Да си биеш камшика веднага срещу това да остарееш тук

comment e новата рубрика на Light с автор Богдан Русев, която ще излиза два пъти месечно

Преди няколко седмици посетих Обединеното кралство, както гледам да правя всяка година от началото на века. Тъй като първия път когато ходих в Лондон, за това все още се изискваше виза, продължавам да изпитвам интуитивни опасения всеки път когато пристигам там – но този път паспортната проверка ги разсея веднага. Ето какво представлява паспортната проверка на летище "Гатуик":

1. Поставяш паспорта си със снимката надолу върху един електронен четец;
2. Заставаш върху очертаните на пода стъпки;
3. Пред теб се отваря плъзгаща врата и светва надпис "Добре дошли в UK".

Абонирайте се за Капитал

Четете неограничено и подкрепяте усилията ни да пишем по важните теми

Няколко дни по-късно се върнах в България с чувство за изпълнена мисия. Ето какво представлява паспортната проверка на летище София:

1. Нареждаш се на опашка на единственото работещо гише;
2. Единственият работещ служител съвсем разбираемо се бави, защото през него преминават всички пристигнали пътници, които идват откъде ли не;
3. Човекът зад теб, който между другото е застанал прекалено близо и ти диша във врата с лошия си дъх, си казва уж на себе си, но така, че всички да го чуят, по адрес на служителя на границата: "Аре бе, да ти e** м******, кво ги гледаш толкова, нема да си легаш с тех!"
Разбира се, при това положение единственото, за което си мислиш в този момент, е как по най-бързия начин да се обърнеш кръгом, да се качиш в същия самолет, преди да е излетял обратно, и този път хубавичко да си помислиш, преди да се връщаш в България.

Инфографика Увеличаване Преглед на оригинала Смаляване

Както повечето хора, родени през седемдесетте, и аз прекарах голяма част от деветдесетте в изпращане на любими хора, които си мислех, че никога повече няма да видя отново. И дори нямам предвид емиграцията в класическия смисъл - онези 700 000 млади българи от мелодраматичната златна корица на "Егоист", които съвсем буквално напуснаха страната още по времето, когато трябваше да се редиш два дни на опашка пред немското посолство, за да ти издадат туристическа виза за екскурзия до Кьолн. Говоря за всякакви видове емиграция: емиграцията в уикенда, когато си махаш главата в петък вечерта и си я намираш отново някъде в понеделник преди обяд, за да избуташ някак си още една седмица до следващия петък; емиграцията в онлайн пространството, където се пренасяш да живееш в реалния смисъл на думата – обичаш, мразиш, вълнуваш се, очакваш, създаваш, общуваш – и оставяш във физическия свят само тялото си, което някак си се самоподдържа в някаква квартира; емиграцията в няколко старателно селектирани и ограничени местенца в града, между които се телепортираш със слушалки и тъмни очила, без да обръщаш внимание на нищо останало; емиграцията в някой друг български град, за който по някаква причина си решил, че е по-приветлив и дружелюбен от твоя (но по-късно се оказва, че просто е заспал).

После всичко това уж свърши. След протестите от 1997 г., когато моето поколение остана с усещането, че сме свършили най-важната работа в живота си – изхвърлили сме боклуците веднъж завинаги и оттук нататък ни остава само да станем средна класа, прекарах по-голямата част от нулите в плен на заблудата, че е настъпил краят на историята. Оттук нататък до края на живота ми нищо нямаше да се променя толкова драстично и толкова бързо – очакваше ме един живот, в който любимите ми хора не емигрират per se, а просто са мобилни в европейския смисъл на думата, местят се насам-натам в търсене на работа, любов и щастие, правим си срещи в различни градове по света, гледаме да ходим в Лондон поне веднъж годишно и така нататък.



Преди няколко месеца обаче стана ясно, че съм се объркал яката работа. Градът ми отново е окупиран от млади хора, които се борят за свобода и истина; приятелите ми отново говорят за "махане"; отново живея в интересни времена – в онзи кофти смисъл на "интересни", в който тази дума се използва в древното китайско проклятие.

Само дето вече ми е късно да емигрирам.