Коронавирус в България и по света
Коронавирус в България и по света
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK

// Light / Места

3 7 фев 2013, 11:38, 6168 прочитания

Да обичаш присмехулник

Койоти и кечисти, студенти и политици в шепа трохи от мексиканския бит

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg


Бях чувала, че ядат люто, имат многобройни сплотени семейства и протяжни мелодраматични сериали, но не бях допускала, че живеят в такава печелеща сърцето алтернативна реалност. Не си бях представяла, че мога да си купя стихосбирка на Рубен Дарио за 2 лева и да я чета, докато се прибирам пеша вечерта по "Хуарес" – без да си гледам в краката, без да съм нащрек. На "Хуарес" се намира масивната сграда на телефонната палата, която тръгнали да събарят през 1950-а – инженерът Хорхе Матуте Ремус успял да предотврати разрушението, като измислил как да я отместят на 12 метра. Според градската легенда при петдневната операция служителите останали да си работят вътре. Сега там има статуя на инженера – подпрял е с ръка стената и бута. Не съм си представяла нито това, нито че ще чета индианска поезия от банкнота: "Обичам песента на присмехулника, / птица с четиристотин гласа, / обичам зеленото на нефрита / и замайващия аромат на цветята, / ала най обичам моя събрат, човека" – така казва Несауалкòйотъл, Постещия койот (1402–1472) върху 100-те песо. На 500-те са Фрида и Диего. Казват, че в Мексико образът на Фрида Кало се конкурирал по честота само с този на Светата дева Гуадалупе, също мургава, също красива. Тук всички са като тях двете или метиси, или индианци – не подозирах, че и до днес съществуват над 60 различни местни езика. Най-разпространените мъжки образи са на Панчо Виля и Емилиано Сапата, тези славни революционни мустаци от началото на ХХ век – това поне знаех и се потвърди.

Изглед от квартала "Санта Тере", Гуадалахара

Фотограф: Нева Мичева

В Гуадалахара



където живея от няколко месеца, любимите ми звуци са откъм дървото пред супера 7/11, където надвечер се събират десетки птици и вдигат епична врява; свирката, с която влакът с нелегалните емигранти от Централна Америка за Щатите отбелязва частите на нощта (нередовни, пътуват накачени по покрива, гуадалахарци им носят храна от съчувствие – "Без име" на Кари Фукунага е един добър филм за вникване в ситуацията); свирчицата, с която точиларят оповестява минаването си през квартала. И леко въпросителната интонация, с която говорят мексиканците и която за мен е поредно доказателство за тяхната образцова любезност: дори в най-категоричното изявление да има нотка отстъпчивост. Гуадалахара е малко по-голяма по население от София, доста по-високо над морското равнище (задъхва ме) и е главен град на щата Халиско: на едни е известна като мексиканската Силициева долина, на други – като люлка на текилата и мариачите. За текилата успявам да науча следните две правила: на бутилката винаги да пише 100% агаве; най-доброто съчетание е с грейпфрут. А мариачите имат международен събор всяка година, на който, убеждават ме запознати, можели да се чуят и много убедителни японски състави. Има и музей на журналистиката, на съвременното изкуство, антропологически. И университет от 1791-а. Плюс впечатляващ брой книжарници. Храната и услугите са на почтени цени; скачащи плочки, улични кучета и коли по тротоарите не съществуват като жанр.  
Част от "Залата на маговете", скулптурна композиция от Алехандро Колунга пред института Кабаняс в Гуадалахара - някогашна болница и сегашен културен институт, със забележителни стенописи на Хосе Клементе Ороско вътре

Фотограф: Нева Мичева

Разлики


"Минах през аптеката да купя шунка." Лимоните са зелени. Едри жълти пеперуди хвърлят тежки сенки по тротоара. От колибритата първо се забелязва писукането, толкова е натрапчиво, толкова са малки (Л. им казва chuparrosas – букв. "розопийци"). Комарите са красиви – на гърба си имат два тънки, шарени, завити нагоре пеша. Подскачащи паяци, подскачащи гущери, свенливи гекони. Денем винаги е топло – през лятото не много над 30°, през зимата не много под. Боклукът се струпва в определени ъгли на тротоара, контейнери няма, но се извозва своевременно и улиците са видимо поддържани, с много зеленина. Уличната храна, която в "екзотични" страни е най-непрепоръчителна, тук е срамота да не се яде всеки ден – било такос, било свежи плодове, които продавачът реже пред теб и любезно предлага да наръси със сол и чили. Чистотата е въпрос на чест, а до почти всяка от стотиците "готварски сергии" има малка походна чешмичка със сапунче и салфетки. Чувството за хумор влиза в кода за вежливост: всеки обмен на думи може да се превърне в танц от приятелски, ненатрапчиви шеги. Има много стопани на кучета (тук, сред множеството припкащи чихуахуа, за първи път видях две крайно впечатляващи породи – "плешивите" шолоицкуинтли, любимци на Фрида Кало, и най-голямото куче на света, ирландски вълкодав, изумителна гледка) и изглежда, че никой не си позволява да излезе без пликчета за почистване. Много от кафенетата и ресторантите на открито са pet friendly – освен задължителните купички за вода за домашни любимци, някои предлагат и кучешки бисквити. Всевъзможните кабели в повечето случаи не минават под земята и понякога висят в такова изобилие над главата ти, че имаш чувството, че си под лиани в джунглата. В парковете има wi fi. Тоалетните са прилежно чисти. Когато пресичаш, предимството е на завиващите шофьори, пешеходецът разполага с улицата последен – най-стресиращото нещо, което ми се случва в Мексико. Ъгловатите форми на колите, типични за САЩ и необичайни за европейското ми око, променят усещането за цялостния пейзаж. Графитите са навсякъде и са сложни, мислени. Сред рисуваните има истински произведения на изкуството, а сред писаните намирам цитати от Рицос, Кортасар, Оливерио Хирондо. Шарените правоъгълни "знаменца" от papel picado (слагат по много тънки листа хартия един върху друг и с длето изрязват ажурни картини във всички наведнъж) са любимата ми част от местния колорит: по празник висят залепени едно до друго на връвчица през улици и дворове. И още: красиво нарисуваните упътващи знаци из града за кино, ресторант, зоологическа градина, полиция, хотел. Стъпаловидните олтари за Деня на мъртвите, 2 ноември, окичени с тагетеси, захарни черепчета, снимки на покойници и мънички глинени фигурки на неща, които те са обичали да ядат: в библиотеката олтарът е грамаден, портретът е на Карлос Фуентес. Там, където е загинал колоездач, на стената на най-близката къща окачват бял велосипед за спомен. По Нова година откривам, че гуадалахарци не изкарват арсенала си на балкона и не гърмят до прималяване, а си празнуват вкъщи с танци, бенгалски огньове и пинятас (някога глинените, а сега картонени кухи звезди или животни, които се пълнят с лакомства, закачват се на теглено насам-натам въже и се удрят от участниците във веселбата с прът, докато не разсипят съдържанието си).

Води и снегове



"Имаме води" – пише на едно място, "Имаме снегове" – на друго. Сума неща тук се казват другояче спрямо езика, който ми е известен от Испания или Аржентина. "Водите" са разреден сок от тамаринд, лимонада с мента и какво ли още не, а "снеговете" – сладоледи. Друго откритие с ненадейно име са "предколумбовите" ястия – супата посоле и питието атоле са ми любимите. И двете с царевица, разбира се: всичко в тези земи е свързано с царевицата, даже Сътворението. В епоса "Попол Вух" боговете се опитват да създадат хората от кал, от дърво, но успяват да ги направят единствено от царевица... Ежедневното гастрономическо уравнение в Мексико е тортиля плюс пълнеж равно на тако. Тънката кръгла "мекица" от царевично брашно (тортиля) се пече, увива се на цилиндър (тако) около месо, зеленчуци или дори нещо сладко и се яде. Брашното не е като качамаченото, а от "никстамализирана" царевица (обработена с вар по многовековна традиция); месото не е само, а се овкусява с авокадо, лук и сосове, повечето пикантни. Най-адските чушки са абанерос – тумбести и оранжеви, от които не очакваш злост, но откриваш високо горе в скàлата на Сковил за лютивината. Много се използва уханният кориандър. Плодовете са безброй. "Храната ни е шарена и хаотична" – казват моите приятели, после добавят, че е и от най-честите теми за разговор. Не че няма за какво да се говори иначе: Мексико има смазващо добра литература, философия, журналистика, кино, както и политика, в която има доста какво да се бистри. Апропо за киното. Десетилетие след вече познатите в България "Любовта е кучка" и "И твойта майка също" излязоха много препоръчителните "Адът" и "Мис Куршум", които талантливо хвърлят светлина върху наркопроблема на Мексико. Колкото до книгите: на български има наистина малко – Октавио Пас и Хуан Рулфо са задължителни, за Фуентес може да се поспори, Хорхе Волпи е от младите сбъднати надежди на мексиканската литература, а "Пир в бърлогата" на Вилялобос е самотна капка от новата вълна.

Аз съм №132

все още се виждат стикерите по автомобили, домове, обществени места. През 2012-а се състояха избори за президент и със съмнително преброен резултат се наложи 46-годишният Енрике Пеня Нието, кандидат от Институционалната революционна партия (PRI), заради чието 71-годишно управление, спорно в ред свои прояви, Марио Варгас Льоса нарече Мексико "идеалната диктатура". Твърда, покварена, но без шум и видими репресии. През май миналата година Пеня Нието отива в Ибероамериканския университет да се бори за млади гласове и открива насреща си настръхнало множество, което държи да му припомни Атенко. (Това е индианското градче, в което през 2006 г., след отказ на жителите му да отстъпят земите си за построяването на летище, са изпратени над 3000 полицаи. Убити са двама местни хора, арестувани са над 200, а 26 жени са изнасилени. Тогава именно Пеня Нието е губернатор на съответния щат и носи отговорност.) Кандидат президентът се паникьосва от отпора на студентите и се скрива в тоалетните на университета. Част от пресата и блогърите го емват с подигравки. Друга част от пресата и манипулативната Телевиса излизат с версията, че не е ставало въпрос за масирано студентско неодобрение, а за неколцина провокатори, които дори не са от това учебно заведение. Младежите обаче отговарят с видео, в което се преброяват и идентифицират: всеки казва името, специалността и номера на книжката си. Общо са 131, затова всеки, който е против Пеня Нието и държи да го заяви, все едно на каква възраст и в кой град, се преброява и нарежда след тях: "Аз съм №132!" се превръща в лозунг на несъгласните с Пеня Нието. Който, освен с по-горното, се слави и с това, че е прочел една книга, но не може да се сети коя, а новата му жена е актриса от сапунена опера – викат й Чайката, по името на сериала.
Централната библиотека на Автономния университет в гр. Мексико, облицована с мозайка от Хуан О'Горман

Фотограф: Нева Мичева


И други птици

Чакаме да започне концертът на Филхармоничния оркестър на Халиско, диригентката е любимка на почитателите на класическата музика, името й е Алондра (де ла Пара) – Чучулига. Казвам на Л., че из цяла Европа ми е хоби в опери и концертни зали да чета състава на оркестри и хорове: винаги има минимум един българин. Изчитам имената на музиканите и ето, в Гуадалахара също има: казва се Анани Донев, свири на фагот. По-късно Л. ми разказва истории – първата истинска, втората почти. Имало един половинтонов бик, кръстили го Птичка. И когато през 2006-а го изкарали да го убиват на корида, Птичка хвръкнал: със засилка прескочил огражденията и след небивала за историята на това забавление траектория във въздуха се стоварил върху десет човека от публиката. Това беше истинската. Другата: вече покойната баба на Л., някога голяма красавица, която обичала да пее танга с гардения в косите, разправяла на внучките си само две приказки. Със своя версия на едната Л. участвала в конкурс на списание и спечелила грамота. Всичките й лели чели, плакали и казали: "На нас я разказваше другояче!" А ето и приказката: майката на едно момиченце го пратила за смокини, редки и скъпи плодове. Момиченцето се връщало с кошничката си, когато го заобиколили други деца и отмъкнали две смокини. Майката побесняла, решила, че малката я лъже и я наказала: зашила устата и очите й и я погребала в каменистата земя зад къщата. След погребението минали деца, взели да издърпват цветята от могилата. С последното и момиченцето се измъкнало изпод камъните." "Така ли свършва?" – питам Л. "Странно, а?" – отговаря.

Свръхсвинчо!


В "Арена Колисео" настроението е приповдигнато, надвикваме се и се смеем, и си крещим неща, които приличен човек не би изрекъл дори наум. Между редовете си проправя път мъж с очила, всички викат: "Ми-на-ва Ха-ри По-о-отър". Влиза жена с големи гърди – "Ска-чай! Скааа-чааай!" Тя прави отрицателен жест, народът подхваща: "Хем кур-ва, хем се стис-ка!" И никой не се докача. На мексиканската lucha libre (букв. "свободна борба", а всъщност кеч) хората ходят като на цирк: евтиният сектор обижда скъпия сектор и обратно – част от оскърбленията са традиционни, други се импровизират в момента, едни се крещят, други се пеят, важното е шумотевицата да не спира, докато по ринга бодро се трепят по тройки изумителни същества с тесни клинове, гъвкави тела и маски на главите. Мексиканските кечисти са по-зрелищни, по-скокливи, по-акробатични от американските. От най-бутафорните до най-спортно издържаните срещи безбройните правила и нюанси ги знаят само заклетите почитатели. Появава се Суперпорки (в по-зелените си години известен като Сребърната ръка), грозноват, очукан шкембелия. Отначало всички го бият, а ние ги ругаем с цяло гърло, защото, допускам, не сме толкова атлетични и наперени колкото лошите и унизеният Свръхсвинчо ни е по-близък. После обаче в добре отработена финална хореография той разпердушинва трима противници и ние ликуваме. Една от срещите е между жени, в друга излиза и помощник джудже със свиреп нрав. Ако някога съм била вътре във фантастиката, това е в тази вечер на свободната борба. Зад дивата вербална агресия на кипящата публика през цялото време светят усмивки; хората пият бира и хрупат резени краставица, свински кожички или люти пуканки, но пияни няма; единственият, който казва нещо грубо със сериозна физиономия е моментално изкаран навън от гардовете. "Тукашна ли съм вече? – пиша на приятел. – Ето, ходих на las luchas, сдобих се с мобилен номер, чувствам се мексиканка." Отговор: "Почти си готова, но не и преди да ядеш тортас аогадас, да се напиеш с текила или мескал, да караш без книжка и да подкупиш полицай." Тези "tortas" всъщност са сандвичи, полети със сос – поредната дума с различно значение. Като "camión", което се оказва "автобус", "pena" (мъка), което тук е "срам", или "гърди" (pechos), за което най-често се употребява "бубис", заемка от английски. Записвам си и такава дума: "malinchismo". Означава "чуждопоклонничество" и идва от името на индианката Малинче, любовница на завоевателя Кортес, преводачка и по мнението на мнозина – предателка.

Столицата

Забягваме за седмица до град Мексико. Страната се дели на 31 щата плюс един "федерален дистрикт", а именно – столицата, която за краткост всички наричат не с името й Мèхико, а Де-ефе (инициалите на distrito federal). Строена е върху езеро и повечето по-солидни сгради в центъра са килнати, потъват. Отдолу пък изплуват старинни постройки – индианците се връщат, поне метафорично. През 1519 г., когато е започнала конкистата, тук са живеели ок. 250 000 души – две години по-късно те са сведени до 30 000. Сега обитателите на град Мексико са 8 милиона в тесните рамки на града и 21 милиона с прилежащите околности. Записвам си неща, друг път невиждани от мен в такива впечатяващи количества: фолксваген костенурки; влюбени гей двойки, които се държат за ръце или се целуват; игри на дама по асфалта. И катерици – стотици в парка на Койоакан (някога отделно градче, сега част от столицата, където се намира Синята къща на Фрида). Мащабите тук са различни, има място за всичко, но удивително е не многото, а фактът, че върви напред като добре смазана машина. В необятния не толкова като пространство, колкото като съдържание антропологически музей изкарваме 7 часа и последните зали минаваме на бегом. Четвъртък е ден на театъра, купуваме си намалени билети по 30 песос (3.50 лева) за "Реквием" на Ханох Левин: бляскаво представление. Метрото е два пъти по-евтино от софийското – на табели пише, че е спонсорирано от общината с цел по-лекото придвижване на столичани. На много станции има стойки, на които да си "паркираш" колелото. Ядем такос в сини тортили (част от локалните сортове царевица са с морави зърна); опитваме чапулинес, печени скакалци. В прочутото "Кафе де Такуба" нацелваме честването на стотния им рожден ден: пием маргарити, подаряват ни парфюмчета за спомен. Пътуваме половин час с вътрешния транспорт от единия музей до другия през кампуса на Националния автономен университет (UNAM): той има едномилионно население, няколко театъра, ен библиотеки и е част от културното наследство на човечеството според UNESCO. Де-ефе е градът с най-големия парк в Западното кълбо (Чапултепек – Хълм на скакалците) и един от градовете с най-много музеи, но ето какво не искам да забравя от всичките му рекордни дадености: смях в залите на Националния музей за изкуство – младите разпоредители си играят на криеница.

Равносметка

Вървя към Панаира на книгата в Гуадалахара (най-хубавото нещо, което може да се случи на някого, който се интересува от литература и от Латинска Америка) и ме спира момче. В легенче носи домашно печени и ръчно опаковани курабии, пита ме не искам ли да си купя опаковка за 10 песос – събирал пари за пътешествие с колеги до града на маите Чичен Ица. Докато си вадя портмонето, го питам какво следва. Антропология. Плащам, получавам, пожелавам, продължавам и чак по-късно осъзнавам, че току-що съм провела сърдечен малък разговор с пълен непознат посред пусто място и нито за секунда не съм се сетила, че може да ми вземе портмонето (както се е случвало другаде) или да ми пробута нещо гранясало (страхотни курабийки излязоха). В следващия момент осъзнавам нещо далеч по-голямо, нещо, което с месеци се наслоява под съзнанието ми. Тук моето фундаментално чувство към хората е доверие. Те ми го вдъхват, излъчват го – тук очакването е, че към теб ще се отнесат с грижа и честност. Увереността, че голяма част от нещата са ти подсигурени от съвестното отношение на другите, е нещо, с което не съм живяла често. Усещането е блажено.
  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

Ново място: Бар "Сол" Ново място: Бар "Сол"

Заведението отваря след основен ремонт и с разнообразна храна

13 мар 2020, 2066 прочитания

Networking Premium открива петата си локация в Пловдив Networking Premium открива петата си локация в Пловдив

Така се превръща в първата национална мрежа от споделени офис пространства в страната

6 мар 2020, 3481 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Места" Затваряне
Безмоторни дневници

9000 причини да тръгнеш, или как двама млади мъже зарязаха градския живот, за да обиколят Бразилия пеша, с лодка и велосипед

Още от Капитал
Жилищният пазар е в ступор

Плановете за покупка на дом масово се отлагат. Банките леко затягат кредитирането. Строителството зависи от банките

Бизнес на градус

Моментният недостиг на спирт вече изглежда преодолян, като по складовете има над 4 млн. литра. Цената на литър спирт обаче е 3 пъти по-висока отпреди пандемията

Пат в туризма

Хиляди туроператори трябва да върнат на клиенти си суми за провалени почивки, които обаче са предплатени към партньори

Икономика след пандемията

Ясно е, че светът влиза в рецесия, но сега бизнесът трябва се готви за новата нормалност след нея

Инстатерапията на Беловски

Художникът Станислав Беловски смесва световната история и българските теми на деня в колажите си

Всички в кухнята

Как да пазаруваме, какво да готвим и откъде да черпим кулинарно вдъхновение

X Остават ви 0 свободни статии
0 / 10