„Да видим дебатите за изборите“, предлага Стояна, след като сме си хвърлили раниците в хотела. Пред телевизора в салона сме само трите, ама то и ние главно по служба. Думите звучат далечно. На екрана се появява някакъв, който ей сега ще оправи нещата. Тоя ще го пропусна. Започвам да „пробягвам“ екипировката. Стигам до червеното фенерче - и дизайна му - дизайн, и светлината му - светлина. Защо взех другото, още се чудя? То е на детето - от китайските, за два лева и пет стотинки, ламаринени, продават ги в железариите. Купих го, за да престане да мрънка за Gameboy (не че по-късно не получи и Gameboy). Почти на излизане го пъхнах в раницата. Не стига че е с две батерии, от големите, а му купих и две резервни. После защо ми била тежка раницата! Шматкоточките трябва да ги раздават от сутринта. Не се събудихме в седем - то и без това си беше нереалистично, нито в осем - което е по-приемливо, а някъде към девет. При завидна организация се оказваме към 10 часа под табелата, сочеща към старата хижа. Там започваме спор. „Да минем през връх Харамията, защото е по-малко, по обед е, а денят вече е къс“ - това е моя реплика. Диана държи да минем през езерата - били красиви. Тук Стояна ми излиза в гръб с откровението „никога не съм ги виждала“. При това положение ти мини, ако съвестта ти позволява, през Харамията!

Езерата се нижат едно след друго. По света има много и много красиви езера. Тези обаче са единствени. Може и да са врати към други реалности, може да има космически енергии, но така или иначе, като ги видиш, винаги се връщаш обратно. Мамят те, ласкаят те, нашепват ти. Менят си като жрици - понякога кротки, друг пък непроницаеми или загадъчно сини, дистанцирани, хладни, доверчиви, лъжливи, невинни, гневно разпенени или търпеливо очакващи... Четвъртото езеро - Бъбрека, си има собствена програма. Тук ни се полагат по 25 шматкоточки на глава - защото се снимаме, лежим на шалтетата, ядем, говорим по телефона с кораба-майка, изобщо извършваме всичко, което не се прави, ако те чака път. Хвърлям една бисквита в езерото. Първо се появява една рибка. Мъничка, слабичка, черничка. Бисквитата е четирсет пъти по-голяма от нея. После се идват още рибки. Става рояк, колкото футболна топка. Блъскат се като пирани. После се разпиляват. От бисквитата няма следа. Чудя се тия риби какво ядат извън туристическия сезон? Как я карат без нискокалорийни бисквити? След Бъбрека започва любимата ми част. Окото и Сълзата си заслужават стръмното изкачване. Бели камъни, синя вода и вятър без име. Хармония като в черно-бяла снимка. Място без компромиси, без разсейване. Ние сме просто поклонници.

Стигаме до пирамидките. Стройни, изящни, изградени от плоски рилски камъни. Бележат най-високото място, от което може да се види почти целият циркус. Винаги са ми изглеждали като пейзаж от Непал. Не, че съм била там, но снимките със самотни каменни камари, обкичени с молитвени знамена, духани от хималайските ветрове, са като част от същата емоция. Тук обаче не е самотно. Даже е доста натоварено. Върволици от групи се изчакват, за да стъпят на тясната площадка, от която може да се снимат на фона на езерата. И пред Белия дом беше така, но имаше повече японци. Ние понеже имаме много време да губене, също изчакахме за фотосесия. След последното езеро хората намаляват. Не срещаме почти никого до Раздела, където се събират няколко маршрута и е нещо като гара разпределителна. Тълпа. През десетина метра има хора. Гледат Урдините езера, размахват карти, говорят чужди езици, почиват. Ние тричките ще седнем да хапнем. Че отдавна не сме спирали, нали!

Следобед, веднъж набрал височина, пътят ни е почти равен. Няма голямо разнообразие, няма и хора. Пътеката е като конец, опънат по билата на върховете - Додов връх, Малък Мраморец, Голям Мраморец. Малко слизане, малко качване, отново и отново, час след час, умора, която се натрупва лека-полека. Вече виждам само детайли в едри планове - туфи трева, напукана пръст, натрошени камъни. Убиват ми обувките, а лявото ми рамо е почти безчувствено. Точно в пет и половина сме на Мальовица. Не знам защо, но този връх нито обичам да го качвам, нито обичам да го слизам. Минавам по необходимост. Очевидно чувството за неприязън е взаимно. Върхът далеч не е приветлив. От обратната страна лъха студ. Сенките се уплътняват. Горе е пусто. Ако се движим по справочник, можем да слезем до хижата за два часа и половина. Сиреч по тъмно. Ние отдавна сме извън всякакви графици. Сиреч още по по-тъмно. Трябва да призная, че поне оттук нататък даваме най-доброто от себе си. На дневна светлина смъкваме сипеите, в дрезгавия здрач минаваме през тревните тераси и къде се оказваме, когато пада мракът? Как къде - където започва клекът. Гъст, преплетен, чепат. В лабиринта от клони и корени губим пътеката на петата минута. Наоколо е пълен мрак. Не че се намираме безкрайно далеч от хижата, но провирането без посока в клековете по тъмно е доста безсмислено занимание.

„Да вадим фенерите, че нищо не се вижда“, предлагам, докато свалям раницата, за да извадя червения трепач. С многото режими. Веднага става ясно, че другите нямат. Едната го е забравила, другата не се е сетила. Включвам моя. Светлината огрява клековете. Огрява, огрява и хоп - полека угасва. Сменям батериите - пак свети за минути, после нищо. Слагам третия чифт и тук фенерчето даже не се включва. Нито на първия, нито на втория, нито на който и да било режим. „Можем да изчакаме Луната, да видим дали няма да стане малко по-добре“ - не помня кой направи това разумно предложение, защото в този момент се сещам за Китаеца - презрения, ламаринен фенер на детето, взет от немай къде. Разбира се, е на най-неудобното място на дъното на раницата. Никой не го е включвал в сметките. Обаче свети! Вярно, на един режим, ама свети като слънце!

Даже така ходенето през клековете не е приятно. Стояна си загуби якето в шубраците, непрекъснато кривим по лъжливи пътеки, по едно време се оказваме върху морените над реката. По мои сметки хижата трябва да е отляво. „В планината е диктатура, а не демокрация. Само един взема решенията и този човек съм аз“, заявявам пред останалите и издавам управленско нареждане да вър­вим наляво. Това за диктатурата го чух от един приятел. Звучи много убедително. Добре, че след малко попаднахме на маркировката, иначе можеше такъв преврат да ми спретнат! Китаеца се държи мъжки - на резервни батерии ни докарва до хижата. Ако не беше той, можеше до утре сутрин да се въртим из клековете. Долу митата за китайски стоки, за живее дружбата между народите! Вечерта в хижата е сигурно, прашно и натъпкано. Лещата е на привършване, има само две порции омлет, а едни с китари пеят фалшиво. Излизам за малко навън.

Силуетът на Мальовица е поръбен от лунни лъчи. Оттук изглежда красив и нежен. Нощта се напластява, проводена от сребърните звуци на реката. Звездите меко огряват пътеките. Сигурно горе езерата се намятат със седефени шалове от ефирна мъгла и се наместват за сън.

Казват, че ако гребнеш от заспалата вода и си измиеш очите, без да събудиш езерото, ще ти се изпълни едно желание. Хубавото, че не държат както обикновено, това да става на изгрев слънце.

Може утре да опитаме. Нали и без това ще правим каквото намерим за добре.