(Не)свободна практика
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

(Не)свободна практика

илюстрация: @Инна Павлова

(Не)свободна практика

Преимуществата и недостатъците на работата като фрийлансър

42514 прочитания

илюстрация: @Инна Павлова


Откакто работя на свободна практика, искрено се забавлявам на диапазона от реакции на редовно трудещите се мои познати към режима и начина ми на работа – те варират от недоумение ("Ама как така си работиш откъдето си искаш?"), през искрена (но, надявам се, благородна) завист ("Е, лесно ти е на теб...") до добронамерено пренебрежение ("Живота си живееш ти!"). Когато преди няколко години започнах да работя като фрийлансър, самата аз бях изпълнена с доста наивни и романтични идеи. Представях си как веднъж завинаги се отървавам от несгодите на постоянната работа, като например висенето в офис по осем часа всеки ден и съобразяването с досадни колеги и авторитарни шефове, едвам изчаквайки да минат месеците, които остават до годишната отпуска. Накратко, както подсказват и самите наименования за този тип работа – щях да бъда свободна. С течение на времето обаче осъзнах, че макар фрийлансърството наистина да е нещо прекрасно, и то като всеки вид работа носи известни недостатъци, a битието на фрийлансъра, колкото и безгрижно да изглежда в очите на постоянно заетите трудещи се, също си има своите, макар и не толкова явни несъвършенства.

Без да претендирам, че говоря от името на всички временно заети, самоосигуряващи се, издържащи се от хонорари, наети на авторски и граждански договори, работещи с плаващо работно време и без фиксирано работно място, бих искала да споделя някои от плюсовете и минусите на фрийлансърството от личния си опит като журналист и преводач на свободна практика. Съвсем просто казано, главното (и явно) преимущество на това да съм фрийлансър за мен е свободата да работя каквото, когато и където поискам. Най-големият (и съвсем не толкова очевиден) недостатък? Свободата да работя каквото, когато и където поискам.

Длъжностна характеристика

За разлика от "нормалните" хора, фрийлансърът често (ако не и задължително) работи извън стандартните работни часове и дни. Но това, че не ходи на работа от девет до пет всеки понеделник до петък съвсем не означава, че той работи по-малко или има по-лек режим на работа.

Лично аз обикновено ставам към десет-единайсет сутринта и започвам да работя към обяд – освен лукс, който съм благодарна, че мога да си позволя, това е и един от главните източници на приятелска завист и поредно потвърждение за принудените да стават рано мои познати, че животът не е честен. Много от тях не подозират, че късното ставане идва с цената на почти всекидневно бачкане до късно вечер (а нерядко и до малките часове на сутринта). Те са склонни да признаят, че на света все пак има справедливост едва когато забележат, че е събота вечер и те вече пият пета бира, а аз тепърва пристигам "от работа", и то само за една, защото на другия ден ("Ама как така ще работиш в неделя?!") ме чака още писане.

Докато за работещите с фиксирано работно време периодите за отдих са ясно разграничени (примерно всяка вечер след шест, през уикенда, през годишната отпуска и на всички национални празници), фрийлансърът никога не може да "пусне кепенците" и да зареже офиса напълно, за да се отдаде изцяло на почивка. За него времето на деня, сезонът и мястото нямат особено значение просто защото офисът обикновено се побира в неговата глава и раница. Спомням си различни случаи през годините: как на един 1 януари сутринта, все още не напълно изтрезняла от новогодишното шампанско, се лутам из едно село във френските Алпи и панически търся интернет връзка, за да изпратя превода, който съм завършила два часа преди края на годината; как през един горещ август седя на шезлонг под плажната тента и пиша текст, докато всички около мен спят, пясъкът скърца между клавишите и бедрата ми изгарят "на лаптоп"; как прекарвам два протяжни часа (от общо трите си дни в Ню Йорк) в магазина на Apple, разменяйки уточнителни мейли с един редактор, докато приятелите ми пият коктейли в бар през улицата; как на един 25 декември превеждам текст за традиционните български коледни ястия и ми текат лигите, докато роднините ми се угощават с истинските такива в съседната стая (най-накрая се предавам, присъединявам се към тях, преяждам и не довършвам превода навреме).

Всичко това, разбира се, доказва, че колкото фрийлансърството е привилегия, толкова то е и проклятие. Но не се оплаквам – все пак съм свободна да работя каквото, когато и където поискам.

