Вътре в усмивката на Порту
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Вътре в усмивката на Порту

Вътре в усмивката на Порту

Малка голяма португалска приказка

oт Нева МИЧЕВА
3281 прочитания

© Нева Мичева


"След тишината най-красивата музика е ромонът на водата", била максимата на строителите на Аламбра, бижуто на арабската архитектура в Гранада. Цитира ги поетът Еужениу де Андраде (1923 - 2005) в интервю, където заявява, че поезията е най-голямото достижение на португалския народ. И още: "Този град ми се стори саждив, мръсен, просташки. Хората разговаряха с просташкия език на казармите или училищните дворове в междучасията..." "Този град" е Порту, парадоксално превърнал се в последно убежище на Де Андраде. В Порту ромонът на водата идва отвсякъде.

Реката е Доуру ("Златна"), океанът е Атлантическият, в края на зимата небето сивее и над гълъбите, чайките, скупчените по хълмовете къщи, храмовете, парковете, безбройните сладкарници по кривите улици, имперските площади, чинарите, продавачите на печени кестени и драматично разпукващите се в розово магнолии ръми дъждец.

Порту е вторият по големина град в страната, затова всички разлики с първия, Лисабон, са от значение. Лисабон има фадо, Песоа, романтични старинни трамваи, дивна архитектура, пълчища туристи и едно от най-пъстроцветните множества имигрантски лица, които може да се видят в Европа. Порту няма фадо ("Фадото - казва Рикарду, който на 25 години вече работи като адвокат и има зад гърба си участие в организацията на повече от десет кинофестивала, е музикален хленч в три направления: някой хленчи по нещо, което е изгубил; някой хленчи по нещо, което не може да има; студенти хленчат на всякакви теми..."), старинните му трамваи са повече стари, туристите са обозримо количество, черните лица - рядко явление сред потока от бели (сърдечни, прилични, дребнички, свои). Но Порту си има осемкилометровата разходка покрай брега на Доуру чак до залеза над океана, Де Андраде, Мануел де Оливейра, дивна архитектура и славата на непобеждаван - от римляни, маври, Наполеонови войски - град (както Венеция се назовава Serenissima, така и Порту говори за себе си като за Invicta). Освен това от Порту идва името на цялата страна.

Въпросът с имената стои така: Порто и Опорто са чужбинските произношения на местното Порту. Дуеро е испанският вариант на Доуру. Португалия пък идва от Порту и Гая, селищата от двете страни на реката (като Буда и Пеща в Унгария, само че смятани за два отделни града). Порту е по-аристократичен, Гая е по-народна. В Гая са избите с портвайн, сладкото вино, подправено с гроздова ракия, чийто кадифен червен цвят изсветлява с годините (236 евро за бутилка Millenium magnum на марката W&J Graham's от 1977).

От Гая са най-хубавите гледки към Порту (от земята досами върха на Торе даш Клеригуш, най-личната църковна камбанария в града, е опната гигантската реклама на бира), към проектирания от Айфелов ученик железен мост "Дом Луиш" (мостът на самия Айфел е малко по-нататък, "Мария Пия") и към съботния битак нагоре по баира (дълго се мая дали да не си купя самотна бяла мъжка обувка по модата отпреди поне 80 години). (Всички казват - съобщава Рикарду, - че най-любопитната дума в португалския е saudade: копнеж, примесен с носталгия по никога невиждани неща. На мен обаче са ми по-интересни нашенски думи като maremoto, моретръс. Само японците имат сходно понятие и го изразяват с цунами.")

Къщите на Порту са изумителни. При доближаване гранитносивият им облик избухва във всякакви цветове от керамичните плочки (азулежуш), покрили фасадите. За масовото обезлюдяване на центъра се чуват най-различни обяснения. Например, откак ЮНЕСКО през 1996 е обявило обширна зона, Рибейра, за световно културно наследство, вече не се намират пари за адекватна реставрация и стопаните на старите домове се изселват другаде. Или че от лакомия наемите не намаляват, затова няма желаещи за квартиранти. Или че къщите са опасни за обитаване. Фактът е, че центърът се обезкръвява и десетки прелестни здания бавно си отиват с ослепели прозорци. Или биват окупирани от румънски цигани и украинци, докато портуанци се трупат в периферията на града си. Вестник "Публику" обнародва изследване: през 2010 година жителите на Порту щели да са същият брой като през 1910... (И отново в "Публику", този път обява: "Кастинг. Националният театър търси 40-годишен актьор за ролята на диктатора Салазар. Репетиционен период от 12 март до 6 юни, изпращайте CV и снимка до 5 март.")

На мястото за заглавието на прожектирания филм върху фасадата на запуснато кино виждаме изписано с червен спрей "Нощ над земята". Впрочем на графити се начитаме в близкия университетски град Коимбра, чиято най-впечатляваща част може да се обходи за ден, без човек да остане обидно чужд на обстановката. Драсканици по стените: "В главата си имам два куршума и не мога да видя какви са на цвят!", "Не ме плаши тиранията", "Учи, без да мислиш, капиталът има нужда от теб..."

За да се видят повече от лицата на Порту, нищо по-добро от разходката до парка "Сералвеш" по булевард "Боавища". "Боавища" води право към океана през празнично красиви вили и скромни блокчета, резиденции с ексцентрични покриви, кооперации в строеж, порутени магазинчета. В Сералвеш - томителен парк с езерца и малка ферма с козички, се намира Музеят за съвременно изкуство. Той блести главно със своята наличност, отколкото със своето съдържание, но историята на растящите градини на "Сералвеш" е трогателна: някой си богаташ ги откупувал една след друга, за да разведри с тях своята меланхолична съпруга. Всяко късче тучна земя, добавено към предишните, я утешавало за известно време. Накрая обаче меланхолията все пак взела връх, жената посърнала и издъхнала сред цветущите си градини.

Иначе по улиците впечатлява честотата на магазините за религиозни стоки. И количеството витрини с наденички и сирена. Сладкарниците! И просторните барове с вид на закусвални от 70-те и 80-те, но без усещането за изостаналост, което витае по подобни места из други ширини.

В "Абадия" опитваме няколко от специалитетите на Порту: papas da sarrabulho (мека, апетитна тъмнокафява каша от няколко вида месо, с ключови съставки като свинска кръв и просено брашно), шкембе по портуански (с боб), lampria (минога, длъгнеста сладководна риба, която смуче кръвта на други риби, за да се изхранва), пием "зелено вино" и порто. Закусваме в "Атенея", до предния десен крак на конната статуя на площад "Либердаде". Сладкишите са божествени, изпадаме в зависимост от оранжевите сеноуриташ - кръгли кейкчета с морков. Една вечер, преди да стигнем до бюфета във величествения "Атенеу" с килимите и полилеите, на междинния етаж гледаме иззад стъклата десетина двойки да учат стъпките на чачача.

В 21 часа на 24 февруари в Каза да Музика звучи "Петя и вълкът" на фона на анимацията Peter & the Wolf на Сузи Темпълтън. Както повечето "дизайнерски" архитектурни произведения от последното десетилетие, "Домът на музиката" на холандеца Рем Колхас е грозновато-стъклено-ръбест отвън и приветливо функционален отвътре. С радостното си изпълнение Националният оркестър на Порту (в състава му изброяваме - любим спорт в чужбина - четири българки: две цигулки, виола и контрабас) дава старт на най-важното арт събитие на страната: Фанташпорту.

Фестивалът на фантастичното кино в Порту е 27-ят поред и отдавна вече не е само фантастичен. В двете зали на кино "Риволи" 85 000 зрители изглеждат 200 филма за две седмици. Основният двигател на събитието е троицата Марио (едър, весел и гръмогласен), Беатрис (очарователно разбързана) и Антониу (дребничък, ироничен, ефикасен): те са навсякъде и все за добро. Тази година актьорите Розана Аркет, Хенри Томас (момчето от "Извънземното") и ветеранът на португалското кино Руи да Карвальо вземат наградите за цялостна кариера. Големият победител на фестивала е крайно надценената готическа приказка "Лабиринтът на фавна" на мексиканеца Гийермо дел Торо. В секцията "Седмица на режисьорите" овациите отнася емигрантската комедия "Един франк, 14 песети" на испанеца Карлос Иглесиас. В азиатската, "Ориент експрес", журито отбелязва "Обещанието" на Чен Кайге - приятна, поетична история, разказана във визуален моретръс. Останалите призове са щедро разпределени сред обичайните заподозрени през последните месеци: "Таксидермия" (Дьорд Палфи), The Host (Джон Бонг Ху), "Ренесанс" (Кристиян Фолкман), "Паприка" (Сатоши Кон)... (След края на фестивала "Риволи" попада от общински в частни ръце и Рикарду не си намира място: "Ще го обърнат на най-долнопробно вариете. Ти тези представления не можеш да си ги представиш, тук им викаме "ревища", "преглед"... Те са за театъра каквото е "пимба" за музиката... Но и това няма да разбереш, "пимба" е отвратителен португалски попфолк, надали има еквивалент другаде...").

После всичко свършва твърде бързо с излитането на самолета и Порту остава долу с ромоните си. Най-уютният голям град, най-личното кратко изживяване. Като в "Усмивката" на Де Андраде:

Май че беше усмивка,

усмивка май отвори вратата.
Бе сияйна отвътре усмивка, бе примамливо да си във нея, да си хвърлиш обвивката,
гол да останеш във усмивката. Да си потичаш, да мореплаваш,

да умреш вътре в тази усмивка.

"След тишината най-красивата музика е ромонът на водата", била максимата на строителите на Аламбра, бижуто на арабската архитектура в Гранада. Цитира ги поетът Еужениу де Андраде (1923 - 2005) в интервю, където заявява, че поезията е най-голямото достижение на португалския народ. И още: "Този град ми се стори саждив, мръсен, просташки. Хората разговаряха с просташкия език на казармите или училищните дворове в междучасията..." "Този град" е Порту, парадоксално превърнал се в последно убежище на Де Андраде. В Порту ромонът на водата идва отвсякъде.

Реката е Доуру ("Златна"), океанът е Атлантическият, в края на зимата небето сивее и над гълъбите, чайките, скупчените по хълмовете къщи, храмовете, парковете, безбройните сладкарници по кривите улици, имперските площади, чинарите, продавачите на печени кестени и драматично разпукващите се в розово магнолии ръми дъждец.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

4 коментара
  • 1
    Avatar :-P
    В.

    Интересно - натъкнах се на още един материал за Порто в New York Times от 1/04(http://travel.nytimes.com/2007/04/01/travel/01next.html) и, въпреки че статията там беше много информативна от практична гледна точка, материалът тук е много по-силен и задълбочен в предаването на атмосферата на града.
    Прекрасно описание!

  • 2
    Avatar :-?
    rali

    Bqh predi 3 meseca v portugaliq, posetih i porto. tekstyt me varna nazad vav vremeto, prekrasno izjivqvene, blagodarq! prekrasen razkaz

  • 3
    Avatar :-|
    Мини Маус

    "черните лица - рядко явление сред потока от бели (сърдечни, прилични, дребнички, свои)"

    "окупирани от румънски цигани и украинци, докато портуанци се трупат в периферията на града си"


    само на мен ли ми прави лошо впечатление?

  • 4
    Avatar :-|
    Ж5

    може би "черни" има някакъв заместител в "африкански" но то не винаги е вярно
    "окупиран" е това, което е - зает без позволение
    "румънски" не е мръсна дума, и "циганин" не е, нито "украинец" или "портуанец"


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK