За Улуру и сънищата на точки
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

За Улуру и сънищата на точки

Сутрин

За Улуру и сънищата на точки

Има едно свещено място в Южното полукълбо – разтворена Книга на природата с притчите и тайните на най-старата запазена до днес човешка традиция. Там кракът на туриста не смее да пристъпи, без да се съобрази с неписаните закони на изконните обитатели на Австралия...

11457 прочитания

Сутрин

© Александър Геров


Когато тръгваш за дълго мечтана дестинация "на края на света" и приятели се чудят "Какво ще правиш там" или те плашат с "Ще те изядат паяците – виж какво показват по National Geographic!", а роднините в чужбина те канят "Я ела при нас да си починеш", пък и като прочетеш в мрежата нечий "героичен" пътепис, започваш да се съмняваш в устойчивостта на капиталовложението или поне да се запасяваш със средства за оцеляване. Но Червената скала на пъпа на Австралия ме мамеше така настойчиво и толкова отдавна - мираж в мисълта ми, тръпка в сърцето ми - че направо се засрамих от опасенията си. Не ми беше достатъчно, дето веднъж вече бях видяла Terra Australis (Incognita, както я нарекли първите бели пътешественици): исках и да я преживея – далеч от живописното крайбрежие с курортно облагородени дълбоки заливи, райски красоти, екстремен спорт и скъпи приключения. Исках да почувствам дъха на пустинята във вътрешността на континента, на bush-а или outback, което няма как да се изрази на български и звучи още по-загадъчно.

След почти 22 часа във въздуха – от Европа през азиатска столица (с по-кратък или по-дълъг престой) до Сидни – започва пътят към сърцето на Австралия. С влак е дълго, тъй като железниците (убедих се при друг случай) са бавни и не особено точни, затова пък романтични и скъпи. Шосетата са прави и идеални, макар и тесни, но 3232 км от крайбрежието до Айерс рок (Улуру на местния език) се изминават с кола за близо 5 дни, без да се разчита на изобилие от бензиностанции и мотели, с каквото сме свикнали. Предлагат се и много туристически програми, но те са в друг ценови диапазон (изобщо туризмът на Антиподите е скъпичко удоволствие, скроено като че ли предимно за съседния източноазиатски регион). Три и половина часа на крилата на "Куантас" се оказва последният и най-добър избор, особено ако в безоблачното небе освен скромен сандвич се предлага и гледка към безбрежна червеникава равна савана, освежена тук-там от водните дупки билабонг, които би трябвало да са чудото на Великия артезиански басейн.

Европейската зима е далечен спомен, когато кацаме в маранята на Алис спрингс, главният град (силно казано, при това няма никакви извори на Алиса) на Северната територия. Вече сме само на 462 км от крайната цел, но отхвърляме възможността за кратък полет до туристическото летище недалеч от Скалата и избираме Outback сафари, най-наситения и най-икономичен тур за издържливи и непретенциозни участници – на 20-местен автобус с ремарке (събиращо освен раниците, и храната ни за трите дни в пустинята). Той включва и нощувки всъщинския bush! Освен здрави и удобни обувки за дълги преходи имаме пръскалки срещу непознатите насекоми и шапки с мрежи срещу рояците мухи, но най-важното - 3-литрови индивидуални съдове за вода.

Шосето е бяла лента, опъната, додето поглед стига, през червеникавожълта земя с ниска пустинна растителност, и изобщо не е натоварено с трафик, защото минава само покрай няколко ферми с крави или камили, а кенгура виждаме единствено по ромбоидните пътни знаци; зареждането с гориво става на малки, почти домашни станции (сякаш в хармония с пестеливото разумно отношение към природните ресурси в тази страна, доста по-голяма от Европа). Къдрокосият ни шофьор (половин германец, половин шотландец) е гид с академична степен по геология и история – изискване срещу много доброто заплащане на тази професия там. Той ни предупреждава, че първите няколко силуета на скали вляво в далечината не са това, към което пътуваме. Когато най-сетне на равния хоризонт изведнъж се извисява познатата форма, ми иде да подскоча от радост, но се спирам заради почти трикратно по-младите си спътници. В този слънчев следобед тя е наистина червена и отдалеч прилича на гигантско заспало животно. По-късно се убеждавам, че сравнението ми не е неуместно, защото и аборигените оприличавали всички природни форми на животни и затова в тяхното светоусещане няма разлика между скала, дърво, птица, човек... Водачът ни обяснява, че виждаме около една десета от целия монолит от пясъчник, който е още няколко километра дълбоко в земята. Самата скала е сива, но железните окиси на повърхностния пясъчен слой й придават червения цвят, който на залез трябва да премине в огнен, а по-късно – в морав. Докато се приближаваме и това чудо на природата расте пред очите ми, чувам за 300 милиона години, откакто са се нагънали и изпъкнали утаечните пластове, чиито връхчета са Улуру и отдалечената на 40-ина км Ката Тжута ("многоглава" скала, която не е монолитна); разбирам, че името е аборигенско, но не е определено понятие, а по-скоро представа за голяма скала и яма с дъждовна вода отгоре й. "Скалата на Айерс" я нарекли много по-късно белите по името на местен политик. Вече сме в националния парк, който е законна собственост на аборигените анангу, обитаващи тези земи от 10 000 години, и сме добре дошли само ако зачитаме техните закони. С тях ни запознава възрастен и много колоритен мъж с бухнала бяла коса и вдадени навътре искрящи очи. Качването по скалата е технически разрешено по договора за ползване от държавата, но е нежелателно, защото осквернява традициите и вярванията на анангу, които се зоват още Yankunytjatjara и Pitjantjatjara по имената на двата си езика. Че нямат писменост (като нашите траки), знаем от училище, но явно успешно са предавали законите си през поколенията, та и до днес ги поддържат и спазват – не само от фолклорен интерес - и така респектират дори централното правителство в Канбера.

Може би затова

цивилизацията им се е оказала най-трайната на земята: стигнали са до тази геологически стара суша преди почти 50 000 години като (генетично доказани) потомци на първите хора, напуснали "люлката на човечеството" Африка преди около 70 хиляди години, като са прекосили Европа и Азия и са преодолели голямо разстояние по море.

Изпращането на деня край Улуру се оказа и туристическа атракция: стотици лъскави автобуси изсипаха на точно определеното и оградено място хиляди вероятно хора от най-различни раси, повечето от които се наредиха около маси, застлани с бели покривки и обсипани с шампанско и закуски, и зачакаха "официалния залез", както пише в брошурите. Ние, приключенците от 2-3 бусчета с надписи Сафари или Ему, се отдалечихме от тълпите, приближихме се (колкото позволява металният парапет) по мек червен килим от ситен пясък до лилавеещата вече скала и в упоителната тишина наоколо засвяткахме и защракахме в напразни усилия да уловим магията. Една далеч по-мощна и звучна светкавица отвъд Улуру ни предупреди за вероятността да видим потъмнелите гънки на скалата, запълнени от пенливи бели водопади (като на картичките в информационния център на парка).

Не заваля, докато се приготвяхме за нощувка в bush-а, дискретно обзаведен с удобствата на цивилизацията: ток и топла вода, електрически скари (за котлетите от камила, кенгуру и телешко), умерено осветление и малки брезентови бунгала. Ала нашата заявка беше да спим на земята в уникалното австралийско леговище swag, използвано по традиция от работниците във фермите, когато поставят ограждения за добитъка далеч от подслон. Пъхваш се със спалния си чувал в голям брезентов плик с дебел мек матрак и се заципваш отвсякъде, покривайки и главата си – срещу насекоми (а не дъжд, защото той по принцип не е бедствие по тия места). И на нас почти ни се размина, а и никакви насекоми не ни навестиха, шапките с мрежи изобщо не пробвахме. Не се и сетих за страховете си, но в три и половина сутринта трябваше да се измъкнем от удобните пашкули, за да посрещнем "официалния изгрев", предвиден в програмата. Без да трепва, гигантското спящо природно създание сякаш сменя премяна след премяна и от тъмномораво става пред очите ни керемиденочервено.

Истинското вълшебство обаче се преживява при по-близкото общуване с Улуру, докато ритуално се извървява обиколката от почти 10 километра и можеш да гледаш причудливи форми, да слушаш шепота на предания, без да забравяш да пиеш вода, но и без да докосваш нищо, а снимките са разрешени само на някои места. Общата площ на този втори по големина на планетата монолит (първенецът е пак в Австралия, но не изглежда така драматично) е 3.33 кв. км при дължина почти 4 и ширина близо 2 километра, а привидно равното му плато и уж заоблени форми са осеяни с ями, пещери, улеи, зъбери, тук-там страховита паст на животно или риба, някое зейнало око, причудлива извивка – дело на ерозията, ваяла и дълбала неколкостотин милиона години. Люспестата повърхност пък е резултат от процеси на окисляване. Аборигените, за които светът е създаден от две "гъсеници" (планински вериги) и отвоюван от коварните птици, тълкуват всяко място по правилата на своята устна традиция тжукурпа и преподават нейната семиотика грижливо и строго на децата си и до днес. Затова  има неприкосновени за чужденеца места – на мъжкото и на женското начало, маркирани със стрелки и забрана за фотографиране (рейнджъри следят и глобяват безмилостно). А духът на прамъдреците като че ли витае из пещерите, където посвещавали юношите в житейските дела, докато из други скални гънки жените си предавали уменията да се поддържа животът. Вместо с букви разказвали с точки и цветни петна чутото и видяното, та така възпроизвеждали "сънищата" – историята на създаването на света (според тях). Характерната им точковата живопис поразително отразява усещането от особения австралийски пейзаж и... се котира доста добре из галериите на големите градове.

Преди залез поемаме към следващия бивак в bush-а, където осеяното с южни звезди небе ми се вижда като сън, разказан със звездни точки на тъмносин фон.

Когато тръгваш за дълго мечтана дестинация "на края на света" и приятели се чудят "Какво ще правиш там" или те плашат с "Ще те изядат паяците – виж какво показват по National Geographic!", а роднините в чужбина те канят "Я ела при нас да си починеш", пък и като прочетеш в мрежата нечий "героичен" пътепис, започваш да се съмняваш в устойчивостта на капиталовложението или поне да се запасяваш със средства за оцеляване. Но Червената скала на пъпа на Австралия ме мамеше така настойчиво и толкова отдавна - мираж в мисълта ми, тръпка в сърцето ми - че направо се засрамих от опасенията си. Не ми беше достатъчно, дето веднъж вече бях видяла Terra Australis (Incognita, както я нарекли първите бели пътешественици): исках и да я преживея – далеч от живописното крайбрежие с курортно облагородени дълбоки заливи, райски красоти, екстремен спорт и скъпи приключения. Исках да почувствам дъха на пустинята във вътрешността на континента, на bush-а или outback, което няма как да се изрази на български и звучи още по-загадъчно.

След почти 22 часа във въздуха – от Европа през азиатска столица (с по-кратък или по-дълъг престой) до Сидни – започва пътят към сърцето на Австралия. С влак е дълго, тъй като железниците (убедих се при друг случай) са бавни и не особено точни, затова пък романтични и скъпи. Шосетата са прави и идеални, макар и тесни, но 3232 км от крайбрежието до Айерс рок (Улуру на местния език) се изминават с кола за близо 5 дни, без да се разчита на изобилие от бензиностанции и мотели, с каквото сме свикнали. Предлагат се и много туристически програми, но те са в друг ценови диапазон (изобщо туризмът на Антиподите е скъпичко удоволствие, скроено като че ли предимно за съседния източноазиатски регион). Три и половина часа на крилата на "Куантас" се оказва последният и най-добър избор, особено ако в безоблачното небе освен скромен сандвич се предлага и гледка към безбрежна червеникава равна савана, освежена тук-там от водните дупки билабонг, които би трябвало да са чудото на Великия артезиански басейн.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

6 коментара
  • 1
    dragoslava avatar :-?
    Dragoslava

    Магията Улуру!

  • 2
    nandoo avatar :-P
  • 3
    izabell avatar :-|
    izabell

    Джоана готова ли си за Полет:)

  • 4
    etty1 avatar :-|
    etty1

    Хубав пътепис. Трудно е да опишеш толкова ярко преживяване. Все пак бих препоръчала директен полет Сидни - Айерс Рок, разликата в цената напълно компенсира разликата в комфорта. Според местните хора реалността е сън, а сънят - действителност.

  • 5
    apresto avatar :-|
    apresto

    впечатляващи фотографии


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност.