С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK

// Light / Lightest 2013

43 14 сеп 2013, 15:09, 47704 прочитания

Квартални братя

Личните истории на няколко жители от крайните столични квартали

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg


Черната овца

С автобус №102 до "Овча купел". "Другата София" - на работниците, ромите, бежанците и истинските хора, твърди Мартин Цеков


Квартални братя

Фотограф: Златимир Араклиев


Винаги съм искал да напиша нещо за квартала. Може би един разказ или едно изречение. Аз живях там. Майка ми, леля ми, братовчедка ми и брат ми живеят там. Ние всичките сме от Видин, но преди години тръгнахме да търсим щастието в големия град. Някъде, където да сме си вкъщи – да усещаме провинцията и да не е много скъпо. Искахме да не се разделяме с мръсотията и мизерията на родния град. Всичко това беше подсъзнателно. Имахме нужда от спокойно място, където да не се случва кой знае какво, но то да бъде в София, защото знаехме, че там има работа и пари. Това беше всичко, което искахме и "Овча купел" ни го предостави. По един или друг начин.

Макар кварталът да не е известен с нищо – нито с метрото си, нито с музикантите си, нито със забележителните си сгради (ако не броим тази на казиното), там хората са истински. Там няма мечтатели, а реалисти. Хора, които сверяват часовника си, когато пристигне сметката за тока, водата и наема.
Наскоро се върнах в стария квартал, защото имах нужда да се махна от всичко и всички в центъра. Парвенютата, двуличниците, прекалено амбициозните и "двигателите на обществото". Никога не съм бил прекалено амбициозен. Липсва ми простотата на живота в "Овча купел", обикновените хора, работниците, ромите и бежанците. Липсва ми рутинният живот, нонстопа, търговския център и автобус №102. И макар кварталът да не е известен с нищо – нито с метрото си, нито с музикантите си, нито със забележителните си сгради (ако не броим тази на казиното) – там хората са истински. Там няма мечтатели, а реалисти. Хора, които сверяват часовника си, когато пристигне сметката за тока, водата и наема.



Докато живеех в "Овча купел" не правех нищо. Е, бях студент, но това в България рядко се брои за нещо. В повечето случаи децата изпълняват болните амбиции на родителите си и се надяват един ден да успеят и да се махнат от квартала. Каквото и да значи това. Парадоксът е, че Нов български университет е в квартала, но почти никой, живеещ там, не може да си го позволи. Там учат децата от центъра, от Драгалевци, Бояна и другите квартали, а повечето местни момчета и момичета работят по автомивки, като промоутърки, продавачи, механици, доставчици, строители и т.н. Като родителите си. Не може да се каже, че повечето хора в "Овча купел" са от провинцията, но не би било честно да се твърди обратното.

През годините районът се промени. Построиха "Фантастико" и няколко банки, но всичко друго си остана същото. Нонстопът си е същия, продавачите на цветя зад спирката до "Търговския" са същите. Само уличните кучета, пияниците и наркоманите се увеличиха.

За да стигна до квартала, хващам автобус №102. Горещо е, но ми липсва клатушкането в раздрънканите автобуси. Шумът от двигателя е толкова силен, че ушите ми заглъхват. Но, предполагам, животът в центъра все още не ме е разглезил чак толкова. Неделя по обед е и по улиците няма много хора. Слизам на бул. "Монтевидео" – така да се кажа главната улица в квартала, взимам си две цигарки от будката до нонстопа и се чудя какво да правя. Леля ми е на работа, а братовчедка ми е в Америка на бригада – няма смисъл да ходя до тях.

Квартални братя

Фотограф: Златимир Араклиев


През улицата мяркам Денис, който също е на трийсет като мен, но вече е изграден алкохолик. Не съм го виждал от няколко месеца. Седи на сянка пред блок 527, срещу спирката на 73, където винаги се събира група алкохолици. С Денис започнах да комуникирам, след като една сутрин го срещнах пред блока, а той ми се похвали, че си е татуирал "Левски" на челото. Добре се посмях тогава. Висок е около 190 см и главата му прилича на волейболна топка. Леко яйцевидна. Косата му е русолява и рехава. Очите са му като подгизнали в червен ликьор череши. Лицето му е доста нацепено и изпечено от слънцето. Има дълги и слаби крака, но широк таз. През зимата носи една пухенка, с която прилича на пашкул. През лятото прилича на всеки друг от квартала – къси панталонки, каквато и да е тениска и чифт патъци. Намирисва малко, но не с миризмата на клошар.

Пресичам и отивам при него и другите, насядали под дебелата сянка. Винаги съм усещал едно от онези... онези неизказани разбирателства между нас. Знам, че той има нужда от приятел – пък и аз. Денис ме вижда и започва да подскaча от радост и да ме прегръща. Никога не съм бил по прегръдките, но и аз го обвивам с ръце.

"К'во става бе, приятел, не съм те виждал от сто години", изстрелва той.

Денис говори толкова бързо, че рядко разбирам всичко, което казва.

"Нищо. Реших да видя какво става в стария квартал", отвръщам аз и сядам.
"Удари една глътка за отскок", казва той и започва да се хили.

Очите му са мътни, победени, но все още изпълнени с надежда. В ръката си държи малко шише със спирт. Толкова е беден, че вече не може да си позволява какъвто и да било алкохол от магазина. Вече е доста пиян.