Човешки ресурси: Човекът оркестър, или и сам войнът е войн*

Офисните работници могат да прекарат часове в оплаквания от секретарката клюкарка, пича от съседното бюро, който страда от хронична хрема и не спира да подсмърча и да си духа носа, миришещата на кисело зеле счетоводителка, която не помни имена, некомпетентния подмазвач, истеричната егоманиакална шефка, двойника на Дуайт Шрут от "Офисът" или ИТ човекът, който никога не е наоколо, когато им потрябва (и всякакви техни вариации). В техните – на офисните хора – представи фрийлансърът не страда от подобен вид тегоби и е оставен да си върши работата на спокойствие.

В това, разбира се, има известна доза истина. Работещият индивидуално фрийлансър наистина е освободен от досадните страни на работата в екип, но, от друга страна, той може да разчита само и единствено на себе си. Това се отнася както за основните му занимания, в които няма кой да го замести, така и за разни странични дейности, които в традиционния офис се разпределят между различни хора и позиции. На практика това поставя фрийлансъра в леко шизофренна ситуация, в която той е едновременно свой шеф и подчинен, секретарка, офисен координатор, ИТ съпорт, счетоводител, а понякога даже и адвокат.

Когато мои познати разберат, че се занимавам с писане и с преводи, много от тях си представят, че аз по цял ден (и нощ) си седя, мисля, ровя се из речници, чета, пиша и като цяло – "творя". На практика обаче ми се налага да прекарвам поне по два или три дни седмично в много по-прозаични логистични дейности – отговарям на мейли, говоря по телефона, уговарям бъдещи задачи и отчитам развитието на текущи проекти, ходя на срещи и подписвам договори, събирам служебни бележки и попълвам формуляри и данъчни декларации. Когато компютърът ми зацикли – звъня на приятели за помощ, когато мастилото на принтера ми свърши – сама отивам да си купя нов пълнител, а когато някой "забрави" да ми изплати хонорара, аз лично трябва да го увещавам и да му напомням. Колкото и несвързани да изглеждат тези дейности със същинската ми работа, за съжаление те са абсолютно задължителни, за да мога да си я върша.

Но не се оплаквам – все пак съм свободна да работя каквото, когато и където поискам.

Конфликт на интереси

Макар фрийлансърът да работи за и със себе си, работата му обикновено е свързана и с други хора, които, от една страна, са нещо между клиенти и работодатели, но от друга - всъщност не са нито едно от двете. Докато служителите във фирми, агенции и предприятия могат да се облегнат на репутацията на мястото, за което работят, фрийлансърът разчита само и единствено на собственото си име и всяка нова задача всъщност е поредна възможност да се докаже (или провали).

Всеки път когато се договарям за някакъв нов проект, без значение дали става въпрос за еднократен превод на пет страници, написване на единична статия или дългосрочно сътрудничество в някоя медия, редакция на сценарий за пълнометражен филм или превод на цяла книга, който ще отнеме месеци, ми се налага да мина през нещо като, макар и неформално, интервю за работа. Това може да е леко напрягащо, особено като се има предвид, че на "нормалните" хора обикновено им се случва по веднъж на няколко години, а на мен – по няколко пъти в месеца (понякога и в седмицата). А и всяка нова договорка идва със своите особености. На подобен тип "интервюта" ми се е налагало например: да обяснявам, че превод на три параграфа не изисква предварителна двучасова среща, на която "да видим дали ще се харесаме" или пък обратното – че петдесет страници няма как да бъдат (добре) преведени за два дни; да декларирам, че през следващите три седмици нямам намерение да се разболявам от грип; да полагам устен изпит по английска граматика; да обсъждам преимуществата на българското име Йоан пред западноевропейските му еквиваленти; и да гарантирам, че текстови файлове от Mac ще могат да се отворят и на PC.

Нещата стават още по-оплетени, след като въпросните проекти вече са договорени и процесът на работа започне. Докато работещият на едно-единствено място може да отложи или да делегира на друг задача Х, защото в момента е зает със задача Y, фрийлансърът почти винаги е принуден на жонглира между разностранни, застъпващи се като време, но несвързани помежду си задания, чиито поръчители не са длъжни да се съобразяват един с друг. Несериозно и непрофесионално би било например, ако претупам или не довърша тази статия навреме с извинението, че ми се е наложило да работя по един превод, с който вече съм закъсняла (факт!), тъй като преди това съм гонила крайния срок на друг (също факт!). Ако Мърфи беше фрийлансър, законът му щеше да гласи, че една задача никога не идва сама – фрийлансърът може да прекара дни и седмици в бездействие и несигурно очакване на нова работа, но когато тя най-накрая се появи, почти задължително заедно с нея изскачат още поне пет задачи, които трябва да бъдат свършени за отрицателно време.

Но не се оплаквам – все пак съм свободна да работя каквото, когато и където поискам.

Бонуси и привилегии

Интересен е и казусът с т. нар. job perks (превеждани с доста по-негативно звучащия на български термин "служебни облаги"). Ако не броим най-голямата "облага," а именно свободата да работи каквото, когато и където поиска, фрийлансърът на практика е изцяло лишен от обичайните служебни бонуси и привилегии – членски карти, фирмен транспорт, преференциални условия, пътни и дневни командировъчни, тринайсти заплати (всъщност, каквито и да било заплати), дори и платени болнични – всичко това е мираж от света на работещите на постоянен договор. По правило издържащият се от хонорари фрийлансър пътува, храни се, весели се и боледува изцяло за своя сметка.

Освен това, докато професионалните екипи изграждат и поддържат колективния си дух чрез редовни тиймбилдинги, ежеседмични happy hour-и, офисни томболи, фирмени обеди и casual Friday-и, фрийлансърът обикновено води доста самотно съществуване и е лишен от всякакъв отборен дух. Вместо това социалният живот на работещите на свободна практика зависи главно от собствената им мотивация и личните им контакти. Понякога това може да има доста неприятни странични ефекти, сред които са загуба на социални умения, скъсване на връзката с реалността, нездравословни навици, а дори и... занемарена лична хигиена. За последните няколко години един или два (добре, де, три!) пъти ми се е случвало изведнъж да осъзная, че е десет и половина в събота вечерта, а аз не съм излизала от осем дни, не съм виждала жив човек от пет, не съм се къпала от три и не си спомням кога и какво съм яла за последно, а междувременно навън сезоните са се сменили.

От друга страна обаче, присламчването към чужди професионални кръгове и създаването на свои собствени мрежи може да се окаже доста забавно и разнообразно. В края на миналата година например имах удоволствието да присъствам на коледния коктейл на физици от Френския национален център за научни изследвания, отидох на купон по случай празника на банкерите и се самопоканих на новогодишното празненство на една телевизия. Дори бях на псевдофирмено коледно парти, което си организирахме с две мои приятелки и колеги преводачки, които също работят на свободна практика.

Светът е голям и възможности за прокрастинация дебнат отвсякъде

Не на последно място, една от основните разлики между редовната работа и фрийлансърството е това, че свободната практика предоставя безгранични възможности за отлагане, разсейване, размотаване, протакане и забавяне, напоследък известни под внесеното от английски колективното понятие "прокрастинация", или с други думи – най-големия враг на фрийлансъра.

Работещите в офис хора може и да не са продуктивни във всяка минута от осемчасовия си работен ден, но от тях се очаква да си стоят в офиса и поне да имитират заетост. За разлика от тях съм забелязала, че когато работя (или по-точно, се опитвам да работя) от вкъщи и по някаква причина зацикля, и най-неприятните, досадни и отлагани до този момент с дни и седмици домашни задължения изведнъж стават изкусително примамливи. Дължа редовно измитите чинии, изпраното и простряно пране, избърсания прах, а даже и няколко миниремонта вкъщи на точно такива зацикляния. Изкушенията дебнат и навън – докато за "нормалните" хора книжарниците, кината, магазините за обувки, парковете, пазарите, кафенетата, галериите и музеите са места, които те посещават за удоволствие в извънработно време, за мен те са коварни капани по пътя между мен и залавянето ми за работа, които лесно могат да превърнат "бързото отскачане до банката" в цял един (блажено) пропилян ден.

Дори когато успея да устоя на домашните задължения и уличните изкушения, винаги ще се намери някой приятел, който да ми предостави причина да отложа работенето. Обикновено това е някой с половин-един час дупка между задачи и срещи, която се чуди как да уплътни. Плахите ми възражения, че точно в момента работя, бързо биват дискредитирани, когато въпросният приятел се появи на вратата в три следобед и ме завари по пижама.

Но не се оплаквам – все пак съм свободна да работя каквото, когато и където поискам.

