С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK
Регистрация

// Light / Места

2 9 апр 2010, 17:07, 4319 прочитания

Афганистан

И все пак, войната е опиат

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg
Всъщност трябва да стана в 4.50, а не в 5 сутринта. Пет сутринта може и да е късно, тъй като в 5.30 трябва да съм напуснал хотела, а не по-късно от 6.00 да бъда на летището. Имам половин час да си измия зъбите (с минерална вода, разбира се), да напъхам спалния чувал в раницата, да не забравя за две паспортни снимки, фенерче с син и червен филтър, диктофон и още точно 12 подобни неща, грижливо описани в специален списък. Плюс дрехи за 6 дни, но само една чанта, моля - предупреждават ме, че около 80% от багажа се губи, ако бъде чекиран. Батерии, химикалки, паспорт, USB стик...

Едва ли има нещо по-интересно от преживяването да летиш към ново, странно, неизвестно място. Това, което ти предстои, няма как да бъде описано - то не е в гидчето Lonely Planet, не е в упътването на туристическата агенция, не е в youtube. То ще се случи само на теб, за някой друг ще е различно. Ти ще видиш едни неща, после те ще се сменят за другия.

Засега съм на летище "Индира Ганди" в Делхи. На път за Кабул. Проверките на летището са поне пет поред - вече не помня, но навсякъде разнасям някакви номерца и листчета. Едното трябва да бъде на багажа, другото у мен, на третото трябва да има печат, четвъртото е за преди изхода. Когато все пак минавам успешно цялото възможно секюрити на света, се озовавам пред две врати, над които стоят два малки монитора. На единия пише Кабул. На другия - Катманду.

Там има още една проверка (паспортна), а точно преди да се качим на автобусчетата, които отвеждат до самолета, виждам, че предстои пълното разсъбличане. Чантите се обръщат нагоре с главата, такива неща. Шегуваме се с останалите от групата, че само Терминал 2 на Дубай е по-интересен - там редовните полети са до Багдад, Кабул, Могадишу, Карачи, Кандахар и т.н.

Ще летим с Air India, тъй като в момента националният превозвач на Афганистан Ariana не лети до Делхи. Това е малко разочарование – казват, че самият полет с Ariana бил пътешествие сам по себе си. По принцип Ariana не е от авиокомпаниите, които имат разрешение да летят до всички летища по света, макар че от 15 февруари стартира директна линия Франкфурт - Кабул. Наричат самолетите им летящи ковчези, но в тази група са още Air Koryo (Северна Корея), BGB Air (Казахстан), Phoenix Aviation (Киргизстан) и Silverback (Руанда). Сигурен съм, че полетите с всички тези компании ще бъдат достойни за отделен материал, до който обаче ще може да се стигне, ако броят на излитанията е равен на броя на кацанията.



Но и с Air India се оказва интересно. На борда е почти непоносимо. Почти. Турбуленцията е толкова силна, че допълва впечатленията.

Когато след два часа кацаме в Кабул (най-странното кацане в живота ми - плавно, но предшествано от серия въздушни пируети), усещането е за пълно спокойствие. Летището, едно от най-натоварените в света, е някак пасивно, чисто, охранявано, защитено, приглушено. Паспортната проверка е бърза. Цветната компания от индийци, пакистанци и афганистанци, които пътуваха с нас, бързо оправят документите си и всеки от тях - кой нарамил плюшена играчка за детето, кой дипломатическо куфарче - поема в неясна посока. Известно време ни отнема попълването на ръка на някаква статистическа информация, но след малко и ние сме на улицата.

Да наречем пространството пред международното летище в Кабул улица е малко неточно, тъй като това навярно е най-жестоко охраняваната улица в света. Очакването, че ще попаднем в организиран хаос, не се сбъдва. Точно обратното. Чакат ни бронирани автомобили и ясни инструкции - никакво снимане през прозореца, никакво показване на фотоапарати на пропускателните пунктове, "това е един от най-опасните пътища в света" и т.н. На пръв поглед всички тези предпазни мерки са излишни, защото само след една пресечка попадаме във водовъртежа на събудилия се Кабул. Задръстването е невероятно. Още по-невероятно е, че нашият конвой от четири автомобила дава път на останалите. Дори при отнето предимство шофьорът ни маха с ръка и се извинява.

Това няма нищо общо с всички филми, в които сме виждали агресивното шофиране на военни и бронирани автомобили в Багдад, Кабул и други горещи точки. Звучи странно, но именно забраната на агресивното шофиране е една от разпоредбите, залегнали в новия план на Стенли Маккристъл, главнокомандващ на силите на НАТО в Афганистан. "Афганистанците смятат това за арогантно", казва Маккристъл. "Това е индикатор, че не ви пука за техните права и за това как се използват техните пътища. Опасното шофиране е само един от вредните навици, които трябва да препрограмираме."

Генералът, който бързо се превърна в пример за всички войници в Афганистан, е твърдо убеден, че стандартното военно мислене няма да донесе победа на коалиционните сили в Афганистан. По тази причина той мисли... ами нестандартно.

Едва ли има друг начин тази война да бъде спечелена освен нестандартно. Когато два дни по-късно кацаме в Кандахар, сме леко учудени, че едно от първите неща, които ни показват, е една улична лампа. Да, точно така - улична лампа. Точно тази улична лампа струва 2000 долара и работи със слънчеви батерии. Но и това е част от новата, нестандартна стратегия.

Самият град Кандахар е с население около 850-900 хиляди жители. Почти няма електричество. Почти няма чиста вода. Почти няма пътища. Почти няма работа за местните жители. По тези причини някои млади хора предпочитат да започнат друг тип работа - при талибаните. И съвсем логично е тези новоизлюпени "талибани" да могат да бъдат спечелени обратно за нормален живот единствено по нестандартен начин. Не с война срещу тях. А като им се предложи друга работа.

Ако някой им предложи сигурна работа, с която да изхранват семействата си, те ще зарежат калашника и планината. И от бунтовници ще се превърнат в обикновени хора, които вечер се прибират при семействата си. Само в Кандахар има над 90 фабрики, които не работят, защото няма електричество. Стратегията на Маккристъл е проста - пуска електричество, създава нови работни места и привлича местното население на своя страна. Звучи лесно, но е свързано с месеци работа. Може би точно тази стратегия ще проработи. Точно както работят уличните лампи. Те са на слънчеви батерии и издържат 8 часа. Поставят ги близо до павилиони и магазинчета, за да могат собствениците да ги охраняват по-лесно.

Същата вечер в базата на провинциалния възстановителен екип в Кандахар, всичко е тъмно. Когато поглеждаме отвъд оградите към града, него сякаш го няма. Тук-там светят въпросните улични лампи, но те са малко. Навън е пълна тъмница. Трудно можеш да разбереш дали около теб има град или просто няма нищо. Защото в този град няма ток. Когато има, това е за не повече от час-два на ден и то за определени квартали.

Същата вечер в базата разбрахме, че "Войната е опиат" е получил Оскар. Веднага беше организирана прожекция на филма, а няколко дни по-късно, вече в България, гледах пак същия филм. И още няколко на подобна тематика.

Опитах се да разбера защо войниците гледаха с опиянение този филм, защо дискутираха всеки кадър, всяка сцена. Опитвах да разбера войната, макар наивен в представите си - докоснал се едва до няколко бронежилетки, повозил се на военни хеликоптери, дискутирал до късно с военни някакви стратегии, преминавал от една база в друга, от една бронирана кола в друга. Абсолютен новак, но въпреки това опиянен. Опитвах да разбера себе си, да разбера войната, да разбера уморените войници около мен. Опитвах да разбера защо разговаряхме само за едно нещо. За войната.

Дори местността около нас беше пропита с война. Още от времето на Персия и Индия. Война, водена от завоевателите и търговците от Александър Велики, през Чингиз хан, през Тимур Ланг, та чак до съветската армия и американците - тук навсякъде миришеше на война. Стояхме под звездите на някогашното сърце на една истинска империя - град Кандахар - и размишлявахме за войната. За войната между две фамилии, които се занимават с производство на опиум и търсят подкрепа ту от талибаните, ту от правителството. За войната между две правосъдни системи - официалната и тази на талибаните. За войната между стария любим спорт (футбола) и новия (крикета). За брата на президента Хамид Карзай, който живее в Кандахар и за когото се говори, че е въвлечен в бизнеса с хероин. За забравените деца на руските войници, преминали през Афганистан. За новата стратегия на Маккристъл и следващата му цел - Кандахар.

Когато на следващата сутрин излитаме от базата, пилотът на хеликоптера ми показва палата на Ахмад Уали Карзай – братът на президента. Летим ниско и бавно, докато се отдалечаваме от града.

Само два дни след това в този гра, серия от експлозии уби 35 души.

Кабул - Хелманд - Кандахар
  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

Sightspotting Sightspotting

Глазгоу за нетуристи

22 юни 2018, 1449 прочитания

Ново място: Manzo Ново място: Manzo

Зад Manzo е екипът, познат ни от Il Teatro и Forno Cipollini

15 юни 2018, 25615 прочитания

24 часа 7 дни

22 юни 2018, 6452 прочитания

22 юни 2018, 3575 прочитания

22 юни 2018, 1908 прочитания

22 юни 2018, 1804 прочитания

22 юни 2018, 1760 прочитания

Всички новини
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Места" Затваряне
Изкуството на оцеляването

Новооткритият музей за модерно изкуство "Бехтлер", или как по време на криза един град от американския Юг се опитва да преоткрие себе си

Кой ще спечели от световното първенство по футбол

Спортът отново осигури на президента Путин международна легитимност в период на изолация

Следваща спирка - банков съюз

България все пак ще приеме условието на Брюксел първо да кандидатства за единния европейски надзор, а после за ERM II

Индексите на борсата започнаха седмицата с ръст

"Стара планина холд" реализира най-голям ръст след съобщението за дивидент

"Съгласие" купи животозастрахователния портфейл на "Дженерали" (коригирана)

Сделката е сключена в началото на декември, след като италианската компания обяви, че в България ще се съсредоточи само върху общото застраховане

Sightspotting

Глазгоу за нетуристи

Кино: "Бандитките на Оушън"

Дамският вариант е фриволен към формулата, но с добри актриси

K:Reader

Нов и модерен инструмент, който пренася в дигитална среда усещането от четенето на хартия.

Прочетете целия вестник или списание без да търсите отделните статии в сайта.
Капитал, брой 25

Капитал

Брой 25 // 23.06.2018 Прочетете
Капитал PRO, Тема на броя: Краят на дизела и нашествието му в България?

Емисия

СЕДМИЧНИКЪТ // 22.06.2018 Прочетете