"Това не е моята краста, човече, знаеш много добре", казвам аз.

Едва ли си спомня, но преди време си бяхме говорили за алкохолизма и пияниците. Тогава ми сподели, че пие от около 6-7 години заради проблеми в семейството. Винаги е заради проблеми в семейството. Не обича да говори за това, но си личи, че и той води собствена битка с живота. Алкохолът е неговият начин да избяга. Не знам къде живее точно – както казах, не обича да говори за семейството си, но знам, че освен в квартала, пие и в "Люлин".
Докато седим и си говорим, се замислям за хората в "Овча купел". Що за хора всъщност живеят в този квартал? С какво е по-различен от останалите крайни квартали в София? Та там дори няма магазин за дрехи втора употреба "Мания". Не съм сигурен, че Денис е правилният човек да попитам, но все пак го правя.

"Замислял ли си се какви са хората около теб, тук в квартала", питам аз.
Пияниците до нас не ни обръщат внимание.
"Ха-ха. Абе ти луд ли си", отсича той.
Този път го разбрах.
"Сериозно те питам", продължавам да настоявам за отговор.
"Хората около мен са пияници, цигани и обикновени хора, които живеят в "Овча купел", казва той и отпива от шишето със спирта.

Заглеждам се в подпухналото му лице и виждам многото белези от дните и нощите, когато беше падал по улицата или го бяха били. Осъзнавам, че с Денис имаме повече общо, отколкото подозираме, защото, докато живеех в "Овча купел", хората около мен бяха почти същите.
Обикновените хора, които познавам от квартала, имат същия манталитет като тези от Видин – провинциален. Повечето са бедни и силно комплексирани. Животът ги е научил, че материалните неща са важни и те групово взимат кредити за големи телевизори, коли и умни телефони, които да мислят вместо тях. За младите пък най-важното е да имат хубава кола и телефон. Това привлича. Това е секси, така да се каже. Няма значение, че са станали на трийсет години и живеят с родителите си между панелени стени, гъмжащи от хлебарки. Това е част от културата. Нещо, свързано с епохата – и те не искат да са изменници. Пияниците не са като тези от улицата, а си имат домове, жени и деца.

Квартални братя

Фотограф: Златимир Араклиев


"А какво мислиш за бежанците", продължавам с въпросите аз.

В "Овча купел", точно зад Нов български университет, от години има общежития за бежанци. Там живеят друг тип обикновени хора – от друг континент. Има сирийци, алжирци, нигерийци, сомалийци, иракчани и т.н., и т.н. Хора, живеещи в очакване системата ни да се оправи и да разберат какво се случва с живота им. Засега просто живеят сред жителите на квартала и вкарват цвят в посивялата обстановка. Не може да се каже, че местните някога са се държали агресивно към бежанците – просто ги изучават с поглед.

"Оня ден един черен ми иска един лев, ама виде надписа на челото и се уплаши и избега",  изграчва Денис и отново започва да се смее.
"Чернокожите дразнят ли те", питам аз.
"Не им обръщам внимание. Па те са си цигани, бе", отвръща той и този път смехът му се чува на другата улица.

Денис става нетърпелив и иска да си ходи. Не съм пиян, за да не обръщам внимание на жегата. И аз искам да си ходя. Кимвам му и стискаме ръце.

"Аз ще тръгвам, човече, че ми стана много топло", казвам аз.
"К'во ше прайш по-късно", поинтересува се той.
"Нищо. Мисля да се прибера и да напиша един разказ за квартала."
"Кво?"

И ето, че го написах.
 
  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

LIGHTEST 2013 LIGHTEST 2013

20 дек 2013, 8558 прочитания

Да си биеш камшика веднага срещу това да остарееш тук 66 Да си биеш камшика веднага срещу това да остарееш тук

Коварен въпрос, който предлага избор между две злини; кошмарен отговор, който идва твърде късно

29 ное 2013, 16652 прочитания

24 часа 7 дни

18 окт 2019, 5084 прочитания

18 окт 2019, 2268 прочитания

18 окт 2019, 2028 прочитания

18 окт 2019, 1479 прочитания

18 окт 2019, 1473 прочитания

Всички новини
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Lightest 2013" Затваряне
We Are Family Ltd.

Запознайте се с няколко семейства с малък бизнес в България, които работят заедно и по много

Още от Капитал
Земеделецът, който не оре

Александър Китев си поставя за цел да образова земеделците за ползите от нулева обработка на почвата с "Агримат БГ"

Да сготвиш Боби Михайлов

Как расистките изстъпления на агитките, които властта използва за собствена употреба, свалиха президента на БФС и отекнаха по света

Решения за софийските проблеми

Какво предлагат кандидатите за кметския пост по ключови за града въпроси

Лесният паник бутон на гетата

В ромската "Надежда" в Сливен почти всички са във фейсбук, а евангелски църкви заместват държавата срещу 10% "плосък данък"

Шведска маса в гората

Три места в Швеция, където отглеждат и събират храната си сами по устойчивата формула "от земята в чинията"

20 въпроса: Даниела Костова

Тя претворява различни житейски ситуации в работата си като художник, а най-амбициозният й проект беше реализиран това лято във Виена

X Остават ви 0 свободни статии
0 / 10