На стоп до края на света - 2
Невероятното пътешествие на галактическата стопаджийка продължава през Нова Зеландия, Австралия, Сингапур, Малайзия, Тайланд, Лаос, Камбоджа и завършва във Виетнам. Честно
Ваня-Тери Апостолова
Капитал: Light
Всяка събота сутрин: култура, изкуство, свободно време.
Пристигането ми в Нова Зеландия е поредният културен шок. Толкова е чисто и подредено, че ме плаши. Автостопът обаче е екстремно лесен, всеки спира. Нова Зеландия е една от онези държави, които лесно могат да те накарат да повярваш, че си в рая. Красотата на природата е зашеметяваща, очите се пълнят със сълзи на радост при вида на пейзажите. Хората (кивита и маори) са изключителни. Има нещо много добро у тези хора - дали от това, че живеят на края на света, дали от разкошната природа - не знам! За първи път там ми се случва след къмпинг в градски парк до едно езеро една жена да дойде и да ме покани на закуска и душ в нейната къща от другата страна на езерото. И напълно непознат да ме вземе на стоп в 23:00 на Бъдни вечер и да ме откара у тях, където да ми даде телефон да се обадя на семейството ми и да ме нахрани, подслони и разведе из полуострова на следващия ден... Не мога да опиша добрите чувства, които храня към тези хора. Всички дядовци с пикапи, фермери, белокоси баби с широки усмивки, разговорливи младежи, симпатични лелки, готови да ми разкажат всичко за местните забележителности, щедри хора, които ми дават подслон, храна, усмивки, внимание, положителна енергия...
Прекарвам много дни в планини, по плажове, ледници, водопади, фиорди, лагуни, джунгли. Наслаждавам се не само на изумително красиви пейзажи, но и на приятелски настроени животински видове - морски лъвове, тюлени, пингвини, опосуми, редки птици като кеа, кака. Някой ми разказва, че преди маорите имало други местни жители, но те били изядени от маорите плюс много животни, като птицата додо например. А като дошли белите, изгорили гората. Затова сега старите естествените гори са кът, всичко е било залесено наново от човека. Въпреки (или точно заради) това съвременна Нова Зеландия е силно екологична страна. Всичко се рециклира. Много е популярно да се събира дъждовна вода. Някои домакинства живеят само от нея, като я събират в огромни резервоари, разположени в градината. Слънчевите батерии също са популярни. Има и автомобили, които се движат с използвано готварско олио. Южният и Северният остров на Нова Зеландия са свързани с фериботна линия. Тъй като два пъти го минавам безплатно, като се крия в кабината на един ТИР, не мога да кажа точната цена, но чух, че е около 50 долара.
Когато пристигам в Австралия, мечтата ми да видя австралийските животни започва да се сбъдва с бясна скорост. Коала, кенгуру, стотици папагали какаду, огромни паяци, змии, крокодили са само една малка част от животните, които имам щастието да срещна по пътя си. Пъстроцветните риби и акулите на Големия бариерен риф са моето вдъхновение от петдневното ми гмуркане и живот на един остров. По целия източен бряг на Австралия всичко е гора. Докато стопирам към Инисфейл, ме взема една жена на име Аманда - оставам три дни при нея и семейството й, които ме водят на гмуркане в планинска река. На път за Ингам пък две момичета, които спират за мен, ме канят у тях. С приятеля на едната цяла вечер обикаляме около реката в търсене на крокодили, за да мога да ги видя.
Огромна част от Австралия е пустиня: безкрайни пясъци, червена пръст, пурпурни залези, диви ему, кенгуру, огромни термитници, солени езера... Край пътя се виждат множество изоставени коли, изгорени и разграбени от аборигените. Почти всеки, който закъса с колата в пустинята, я оставя там, защото струва много пари да му я приберат - повече, отколкото да си купи нова. За съжаление аборигените покрай главния път на пустинята са в окаяно състояние. Просят, пият и вземат наркотици. Много е тъжно как културата им загива, смачкана от цивилизацията на белите. А те са изключително интересен народ.
След вълшебната Австралия започвам обиколка на шест страни от Югоизточна Азия, преди да потегля обратно към България. Сингапур остава в съзнанието ми като страната на глобите, на пазаруването и яденето - трите мании на местните. Градът-държава ми предлага бавен и труден стоп, множество небостъргачи, туристически атракции, любезни домакини в лицето на голямо мюсюлманско семейство... Малайзия обаче тотално завладява сърцето ми. Хората там са толкова добри към мен, а стопът толкова лесен и приятен, че откривам нова мотивация да стопирам в градски условия, без да отивам никъде - просто да си говоря с местните. Това правя цели два дни в столицата Куала Лумпур.
Следващата страна по моя път е Тайланд. Големи очаквания - голямо разочарование. Тайланд така и не успява да докосне сърцето ми. Алчни хорица, комерсиализирани острови, огромни задръствания в столицата, широко разпространени проституция и измами с пари... твърде много негативи. Нито един тайландец не пожелава да ме приюти, затова оставам при африканец в Банкок, а на остров Пукет спя навън, а цяла нощ наоколо обикалят неприятни шофьори на такси, които ми предлагат да ме закарат в някой хотел, за да не спя на улицата.
Когато напускам Тайланд и пристигам в Лаос, чувствам вълна на облекчение. Лаос е прекрасна страна. Изключително труден стоп, но мили местни хора. Живея два дни във Виентян при едно семейство от австралиец и лаоска с две деца и четири кучета. Оризовото мляко с манго, което приготвят за мен, е незабравимо вкусно. Докато обикалям държавата, си давам сметка, че това е може би най-добрата страна в света за пътуване с велосипед. Липсата на коли е голямо удобство за велосипедиста, а природата е възхитителна.
На границата Лаос - Камбоджа сърдит граничар взема всичките ми пари за виза. Оставам без храна, вода и пари, а на пътя няма нито една кола. Чакането в жегата ме изтощава и решавам да търся вода в джунглата. Предупредили са ме да не излизам от пътя заради стотиците невзривени мини от войната, но жаждата е по-силна. След часове ходене през джунглата не намирам вода. Връщам се на пътя на края на силите си. На смрачаване седя на пътя, покрита с червен прахоляк от главата до петите. Чувам кола - първата за деня. Спират за мен и се оказва, че вътре пътуват един австралиец и няколко местни. Дават ми вода и храна, отиват точно там, където и аз - в Сием Рип. Пристигаме в два часа през нощта. Настаняват ме в една огромна луксозна къща. На следващия ден ми предлагат да отседна безплатно в хотел, чийто собственик е техен близък приятел. Приемам, но решавам да не злоупотребявам с гостоприемството и оставам само две вечери. В следващите дни разглеждам храмовете на Ангкор Ват. Четири маймунки ме превръщат в туристическа атракция, като пощят косата ми на улицата. Храмовете пък са повече от прекрасни - обикалям ги с велосипед, защото някои са на голямо разстояние един от друг. В областта на Ангкор те са над хиляда - от купчини тухли и отломъци до величествения Ангкор Ват, за който твърдят, че е най-големият религиозен монумент в света.
Докато стопирам към столицата Пном Пен, ме взема правителствена кола. От важната дама, която се вози в нея, разбирам, че камбоджанците не харесват правителството си. В Пном Пен оставам при глухата американка Таши. Винаги усмихната и позитивна, тя ме развежда по всички възможни забележителности, атракции и интересни събития в столицата. Таши живее там, защото работи като автор на учебници за езика на глухонемите в Камбоджа. За първи път опитвам сок от захарна тръстика, към който сякаш се пристрастявам веднага. Отиваме на хаш - група чужденци и местни се събират веднъж седмично, качват се в ремаркето на един камион и отиват извън града да тичат или извървяват определени маршрути. Така попадам насред оризовите полета и в малко селце, където цялото население излиза на улицата да ме огледа, а децата крещят от радост и тичат след мен доста след като сме излезли от селото. Усещането да предизвикаш с появата си толкова усмивки и радост е несравнимо. Раздялата с Таши след девет дни гостуване е трудна. Тя не иска да ме пуска, а и аз не искам да тръгвам.
Стопът до Виетнам е тежък, но в крайна сметка успявам да стигна до Хо Ши Мин сити, преди да се стъмни. Впечатленията ми от този град не са никак добри. За съжаление местните са много груби, нахални и обичат да тормозят чужденците, като се опитват да ги накарат да купят нещо от стоките им. Освен това градът е пренаселен и пресичането на улиците е истинско предизвикателство. Тъй като никой местен не проявява интерес да си говори с мен, освен за да ми продава нещо, се посвещавам изцяло на разглеждането на музеи, за да науча повече за миналото на Виетнам.
Престоят ми в тази страна е кратък. Идва време да тръгвам за България. След десет месеца стоп около света сърцето ми е преизпълнено с прекрасни емоции, мислите ми са свежи и леки, усмивката не слиза от лицето ми и съм в пълна готовност да се прибера у дома. Вълшебните места, прекрасните животни и природа, срещите със стотици невероятни хора, които са ми помогнали толкова много да осъществя мечтите си, ме научават, че светът е напълно отворен за мен - трябва само да протегна ръце и да го прегърна.
12 коментара
Този, и предишния, разказ звучат почти нереално! Трябва да си човек с голямо сърце и много дързост, за да се хванеш на такова пътешествие. Шапка свалям.
Браво! :)
Браво! Нямам думи да опиша възхищението си! Любопитна съм как и за колко време планира цялото пътуване и какво ще е следващото приключение?
Аз лично бях малко подразнена от статията. Държавите, според авторката са класифицирани единствено по критерий "Къде ме вземат на стоп" и "Къде ме приютяват да спя без пари". Без съмнение Тайланд и Виентнам са доста комерсиално настроени държави, но там могат да се видят приказни неща и си заслужава пътуването. Колкото до това кой приема в дома си без пари, то не можем да очакваме от всички хора да го правят, особено, ако са доста бедни, а и ние да им изядем ориза за цял месец, може би . Преди време аз също приемах в дома си гости по системата коач-сърфинг, но установих, че с много малка част от тях сме успели да проведем ценни обогатяващи разговори. Повечето бяха по-скоро мърляви стопаджии, които само търсеха къде да преспят, не се интересуваха от моята култура по никакъв начин, а само дали ще им изпера дрехите и нахраня без пари...
Пресъединявам се към мнението на elp. Лично поздравявам авторката за ентусиазма, куража и волята да тръгне на едно такова пътуване, но оценките и нейните преживявания на истина се базират на старата българска поговорка "шамар да е, аванта да е", и където не е получила нещо на аванта - значи мястото е лошо. Пукет наистина е комерсиализиран, но така че е удобен/приятен на хората, които искат да си отпочинат, но и така че наистина това да е възможно. Пазарът и навлеците във Виетнам са налични в почти всички други държави, през които е преминала, но странно защо не са споменати? Да не говорим защо е била на Пукет, има и други острови в Тайланд - не е ли малко странно да искаш да обиколиш половиния свят за 10 лева, ако може?
Както и да е - не мога да отрека 10 месеца на път е нещо, което всеки работещ неудомява как може да се получи от всеки работодател.
Генералнта ми оценка, че доста аматьорски е подходила към проучването на пътуването - грешки като това да си извадиш виза на границата между Тайланд и Камбоджа са нормални за хора, които не са се подготвили за секирата. Да не говорим, че не може да тръгнеш без вода където и да е, камо ли при над 30 градуса температура. Както и да е - дано да се поучи от грешките си.
elp, от 4 години съм член на каучсърфинг и не мога да отрека, че и у мен са отсядали авантаджии. Точно за избягване на такива случаи служат референциите – щом някой не те кефи, напиши го. Преди да ги приемеш, разгледай внимателно профилите на кандидат-гостите. Напиши в профила си, че не приемаш хора само за пране и хранене. Най-яките ми гости са от Източна Европа и Балканите – винаги става супер як купон. А Истанбул, Дамаск и Бейрут за мен нямаше да са същите без невероятните каучсърфинг домакини.
travelholic, 10 лева са даже много. Изтокът е толкова по-евтин от България.
Голям ентусиазъм, похвално. Но от там нататък слаба бира. Започнах да чета с голям интерес и очаквания. Те обаче секнаха на мястото където авторката обяснява как героично е минала два пъти гратис с ферибота в Нова Зеландия, криейки се в кабината на тир. Отделно, мисля че човек трябва наистина да е по отворен към света и да приема заобикалящата го действителност като отчита и специфичните културни, социални и икономически условия в местата, които посещава. Виетнам също има прекрасни природни дадености интересни кухня и култура. Тайланд е екзотично и уникално място - лудница, но изпълнена с екзотични аромати, храни, архитектурни и културни паметници и хора.
Е, ако от тези страни очакваш да видиш или почустваш атмосферата на Швейцария, няма как да не останеш разочарован.
Някак си естествено ми идва една крилата фраза, която ще перефразирам - Можеш да изкараш момичето от селото, но не и селото от момичето.
Евала!
Благодаря за интересния разказ. "Викачите" в Тайланд са нещо отвратително и наистина са пречка за запознаване със страната. Пречка, която се преодолява на третия ден. Да се приравнява това явление с тайландците като цяло, е стереотип от нивото на "всички българи са цигани с каруци."
Поздрави.
Нов коментар
За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.