Безсъници в Торонто
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Безсъници в Торонто

Reuters

Безсъници в Торонто

Във врящия котел на най-големия филмов фестивал в света

Ваня Ефтимова
3373 прочитания

Reuters

© Reuters


Спомняте ли си опашките от началото на прехода? Сега ги пренесете в лъскавите кинозали на международния фестивал в Торонто и си представете как близо две хиляди журналисти и още толкова представители на индустрията всеки ден се редят на тях средно по пет пъти. Дефицитната стока в случая са местата в салоните, където прожекциите за пресата и индустрията започват от  8:15 ч. сутринта, в програмата на феста бяха вместени 336 филма от 65 страни.

Тази година 36-ият TIFF (както е абревиатурата на канадското събитие) се пръскаше по шевовете. Място на събитието бе вече напълно готовият фестивален център Bell Lightbox, официално открит миналата година, но чак сега напълно използван. Дотолкова, че да се видят недостатъците му, като само двата асансьора до залата за пресконференции на шестия етаж, които се оказаха съвсем недостатъчни за щурмуващите орди от репортери.

Привлекателната сила на Торонто в сравнение с  Венеция, Кан и Берлин е близостта му до американските филмови центрове Холивуд и Ню Йорк. Освен най-мащабния това е и най-демократичният от филмовите форуми. TIFF няма официално професионално жури и наградите се дават от зрителите. В последните години тази система го превърна в трамплин към световната слава на много алтернативни продукции. Заради нея атмосферата бе по-непринудена и решенията по-малко повлияни от задкулисни сметки. Директният досег с публиката накара много творци се надяват, че ще бъдат справедливо оценени.

Естествено славата на Торонто като трамплин към "Оскар"-а увеличава главоломно количеството на премиерите. Оригиналната идея (от 1976 г.) за филмов фестивал с по-малко претенции и звездомания заплашва скоро да остане само мил спомен. Тази година в няколко поредни вечери бяха планирани по пет официални премиери. Така червените килими на Брад Пит с Moneyball и на Джордж Клуни с "Мартенски иди" се оказаха един след друг за ужас на охраната и пиара на самите продукции. Екипите на The Artist на Мишел Хазанавичус, "360" на Фернандо Майрелис и Trisha на Майкъл Уинтърботъм, по нещастие показани в същия ден, установиха на другата сутрин, че информацията за тях е само в колонка. В морето от бляскави премиери дори филмът, спечелил голямата награда – ливанският Where Do We Go Now? ("Накъде отиваме сега?") на младата режисьорка Надин Лабаки, остана незабелязан от медиите до самия край на TIFF 2011.

Както на всяка опашка едни са дошли рано-рано и пазят ред за куп приятели, други мирно си четат вестници. Фестивалните доброволци героично пробват да извиват опашките в какви ли не причудливи дизайни. Миналогодишният рекорд от половин милион продадени билети бе счупен доста преди последния десети ден. Професионалистите също трябваше да свикват с неочакваната си близост до редовата публика. Известната наблюдателка на в. "Варайъти" Ан Томпсън едва ли отново ще си позволи шумно да коментира филм на излизане от прожекцията, както й се случи след Shame ("Срам") на изгряващия британец Стив Маккийн. Дамата бе шокирана да установи, че репликата й как Майкъл Фасбендър имал най-хубавия пенис, който е виждала, за минути бе публикувана в туитър. Други журналисти се шегуваха със залагания кой ще е първият стъпкан след излизане от прожекция, когато всички колеги бързат да обобщят в 140 символа първите си впечатления от филма и не внимават къде ходят.

Битката за светлината на прожекторите тази година бе безмилостна, нейни остриета бяха наетите от продукциите хора за връзки с пресата, известни във филмовия бизнес като "публицисти". Всяка сутрин мейлът ми бе препълнен от покани за частни прожекции, интервюта със звезди и партита. Когато обаче отговарях, че с удоволствие бих присъствала, да кажем, на разговор с Pearl Jam или на партито на The Descendants ("Потомците") с Джордж Клуни, обратният мейл най-често бе, уви, местата вече са раздадени. По-малките продукции с радост приемат вниманието на всеки журналист, но ентусиазмът в погледа на публициста угасва видимо, когато разбира, че си от малка страна без значителен филмов пазар. Публицистите, както саркастично обобщи в. "Ню Йорк таймс", всъщност движат TIFF. Те решават кой ще получи интервю (разговорът ми с Джефри Ръш по-надолу) и кой не, знаят къде са истинските партита и могат да открояват и филм с не особени качества сред лавината от заглавия. Чудех се каква ли би била съдбата на скромна българска продукция, ако някой от амбициозните младежи, които обикаляха международния пресцентър с вид на незакусвали акули, се заеме сериозно с представянето й... Истинският талант може и да не се нуждае от реклама, но на филм от малка държава със сигурност му трябва начален медиен тласък.

Тази година единствената селектирана българска продукция, уви, нямаше агресивен публицист. Въпреки това "Момчето, което беше цар" на режисьора Андрей Паунов напълни залата си на премиерата в Торонто. После екипът пренесе партито на срещата с публиката в хотела им (наемането на истинска зала не е по възможностите на една независима продукция). Което не попречи на операторите на "Момчето, което беше цар" Борис Мисирков и Георги Богданов непрекъснато да пълнят  чашите, продуцентът Мартичка Божилова да води безкрайни разговори с важните интернационални гости, а Андрей Паунов да е самата отзивчивост. Всички искаха да знаят готви ли той нов проект, на което неизменният му отговор бе, че иска първо да се наслади на успеха на този. Премиерата в Торонто бе кулминацията на цели четири години труд и екипът му най-после можеше да си отдъхне.

Джефри Ръш: Тежките и непредвидими роли са моят опиат 



Роденият в Австралия Джефри Ръш е един най-награждаваните актьори в света - Оскар" и "Златен глобус" за главната роля в "Блясък"(1996), три номинации на Американската филмова академия за поддържащите роли във "Влюбения Шекспир", Quills ("Пера") и "Речта на краля", наградата за телевизионни продукции "Еми" за "Животът и смъртта на Питър Селърс" (2004).

Заедно с Шарлът Рамплинг той представи в Торонто "Окото на бурята", екранизация на едноименния роман на носителя на Нобеловата награда Патрик Уайт. Режисьор на филма е австралиецът Фред Шеписи ("Шест степени на разделение"). Филмът е сатиричен, но проникновен портрет на австралийското общество в периода, когато започва да се еманципира от влиянието на Великобритания и търси собствената си културна идентичност.

На осемнайстия етаж на хотел "Интерконтинентал" в Торонто Джефри Ръш посреща с усмивка журналистите, които един след друг влизат за интервю с него. Широките му длани стисват здраво ръката ми, а после, за да ме извади от първоначалното ми стъписване, той пита откъде съм и галантно предлага стола срещу него. След това започвам да питам аз. Преди да отговори, Джефри Ръш прави кратка пауза, за да обмисли думите си. Веднъж започнал да говори обаче, той обсипва речта си с метафори, шеги и енергични жестове и често неволно се приближава към мен, сякаш за да е сигурен, че прочита в очите ми разбиране. Краткото интервю с Джефри Ръш е с интeнзивността на Шекспирова драма.

Във филма "Окото на бурята" играете австралийски актьор, бохем, който след години слава в Европа се завръща у дома. Откривате ли нещо от себе си в ролята?

Всеки актьор винаги търси в себе си мотиви за ролите си. А когато актьорът играе друг актьор, той също трябва да се сблъска и със своята собствена суета, нарцисизъм и репутация. Аз започнах да играя в театъра, когато бях двайсетгодишен през 1971 г., по същото време, когато се развива сюжетът на "Окото на бурята", и познавах поколението актьори преди мен. Знаех, че героят на Патрик Уайт не се основава на никой известен австралийски артист. Но пък познавах хора като Питър Финч и Робърт Хелпман, напуснали страната за кариера във Великобритания, и филмът ми даде възможност да изследвам този период. Когато четях Патрик Уайт, казах на Фред Шеписи, че той трябва да направи филм за Австралия, както Педро Алмодовар прави филми за Мадрид. Шеписи е единственият, който може да разкрие класовата система, за която ние в Австралия не обичаме да говорим, защото вярваме, че сме равни.

Филмът "Окото на бурята" също се занимава с отношенията между привилегированите и не толкова в едно общество. Какво прави динамиката между господари и обслужващ персонал интересна?

Тази тема е малко необичайна в австралийския живот, защото ние нямаме аристократи, ние имаме Рупърт Мърдок (смях). Нямаме барони, а имаме собственици на 40 хил. акра земя, които отглеждат овце. Затова за разлика от Великобритания, където де факто всяко добро литературно произведение по някакъв начин се занимава с класовата система, в Австралия почти няма такива книги. Ние искаме да вярваме в егалитарната, справедлива и щастлива държава.

Обичате провокативните роли. Смятате ли, че това оставя у хората погрешна представа кой сте в реалния живот?

Смятам себе си за характерен актьор и надявам се никога не играя тази или онази роля, когато се срещам с хора. Обичам да си мисля, че героите, които избирам, имат малко или нищо общо със самия мен. Не знам какво точно хората си мислят за мен, защото никой не ме спира на улицата, за да ми каже (смях). Всъщност аз започнах кариерата си и прекарах първите 25 години на сцената като комедиен актьор. Изведнъж, когато влязох в киното, режисьорите взеха да ми дават тези сериозни, мрачни роли. А аз продължавам да търся шегичките в сценария. Бих искал да имам възможността да играя по-малко измъчени, проблемни и комплексни образи и някой например да ми предложи бурлеска, където да се препъвам и да падам.



Как се разтоварвате от тежките и изискващи превъплъщение роли, как изключвате?


Макар да не съм запален по спортовете, ще обясня философията си с една спортна метафора. След интензивни тренировки атлетът постигна невероятното преживяване тялото му само да отпусне ендорфините. Това е рядко опияняващо състояние, когато нищо не те тревожи, а напротив – духът ти се издига още повече. Същото усещане за мен носят тежките, плашещи, непредвидими и експериментални роли, те са моят опиат, моята енергийна напитка. Нямам нужда да пия изветряла лимонада, за да се чувствам ободрен.

 

 

Спомняте ли си опашките от началото на прехода? Сега ги пренесете в лъскавите кинозали на международния фестивал в Торонто и си представете как близо две хиляди журналисти и още толкова представители на индустрията всеки ден се редят на тях средно по пет пъти. Дефицитната стока в случая са местата в салоните, където прожекциите за пресата и индустрията започват от  8:15 ч. сутринта, в програмата на феста бяха вместени 336 филма от 65 страни.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

0 коментара

Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност.