света понеже не му се е налагало да научи е несигурен. Това психологията е най-безсмислената наука на земята, понеже гледам психолозите залягат над книги и изследвания да извядят фактите, вместо да отидат и да изживеят живота, който така разбират.

    Иначе, надявах се на малко по-интересна история за безработен човек. Тази тук се повтаря хиляда пъти всеки ден. Но поне е хубаво написана и си заслужаваше да се чете заради коментарите на Златина Кушкиева.

  • 8
    the_core avatar :-?
    The Core

    По принцип темата ми е интересна и като видях заглавието, реших че ще чета внимателно.
    Вече четейки, си казах - какво по дяволите иска този? - силно негативно настроен, въпреки (уж) позитивния тон, общо-взето "високо некомпетентен"(т.е. - вероятно компетентен в напълно ненужна сфера), с очевидно високо самомнение и претенции!
    Специалността му е "измислена", визитката му - чиста нула!
    След това прочетох коментарите на специалистите и видях "дисекцията" в пълни детайли. (Нормален човек силно би се засрамил от този анализ!)
    Въпросният млад човек очевидно няма нагласа "да работи".. Той иска да "се изживява" и да бъде уважаван за нещо, което по принцип не притежава, но очаква някаква позиция да му го "пришие"!
    Дано поне прочете анализа на специалистите, и да бъде наясно оттук нататък, че HR специалистите са всъщност чисти психолози и високопарните му мисли няма да му донесат успех. Нужно е приземяване до реални стойности!
    В България на тези хора им казват "претенциозни безработни" и в момента изобилстват на "трудовия пазар" (явно и на други места по света, но пак българи!?)!

  • 9
    zzdravkov avatar :-|
    Zdravko Z.

    Луда работа.
    Баща ми казваше, това е работа, трябва да я вършиш, не да я харесваш! И аз бачкам яко, ако ме уволнят, ами ще бачкам на две места за да изкарвам същите пари, евентуално...

  • 10
    chocolate avatar :-|
    chocolate

    Хубаво е да има подобна история с току-що завършил български студент, който е в процес на търсене на работа...


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK