За Улуру и сънищата на точки

Има едно свещено място в Южното полукълбо – разтворена Книга на природата с притчите и тайните на най-старата запазена до днес човешка традиция. Там кракът на туриста не смее да пристъпи, без да се съобрази с неписаните закони на изконните обитатели на Австралия...

Когато тръгваш за дълго мечтана дестинация "на края на света" и приятели се чудят "Какво ще правиш там" или те плашат с "Ще те изядат паяците – виж какво показват по National Geographic!", а роднините в чужбина те канят "Я ела при нас да си починеш", пък и като прочетеш в мрежата нечий "героичен" пътепис, започваш да се съмняваш в устойчивостта на капиталовложението или поне да се запасяваш със средства за оцеляване. Но Червената скала на пъпа на Австралия ме мамеше така настойчиво и толкова отдавна - мираж в мисълта ми, тръпка в сърцето ми - че направо се засрамих от опасенията си. Не ми беше достатъчно, дето веднъж вече бях видяла Terra Australis (Incognita, както я нарекли първите бели пътешественици): исках и да я преживея – далеч от живописното крайбрежие с курортно облагородени дълбоки заливи, райски красоти, екстремен спорт и скъпи приключения. Исках да почувствам дъха на пустинята във вътрешността на континента, на bush-а или outback, което няма как да се изрази на български и звучи още по-загадъчно.

След почти 22 часа във въздуха – от Европа през азиатска столица (с по-кратък или по-дълъг престой) до Сидни – започва пътят към сърцето на Австралия. С влак е дълго, тъй като железниците (убедих се при друг случай) са бавни и не особено точни, затова пък романтични и скъпи. Шосетата са прави и идеални, макар и тесни, но 3232 км от крайбрежието до Айерс рок (Улуру на местния език) се изминават с кола за близо 5 дни, без да се разчита на изобилие от бензиностанции и мотели, с каквото сме свикнали. Предлагат се и много туристически програми, но те са в друг ценови диапазон (изобщо туризмът на Антиподите е скъпичко удоволствие, скроено като че ли предимно за съседния източноазиатски регион). Три и половина часа на крилата на "Куантас" се оказва последният и най-добър избор, особено ако в безоблачното небе освен скромен сандвич се предлага и гледка към безбрежна червеникава равна савана, освежена тук-там от водните дупки билабонг, които би трябвало да са чудото на Великия артезиански басейн.


Благодарим Ви, че четете Капитал!

Статиите от архива на Капитал са достъпни само за потребители с активен абонамент.

Вече съм абонат Абонирайте се

Още от Капитал