Игрите на глада
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Игрите на глада

Игрите на глада

Фрагменти от едно туристическо пътуване из Северна Корея

66950 прочитания

© Мартина Кадунц


Какво означава да си турист в Северна Корея? С няколко думи – че си приел да бъдеш част от организирана група и за престоя си в страната си се отказал от свобода на движение освен от един подбран обект до друг. Спретната екскурзоводка, работеща за севернокорейското правителство и наизустила непротиворечиви коментари на сносен английски, представя версия на реалността, която режимът на Ким Чен Ун е одобрил предварително за чуждестранна консумация.

Без да се впускаме в геополитически анализи, е добре да обърнем внимание само на един документ, публикуван по-рано през 2014 г. – първият доклад на Комисията на ООН по положението на човешките права в КНДР, според който в страната са извършвани и се извършват "системни, масови и груби нарушения на правата на човека" и "в много случаи тези нарушения са престъпления срещу човечеството". Ето няколко фрагмента оттам - убийства, мъчения, арести, изнасилвания и отвличания по указания на най-високо държавно ниво. Траен недостиг на храни и политически решения кой да получи продукти с предимство. Между 80 и 120 хиляди политически затворници, заточени със семействата си в лагери, чието съществуване правителството отрича въпреки сателитни снимки и разкази на бивши политзатворници. 

Барът се смее, чуват се истории на висок глас за коментарите на гидовете през изминалия ден, шеги за шпиони, кой какво е прочел предварително, какво ни се показва и какво не виждаме. Паралелна космополитна вселена

 

Не съм сигурна, че е възможно или желателно човек да се абстрахира от подобна информация, докато чете следващите редове, чертаещи паралелна реалност. 

Приключения във влака от Китай

Пътувам заедно с Мартина – словенка, с която сме учили в Щатите. В местната агенция в Дандонг – китайския град, от който тръгват влаковете за КНДР, ни наемат отделен преводач и ни зачисляват към по-голяма китайска група. Визите са готови за четири-пет дни за разлика от "западните" туроператори, на които стандартно им отнема минимум четири седмици.

Още на гарата се запознаваме с някои от колоритните личности, с които ще споделим следващите 36 часа: учителка по английски (за наше щастие), която придружава свекъра си – около осемдесетте, строен за възрастта си, тих, спокоен бивш китайски войник, участвал в Корейската война (1950 - 1953). Учителката пояснява – дядото искал да се завърне за пръв път по случай шейсетгодишнината от примирието от 1953 г. До тях на опашката с багаж колкото за цял месец се е изправил професор по "полуостровни науки" (политически науки с фокус върху Северна и Южна Корея) от престижния китайски университет "Фудан". До сериозния професор нетърпеливо подскача 10-годишният му син.  Четиричленно семейство от Шанхай с всички атрибути на средната класа – айфони с лъскави опаковки на децата и чанта "Гучи" на майката, допълват картинката.

Потегляме. Скоро след границата идва кондукторът за проверка на документите. Чанти и куфари се отварят и преглеждат обстойно. Със суров вид той поглежда паспортите ни и заключава: "България и Словения... аха! Русия." Напразно повтаряме: "Европа, Европа." Мартина пробва друг подход: "Словения – Югославия – Тито." Леденото изражение се стапя в широка усмивка – "Тито!" Разтворените раници остават непроверени. За айфон и фотоапарат няма проблем нито за нас, нито за останалите в групата. Чудя се до каква степен кондукторът е информиран за края на студената война и разпадането на Югославия.

Автор: Мартина Кадунц

Бавно се потапяме в Севернокорейския пейзаж. Влаковите линии минават през сънливи малки градчета. През прозореца на купето виждаме зле асфалтирани улици, хора на колелета и почти никакви коли, стройни дървета и безкрайна зеленина.

Добър вечер, Пхенян. Добър вечер, крем "Здраве"

На гарата в Пхенян ни натоварват веднага в туристически автобус. От блоковете и улиците на големи плакати и изрисувани пана ни срещат ведрите погледи на Ким Ир Сен, великия водач, вписан в конституцията като вечен президент, и сина му Ким Чен Ир, върховния ръководител, посмъртно обявен за генералисимус през 2011 г., когато почива от инфаркт. Екскурзоводката внимава да не забрави някоя от титлите и ги повтаря още веднъж за всеки случай. 

Събират всички паспорти – ще ги получим на тръгване. Никой не изглежда притеснен. Пристигаме в хотелa, в който повечето туристи отсядат – Yanggakdo, удобно отделен на малък остров в югоизточната част на Пхенян. Добре поддържан ретро шик с просторни ресторанти, книжарница, пощенски клон и супермаркет.

Фотограф: Мартина Кадунц

След вечеря (умерено пикантни вегитариански ястия и много кимчи, известното корейско кисело зеле) посещаваме супермаркета по-скоро от любопитство, отколкото по необходимост. Сънувам – в секцията с козметика през стъклените витрини ми се усмихват четки и пасти за зъби "Астера" и крем "Здраве"!  Премигвам и пак поглеждам – стоят си там, а съвсем близо – лукчета заедно с други дребни сладки с надписи на корейски. Объркано запитвам касиерката защо тези продукти са там и откъде идват. Не знае, но ако искам да си купя нещо, може да се плати в долари, евро и китайски юани. Вземем пакетче лукчета и тихо се запътвам към книжарницата.

В книжарницата и в бара

Изборът от пропагандна литература е впечатляващ: редица образователни четива на английски и немски по тема идеологията "чухче", която набляга на категорична самодостатъчност на държавно и лично ниво; руска литература, посветена на "изобличаване американската конспирация" и друга подобна високопарна тематика; трактатът на Ким Ир Сен "За изкуството на киното". Единственият чуждоезичен вестник, който се предлага, е "Пхенян Таймс" - седмичен таблоид, който севернокорейският режим публикува от 1965 г. насам. Разлиствам – информацията (не съм сигурна дали това е правилният термин, може би по-скоро дезинформация) гравитира около скорошните посещения и коментари на Ким Чен Ун.

Грабвам дузина картички и се отправяме към бара, където приключенци от целия свят отмарят на по бира и сладки приказки. Чужденците нямат право на местна валута, та питиета се търгуват в познатите от супермаркета долари, евро и китайски юани. Докато чакаме да ни обслужат, завързваме приказка с Ал - австралийски информатик, който живее в Хонконг и е в Пхенян за втори път. Веднъж не му стигнало да "разбере държавата". Впечатлявала го липсата на консумеризъм и това, че държавата е устроена около "други ценности". Пък и си падал по грандоманска архитектура. Ал празнува петдесетия си рожден ден и е довел приятеля си – красив мускулест пилот на около тридесет, който оживено споделя впечатленията си от деня с група изморени австрийци.

@@galwidg:[email protected]@

Сядаме до няколко скъпо облечени британци от ирански произход, които величаят културата на чая в Китай. Долетели са от Пекин преди няколко часа (както повечето туристи избират да посетят Северна Корея) и вече са закичили значки със севернокорейското знаме - екскурзоводът им бил препоръчал. Тук са, за да видят държавата със собствените си очи, отвъд медийните статии за ядрените оръжия и амбициите на семейство Ким, "преди системата да се отвори или да рухне". 

"Кой знае, кой ни слуша", добавя с полуусмивка млад американски банкер. Питам го защо е избрал да дойде – щяло да звучи къде по-интересно от пътешествие в Мексико или Бахамите, като се върнел на Уолстрийт. Това, че не можел да си проверява смартфона извън работно време, било бонус.

В рамките на добрия тон се обменят минимално политически коментари. Барът се смее, чуват се истории на висок глас за коментарите на гидовете през изминалия ден, шеги за шпиони, кой какво е прочел предварително, какво ни се показва и какво не виждаме. Паралелна космополитна вселена.

Площадът "Ким Ир Сен" и поклонение на хълма Мансу

Рано сутринта потегляме с автобуса към първата си дестинация – площадът "Ким Ир Сен". Тишината и минималният брой пешеходци ми правят впечатление. В репортажи съм виждала пищни тържества. Сега двата задължителни огромни портрета на Ким Ир Сен и Ким Чен Ир оглеждат празното пространство. Малко встрани забелязвам опашка от поне тридесет човека. Претъпкан трамвай, вероятно по-възрастен от мен (29), лениво спира и пак потегля. С изключение на първите няколко щастливци повечето продължават да чакат. Запитваме екскурзоводката ни как е устроен общественият транспорт, без да получим ясен отговор.

Фотограф: Мартина Кадунц

Следващата спирка е хълмът Мансу, където величествено се издигат две медни статуи – разбира се, на великия водач и върховния ръководител – поне двадесет метра високи. Започвам да разбирам какво означава култ към личността. "Севернокорейска медна руда, имаме си достатъчно", гордо вмъква нашата екскурзоводка.

Сещам се за статия в "Уолстрийт джърнъл". Според изданието, след като през 2012 г. посмъртно се издига статуя на Ким Чен Ир до тази на бащата Ким Ир Сен, едва след няколко месеца новата статуя е подменена. Главата, ризата и панталоните са идентични, но вместо палто вторият модел е с по-спортен анорак. Аноракът бил неизменна част от облеклото на Ким Чен Ир за повече от 10 години, когато лидерът инспектирал държавните дейности по места "с желязна воля и свръхчовешка енергия" според севернокорейски медии. Спомням си прочетеното за екстравагантния му лайфстайл в пълен контраст с "народния" имидж, който лъха от статуята.   

Поглеждам – наистина, якето като че се ветрее, а в краката на двамата гиганти пълзят войници и цивилни и се покланят смирено с букети цветя. Опитвам се да анализирам изражението на хората наоколо. Не забелязвам фанатична жизнерадост в очите нито на цивилните, нито на войниците.   

Почти всички се придвижват колективно. Жени и мъже са облечени със семпли предимно едноцветни дрехи. Преобладават светло-, тъмнокафяво и синьо. Никой не ни заглежда и не отвръща на погледа ми. Връчват ни се малки букети. Механично пристъпваме. И нашата група се покланя, след което е време за снимки. Мартина и аз се превръщаме в малка атракция. Китайските ни спътници държат да се фотографират с българо-словенското дуо, и ни измислят китайски имена. Напразно се опитваме да разберем какво означават – на учителката не й стигал речника, но и двете имена били "много уважителни." 

Импресии от Пхенян

Пхенян се разкрива пред очите ни през прозорците на автобуса. Старинни арки и зелени пространства се редуват със сиви кооперации, които ми напомнят на зле изолирани или незавършени панелки от времето на социализма. Улиците са широки и задръствания няма. Рекламните билбордове липсват, а магазините са рядкост. Минаваме покрай помещение, което наподобява магазин за детски стоки. Десетина майки, някои с колички, чакат на опашка. Запитваме екскурзоводката дали опашките са често явление и как хората пазаруват. "Много ясно" – имало нещо като ЦУМ, където основните продукти можели да се набавят без затруднение, но на чужденците не бил разрешен достъп. По последвалото мълчание усещам, че още въпроси не са добре дошли.  

Фотограф: Мартина Кадунц

В метрото

Изящни мозайки и метални релефи, възхваляващи добродетелта на работника или представящи детайлни пейзажи, красят двете станции, през които минаваме по програма. Грандиозни полилеи осветяват спирките и униформени жени със строго изражение регулират тръгването и потеглянето. Група ученици с пионерски връзки ми се усмихват срамежливо. Забързани севернокорейци търчат устремено по перона. Познатите два портрета висят във всеки вагон.

Градски легенди от предната вечер в бара гласят, че метрото има само две станции, подходящи за туристическото око, и че през зимата влаковете се пускат специално за чуждестранните посетители. Според други слухове съществува по-широка подземна мрежа, която се използва от правителството и включва военни бази и ядрени бункери. "Колко спирки има метрото?" Въпросът остава неразбран.

Прави впечатление, че екскурзоводката ни постепенно намалява усилията си да ни убеди колко прекрасно е да се живее в Северна Корея. В един момент настрана от другите я запитваме за детайл от историята на КНДР. Въздъхва, оглежда се наоколо и тихо казва: "Вие нали знаете, двете Кореи са една и съща държава. Само че в момента са разделени на две. Това може би е временно." С Мартина решаваме да интерпретирам този коментар като косвена критика към режима. 

В Музея на освобождението и победоносното отечество

Името отговаря на очакванията – грандиозна сграда и колосални статуи. Изложбата е обновена по случай шестдесет години от края на Корейската война. Минаваме пред поредната навалица от униформи, които с присъствието си напомнят, че КНДР е "военно общество." На сянка няколко млади войници ядат сладолед.

В парка на музея си проправяме път през приземени американски и японски хеликоптери и спираме набързо покрай американския разузнавателен кораб "Пуебло," превзет и пленен от КНДР през 1968 г. Дядото ветеран върви бавно и току се насълзява. "Паркът от пленени бойни съоръжения служи като потвърждение, че единият строй превъзхожда другия", енигматично ни пошушва учителката,

Фотограф: Мартина Кадунц

превеждайки думите на китайско говорещия гид. В това време нашата екскурзоводка мълчи, гледа си телефона и отговаря кратко, ако я попитаме. На този фон, китайско говорещият гид ожесточено ръкомаха към всеки втори танк, групата кима ентусиазирано и приканя групата да щрака още снимки.