* Сам по себе си, произходът на думата фрийланс е доста интересен – за първи път тя се използва през 1820 г. от Сър Уолтър Скот, който в историческия си рицарски роман "Айвънхоу" описва един средновековен наемен войн като free lance (буквално, ‘свободно’ – в смисъл, че може да бъде наето, а не безплатно, и ‘копие’). През втората половина на XIX в., двете думи се сливат и терминът започва да се използва като съществително вече в преносен, а не буквален смисъл, и то конкретно в сферата на журналистиката, като определение за писането на свободна практика. В началото на XX в., се появява производната дума фрийлансър, а фрийланс постепенно започва да се използва и като глагол и прилагателно.

Откакто работя на свободна практика, искрено се забавлявам на диапазона от реакции на редовно трудещите се мои познати към режима и начина ми на работа – те варират от недоумение ("Ама как така си работиш откъдето си искаш?"), през искрена (но, надявам се, благородна) завист ("Е, лесно ти е на теб...") до добронамерено пренебрежение ("Живота си живееш ти!"). Когато преди няколко години започнах да работя като фрийлансър, самата аз бях изпълнена с доста наивни и романтични идеи. Представях си как веднъж завинаги се отървавам от несгодите на постоянната работа, като например висенето в офис по осем часа всеки ден и съобразяването с досадни колеги и авторитарни шефове, едвам изчаквайки да минат месеците, които остават до годишната отпуска. Накратко, както подсказват и самите наименования за този тип работа – щях да бъда свободна. С течение на времето обаче осъзнах, че макар фрийлансърството наистина да е нещо прекрасно, и то като всеки вид работа носи известни недостатъци, a битието на фрийлансъра, колкото и безгрижно да изглежда в очите на постоянно заетите трудещи се, също си има своите, макар и не толкова явни несъвършенства.

Без да претендирам, че говоря от името на всички временно заети, самоосигуряващи се, издържащи се от хонорари, наети на авторски и граждански договори, работещи с плаващо работно време и без фиксирано работно място, бих искала да споделя някои от плюсовете и минусите на фрийлансърството от личния си опит като журналист и преводач на свободна практика. Съвсем просто казано, главното (и явно) преимущество на това да съм фрийлансър за мен е свободата да работя каквото, когато и където поискам. Най-големият (и съвсем не толкова очевиден) недостатък? Свободата да работя каквото, когато и където поискам.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

60 коментара
  • 1
    ivabel avatar :-P
    ivabel

    да, така си е - всичко от това е вярно :)

  • 2
    bst avatar :-|
    Стефан

    Няма пълно щастие. Поздравления за статията, доста добре описва този вид дейност. Може би трябва да се отбележи и "бонуса", че ако работиш основно с държавни институции, не може да скриеш и 1 ст. данък или осигуровка. Т.н. самонаети сме доста добър източник на приходи за държавата.

  • 3
    nye avatar :-|
    nye

    Всичко хубаво, само тая "прокрастинация" ми остави много неприятен послевкус. Какъв беше проблемът със всичките изборени под нея наши си думи? Всички на свободна професия, поне по мои наблюдения, имат проблеми с разтакаването, но пък в крайна сметка не може всичко да е цветя и рози ...

  • 4
    igla avatar :-P
    Time is on my side

    "дори и... занемарена лична хигиена."
    Чак не мога да повярвам!
    Всичко друго в статията й е вярно, но не и това. Напротив!
    Винаги имаш време за хигиената си, ако работиш вкъщи, а когато излизаш за срещи всичко по тебе трябва да "свети". Нищо не би могло да оправдае мърляча, още повече, ако е истински обичащ професията си "човек със свободна професия".

  • 5
    izabell avatar :-|
    izabell

    Колективът с работещи правила и всекидневно посещаване на работно място си остава засега по-съвършената форма на социален контакт понеже се доближава до семейството като модел.Временни запознанства, ала-бала могат само да те разстроят.

  • 6
    kireto avatar :-P
    Кирето

    До коментар [#5] от "xalikarans":

    Оффф Ксалиндо пак се изказваш неподготвена....
    Но това е недостижимо :

    [quote#5:"xalikarans"]Временни запознанства, ала-бала могат само да те разстроят. [/quote]

    Ти въобще знаеш ли за какво иде рече в статията?
    Какъв "социален контакт", каква "по-съвършена форма", хората си работят на СВОБОДНА ПРАКТИКА, не са монаси в манастир...

  • 7
    ._._._. avatar :-|
    rrrrrr

    [quote#5:"xalikarans"]Колективът с работещи правила и всекидневно посещаване на работно място си остава засега по-съвършената форма на социален контакт понеже се доближава до семейството като модел.Временни запознанства, ала-бала могат само да те разстроят.
    [/quote]

    Не може да се обобщава така. Корпоративното "семейство" е стимулиращо за някои хора и е задушаващо за други. Всеки си има натюрел, всеки си има предпочитания. Освен това няма "съвършена форма на социален контакт", към която всички са длъжни да се стремят.

  • 8
    misho73 avatar :-|
    misho73

    Всъщност, казаното в есето е обичайния начин на живот на всеки предприемач. Може би с изключение на собствениците на бизнеси от типа на магазин или цех за нещо си. Т.е. всички предприемачи сме фриленсъри и единствената разделителна линия е че първите работят сами, пък ние наемаме и други, на които за удобство определяме работно време и място, като и това започва да става разтегливо понятие. Та ако приемем че фриленсъра е самотен боец, редно е на БГ език да го наричаме "свободна професия", като списъка на тези дейности расте всекидневно. Почти сигурно е че в скоро време, с изключение на сервитьорите и продавачите всички ще станем фриленсъри или техните възложители, които също са фриленсъри. Това ще задълбочи разликата между бедни и богати, защото някои хора не са пригодени/научени да съществуват самостоятелно в един свободен от шефове и/или диктатори свят. Та последните са известни като комунисти и социалисти и основния им плач е как нямало заводи с комини, профсъюзен ръководител, шеф, работно време и столова. Обществата ще се дезинтегрират и начина на живот от индустриалната епоха ще остане само филмов сценарии. Така стоят нещата :-)

  • 9
    misho73 avatar :-|
    misho73

    Така наречените "майстори", онези дето слагат топлоизолция или лепят плочки, също са фриленсъри. Фриленсъри са и повечето престъпници. Нощните дами - също, както и адвокатите, каквато и да е разликата между тях. Фабричните работници и офисния планктон са на изчезване. За ужас на гореспоменатите комунисти и малоумните им партии :-)

    Като цяло "ходя на работа" вече ми звучи като "нямам идея какво да правя с живота и времето си и затова ходя при един, дето знае". Това важи и за държавните служители, само че там никой не се съмнява че бездленичат на гърба на малкото останали данъкоплатци и по цял ден организират търгове, как някой друг да свърши работата.

  • 10
    igla avatar :-|
    Time is on my side

    До коментар [#9] от "misho73":
    "Фриленсъри са и повечето престъпници. Нощните дами - също, както и адвокатите, каквато и да е разликата между тях."
    Адвокатската професия е доста близо до тази на "нощните дами" - наемат те да им свършиш работата, плащат (не плащат) и се разделяте. Разликата е само в резултата (в първия случай често е непредвидим, не зависи уменията, вложения труд и старание), размера на възнаграждението. Иначе, както и при проститутките, може да не им платиш, или да се обидиш, ако ти откажат обяд, вечеря, закуска, сиреч да бъдат нахранени ВМЕСТО хонорар, но пък за допълнителни консултации.
    Иначе сте прав за всичко. За мен хората се делят на две групи - работодатели и работници. Работодателите може и да нямат наети работници, но се справят достатъчно, за да оцеляват на т.н. "пазар на труда". Те са готови да плащат (търпят лишения) в името на личната си свобода, която включва непрекъснат, понякога денонощен труд. Работниците продават част от времето и нервите си и рядко стават работодатели, защото за това се изисква смелост, има риск, който не всеки е склонен да поеме (закачаш си проблемите на служебната закачалка и започваш да се чувстваш свободен, включително да плюеш работодателя си). Ако се направи проучване, колко от работодателите са готови да станат работници и обратно, ще се окаже, че процентът на желаещите и от двете групи е твърде малък. Защо ли? Зависи от отговора на най-важния въпрос... как разбираш понятието "свобода", колко зависим си съгласен да бъдеш в името на прехраната си, колко и заради кое по-важно благо (принцип, идеал) си принуден да подтиснеш стремленията си...
    Сервантес го е казал най-добре. "Дон Кихот: Свободата Санчо, е едно от най-ценните блага, с които Бог дарява хората. С нея не могат да се сравнят нито съкровищата, които крие земята, нито тези, които таи морето. За свободата, както и за честта, може и трябва да се жертва животът и обратно, лишаването от свобода е най-голямото зло, което може да сполети човека."





Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

Lightest 2014

Lightest 2014

От 5 до 9

От 5 до 9

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK