Бунтът на мравките

Надежди и поуки след "Златната роза" 2010

Сиромашко кино в сиромашкото лято. Това е в едно изречение седмицата, която прекарах на фестивала на българския игрален филм във Варна.

Всичко започна с предчувствие за празник. 29-ото издание беше събрало най-много филми от 1990 г. насам - 22 в конкурсната програма, от тях 11 на дебютанти. Подобна вълна млади автори (или по-точно нови лица) не се беше случвала от края на 80-те. От друга страна, добрите примери от последните две години ("Дзифт", "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде") загатваха и за някакъв естетически ренесанс, прозорецът на света май се открехваше и към българското кино. Прокрадваше се тайната мисъл - не е ли време и ние нещо, като румънците...

Реалността обаче се стовари още на откриването. Дузина режисьори и продуценти от младото и средното поколение, точно тези, чиито филми трябваше да направят празника, излязоха с мрачни лица на сцената и прочетоха декларация, че бойкотират официалните събития на фестивала, излизат от него физически. Готови са на неформални срещи поединично, но не и на изправяне пред публиката и журналистите след прожекциите. Не оттеглиха филмите си, но ги оставиха сами със зрителите. С изчезването на ритуалите на премиерност и интимност с лицата от екрана от началните представяния на екипите и артистите под прожекторите варненската публика изгуби и усещането за собствена специалност, и такава на събитието. Фестивалът се сведе до панорама. Пострада също общуването между професионалистите - прословутото "сверяване на часовника", тайната цел на всеки фестивал. Ситуацията тръгна по заглавието на стария филм на Вернер Херцог "Всеки за себе си и Бог срещу всички", но с редакцията

Всеки за себе си - Дянков срещу всички

И с тънката разлика, че името на министъра на финансите и одобряващия бюджета му парламент не се споменаваха. Искаше се по инерция оставка на министъра на културата, ако не осигурял парите за кино в размера им според Закона за филмовата индустрия. Адресатът обаче беше изначално сбъркан. Защото министърът на културата веднага извади стенограма, че се бори за същото, за което и кинаджиите. Изясни се също, че откакто е в сила (2003), законът е изпълняван само веднъж (2008), в годината с бюджетен излишък. А такава скоро не се очертава. Разбра се и че някои от продуцентите, които бяха на сцената, вече водят дело (но като частни лица) срещу правителството във ВАС, който трябва да излезе с решение по казуса с орязаните филмови пари на 20 октомври. Резонният въпрос е не можеше ли да се изчака дотогава? Трябваше ли да се отнема празникът от форум, който се случва веднъж на две години. Питам се от името на зрителите с билети.

Още повече самият протест носеше всички черти на въстание по български - екзалтирана инициация, после липса на размах и въображение (странно при толкова ангажирани режисьори) как публичният жест да се развие и събуди хората. Нещата очаквано свършиха с разделяне по групи и утаяване на остатъците от ентусиазма между масите в кафенетата. Иначе принципно всеки е прав, щом иска спазване на закона.

Морето не протестираше

Но и без фестивалния живот имаше радости. За мен те бяха в спокойната тъга на есенното море, равно и сребърно, калайдисано от слънцето (поне в първите няколко дни). Нея съзерцавах над халбата с бира в няколкото приятелски дървени кръчмички, с маси върху самия пясък на плажа. Над тях гларусите се държаха като във филм на Хичкок, атакуваха нещата по масата, въпреки присъствието (или може би точно заради това) на хората. Конкуренция им бяха само котките, които по домашному се отъркваха о крачолите. Ето ти компенсация за изгубената фестивална интимност.

Старата Варна отново беше мястото, където празникът няма нужда от повод. За разлика от други години фестивалът имаше свой нощен клуб с жива музика, в който баджовете осигуряваха една трета отстъпка от цените и никакви подканяния, че вече е късно и трябва да затваряме. Добро развитие беше и наемането на местна фирма за фестивалния дизайн - афиши, украса на Двореца - като никога досега от 20 години. Нейното лице бяха млади и усмихнати хора (добрите уроци на "София филм фест"...), облечени еднакво, които посрещаха и упътваха зрителите преди всяка прожекция. Те раздаваха и после събираха и специалните картончета, върху които всеки можеше да попълни мнението си (лош, добър, много добър, отличен) след края на филма. По тези картончета след коректни математически изчисления и приспадания на запълняемостта на салона бе определена и финалната класация за Наградата на публиката. Смея да твърдя, че този път тя по-добре от журито (Иван Ничев, председател, Севда Шишманова, Ирен Кривошиева, Димитър Динев, български писател в Австрия, Харалан Александров) уцели настроението и скрития фаворит на фестивала. (Всички награди на журито заедно с архаичните им формулировки, както и пълна разпечатка на зрителската класация - много поучителна! - могат да се прочетат на http://operationkino.net/.).

Живите филми

Преди няколкото заглавия, които ще останат и за които тепърва ще се говори, се налага да констатираме с тъга, че въпреки споменатите в началото бели лястовици българското кино продължава да си влачи и багажа с етикет "изгони зрителя". Отново имаше филми, редящи умозрителни монолози без връзка с живота, искащи непременно в историите им да бъдат разчетени философски дълбочини и метафизични истини. Добрата новина е, че те все бяха на автори от старото и средното поколение ("Ако някой те обича", "Цахес", "Козелът", "Раци", "Похищението", донякъде "Зад кадър"). Младите бяха разбрали -  повече така не може.

Имаше и филми по средата между успеха и провала, които разказваха интересни истории, но по неинтересен начин ("Стъклената река", "Светото семейство"). Техният проблем идваше от неуважението към жанра и правилата му, загърбването му като нещо изначално низше. Че комерсиално не е непременно синоним на лошо, показа успехът (и във Варна) на "Мисия Лондон", стигнал челната тройка в зрителския избор.

Но там той бе изпреварен от две заглавия, които (вярвам) са от новата страница на българското кино - "Стъпки в пясъка" на Ивайло Христов и "Тилт" на Братя Чучкови. Ако към тях добавим и справедливо забелязаните от журито "Подслон" на Драгомир Шолев и "Лов на дребни хищници" на Цветодар Марков - ето ти и основания за надежда, дори разговори с кръстосани на късмет палци за нещо като "нова вълна"...

Разликата между тези филми и предишните е, че в тях диша неподправен и нефризиран животът. Героите и проблемите им са истински, разговаря се на нормален език. "Стъпки в пясъка" разказва трогващо историята на една любов, по действителен случай, без да се страхува от инжектирането на мелодрама и хумор. "Тилт", за първи път от 20 години, вади политическата истина и оголва вътрешните рани на прехода върху две поколения. Прави го също през призмата на една изгаряща любов. "Подслон" е вярна и разтърсваща снимка на разлома между поколенията и скъсаните връзки в семейството и обществото. Един филм от европейски калибър, на който е лесно да се предскаже хубава фестивална съдба. И накрая "Лов на дребни хищници" - пример за здраво жанрово кино върху ясен социален фон. Поучително направен, без да се чака разположението на чиновниците и подаянията на държавата. Значи можело.

Още от Капитал