Влизаме в същинския музей, който впечатлява с количеството мрамор, пищна декорация и неизбежна статуя на триумфиращ Ким Чен Ун. Акцентът при визитата на нашата група е китайско-корейската дружба по време на войната, представена чрез множество артефакти, макети и портрети. По-нататък е показан приносът на други държави, играли второстепенна роля и глобалната солидарност към Северна Корея от времето на студената война.

Докато внимателно разглеждам портрет на един от тримата синове на Мао Дзедун, загинал в началото на военните действия, си чувам китайското име. Групата се е събрала пред две фотографии и сочи към мен въпросително. На първата снимка на български се чете "общежитие на корейските деца, Първомай" и изглежда като да е от първомайска манифестация. Другата снимка е на български доктор и медицинска сестра, които преглеждат ранен пациент. Пребледнявам – ако ме попитат за повече детайли, как да им кажа, че това и за мен е новост, исторически факт, пропуснат в учебниците по история от средата на деветдесетте години. За мое щастие въпросът е "Има ли снимки и от Словения?" Глътка въздух. Заричам се след пътуването да прочета повече за връзките между България и Северна Корея в този период. Снимки от Словения няма. 

Масовите игри "Ариранг"

Танцовият фестивал "Ариранг" е грандиозна платформа за празнуване на историята на КНДР. Игрите се провеждат от 2002 г. насам и през 2007 г. са вписани в "Книгата на Гинес" като най-голямо събитие по рода си. Триумф на гимнастиката, сменящите се танцови картини са посветени на тема героичната военна история на държавата, културни традиции и просперитет под ръководството на семейство Ким. Прецизността и професионализмът на участниците са впечатляващи, особено предвид факта, че не се използва модерна техника, която да улесни координацията на движенията. Не по-малко впечатляващ е самият стадион "Рунгнадо Мей Дей", най-големият стадион по капацитет в света с възможност да побере 150 000 зрители.

Стадионът е полупълен. Атмосферата е ведра. Семейства с деца, делегации, автобуси с чуждестранни туристи. Около стадиона светкат пъстри светлини, продават се цветя. Настроението на публиката постепенно се приповдига и ръкоплясканията стават все по-бурни. В една от последните сцени танцьори, облечени като мечки, танцуват казачок около огромен глобус, покрай когото кръжат пъстри дракони.

Публиката изглежда като че ли не би искала да бъде на нито едно друго място, вживява се в действието, аплодира сложните акробатични фигури. Чудя се колко ли наказания, наранени крайници и задължителни тренировки се крият зад безупречното изпълнение. Военни и цивилни се усмихват и кимат, като че одобрявайки още веднъж постиженията на държавата си.

Фотограф: Мартина Кадунц

Алюзиите към Китай и Русия не убягват на нашата група. Професорът коментира, че представлението му напомня на Китай отпреди 30 години. Питаме го дали според него Северна и Южна Корея някога ще се обединят. Кимва и прошепва: "По-добре да не говорим тук."

На връщане автобусът минава през ярко осветени улици и редица добре изглеждащи блокове. Няма изненади – там живеят избрани чиновници на висока длъжност и процедурата за избор спoред екскурзоводката ни е "сложна и неясна".

Контакт

Рано на другата сутрин си получаваме паспортите и ни натоварват на влака за обратно. С изключение на двама италианци не забелязваме други неазиатски лица. По пътя спираме на незнайна гара. На релсите срещу нас чака севернокорейски влак, пътуващ по вътрешна линия. Вагоните са препълнени, лицата – каменни. След няколко минути от нашия влак туристите започват да ръкомахат – може би се надяват на ответна реакция. Такава няма. Усещането за неловкост е осезаемо. През стъклата на вагоните в този момент съм най-близко до ежедневния живот на населението – без посредничеството и коректива на гидовете, автобуса, строгите предначертани маршрути, пищните представления и показните музеи.

Минутите се нижат бавно. От отсрещния влак няколко плахи ръце дискретно започват да отвръщат на ръкомаханията. Ледът е разчупен. През физически, психологически, икономически и геополитически бариери две групи – пътуващи в противоположни посоки към различни държавни системи и светове, установяват контакт. Откъсвам лист от импровизирания си дневник, рисувам голямо сърце и го лепвам на прозореца. Веднъж привлякла вниманието, с жестове обяснявам и получавам ответни жестикулирани сърца, усмивки и ръкомахания. Скоро след това между линиите застава сурова контрольорка в униформа и всички утихват. Нашият влак дава сигнал за ход и потегля. Помахвам за последно и зад себе си оставям нова вълна помахвания и усмивки.

С премерена скорост оставяме зад гърба си държавата, която според китайските ми съпътници е "живеещ спомен от миналото" и "пътешествие във времето". В бар-ресторанта си поръчваме бира Heineken и се запознаваме с Алън – шеф на информационна компания в Хонконг. "Ще видите, след двайсетина години всеки в Пхенян ще има смартфон Samsung и ще се занимава с търговия, убеден е Алън, "промяната на режима и обединението са немислими до момента, в който се случат - като Източна и Западна Германия". Вмятам, че разликите тук са много по-фундаментални, но Алън и за това има отговор - "привидният фанатизъм е стратегия за оцеляване. Всичко е условно".    

Времето ще покаже дали оптимизмът на Алън е оправдан. Кимвам и приятелски му подавам лукче, "български бонбони, продават се в хотела в Пхенян".

Какво означава да си турист в Северна Корея? С няколко думи – че си приел да бъдеш част от организирана група и за престоя си в страната си се отказал от свобода на движение освен от един подбран обект до друг. Спретната екскурзоводка, работеща за севернокорейското правителство и наизустила непротиворечиви коментари на сносен английски, представя версия на реалността, която режимът на Ким Чен Ун е одобрил предварително за чуждестранна консумация.

Без да се впускаме в геополитически анализи, е добре да обърнем внимание само на един документ, публикуван по-рано през 2014 г. – първият доклад на Комисията на ООН по положението на човешките права в КНДР, според който в страната са извършвани и се извършват "системни, масови и груби нарушения на правата на човека" и "в много случаи тези нарушения са престъпления срещу човечеството". Ето няколко фрагмента оттам - убийства, мъчения, арести, изнасилвания и отвличания по указания на най-високо държавно ниво. Траен недостиг на храни и политически решения кой да получи продукти с предимство. Между 80 и 120 хиляди политически затворници, заточени със семействата си в лагери, чието съществуване правителството отрича въпреки сателитни снимки и разкази на бивши политзатворници. 


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

77 коментара
  • 1
    karen_walker avatar :-|
    karen_walker
    • -37
    • +313

    Така беше в България до преди 25 години, но ние българите имаме къса (и избирателна) памет.

  • 2
    dragozow avatar :-|
    dragozow
    • -11
    • +259

    Винаги ми е било интересно четивото за тази друга комунистическа вселена. Дано да се отърват скоро.

    Публикувано през m.capital.bg

  • 3
    dragozow avatar :-|
    dragozow

    Винаги ми е било интересно четивото за тази друга комунистическа вселена. Дано да се отърват скоро.

    Публикувано през m.capital.bg

  • 4
    rosiraycheva50._ avatar :-|
    Роси
    • -10
    • +188

    Безумието или кошмарът,наречен комунизъм.

  • 5
    cinik avatar :-|
    cinik
    • -11
    • +129

    Най-добрият разказ за Северна Корея се съдържа в книгата "Защото НЕ сме социалисти" с автор, ако не се лъжа, Михаил Вешим.

  • 6
    demos20002000 avatar :-|
    demos20002000

    До коментар [#2] от "dragozow":
    Стига да не тръгнат по българския път на прехода.

  • 7
    nikolayds avatar :-|
    Николай С

    Прави впечетление отношението на Китайците от групата.
    А за това да не тръгна по Българския път - да немаме грижи. Южна Корея.

  • 8
    payakoff avatar :-|
    Payakoff

    „Пребледнявам – ако ме попитат за повече детайли, как да им кажа, че това и за мен е новост, исторически факт, пропуснат в учебниците по история от средата на деветдесетте години.“
    Този момент от историята не е описан в никой учебник. Само по-възрастните хора в България си спомнят, че през 50-те години на ХХ век (когато беше Корейската война), в много градове в България бяха открити общежития, в които настаняваха деца от Северна Корея. Не съм сигурен дали бяха останали сираци или просто ги изпращаха далеч от войната.

  • 9
    okk04315801 avatar :-|
    okk04315801
    • -12
    • +136

    Ако питате другарите от БСП, страната ни трябва да се развива именно по тоя начин, а те да ни дават насоките за пълноценен живот.


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

Lightest 2014

Lightest 2014

От 5 до 9

От 5 до 9

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK