Къщата на духовете: Свищов

От Свищов имам ясни детски спомени: над преспи сняг надничат красиви стрехи с различни дантели на стените под тях. В сравнение с Перловската река, край която съм родена, Дунав ми се виждаше безкраен, особено от височината на Калето – мястото за разходка. Нагоре по течението му се стигало до Виена, откъдето били виенските мебели вкъщи; ние стигахме само до Русе – с корабче, надолу по течението...

С годините градът от детството поизбледня , забулен сякаш от онази сивкава мъглица, която се стеле над речния бряг преди изгрев и след залез. Но ето че наскоро родовата памет и студентите ме върнаха към един обновен и грейнал Свищов, горд с историята си, забързан да разкаже – с книги и освежени фасади – всичко забравено или премълчавано през отминалите десетилетия. Най-красноречиви са сградите и паметниците, а датите и имената потърсих в многото издадени напоследък хроники от родолюбиви свищовлии. Там намерих обяснение за това струпване на енергия, богатство и култура по брега на особения завой на реката на юг, който като някой от удобните морски заливи по света е привличал завоеватели, търговски кораби, учени хора, бунтари, благодетели.