Зимата бавно напуска и периферията на София. След разходката по Коледа из "Лозенец" се насочих през "Цариградско шосе" към лабиринта от улички покрай дългата "Цар Иван Асен ІІ", по която някога се движеше трамвай №4. Живяла съм за кратко, а съм работила дълго в този квартал, но толкова красив като сега не бях го виждала. Някога в общата сивота изящните фасади сякаш се бояха да направят впечатление, а и нямаше кой да ги пооправи и развесели с цветни бои. Докато очаквах да завали повече сняг, то и малкото взе, че се стопи, а през обезлистените клони слънцето обля с охро сияние пъстри стени и прозорци с ажури. Тук като че ли никой никого не засенчва - къщите са достатъчно ниски, за да не си пречат, а по единствената широка улица няма толкова високи сгради, че да захлупват отсрещните. Нещо повече - премине ли човек през портала, оформен от двете модерни за 30-те години на ХХ век пететажни кооперации "Царевец" и "Асеновец" откъм Орлов мост, навлиза в някакъв особен свят – по-уютен, по-човечен сякаш. Автомобилите, дори големите, не хвърчат като другаде, защото паветата и многото пресечки ги смиряват. "Цар Иван Асен" гостоприемно ме канеше да откривам хора и тайни... Смълчани и непознати отначало, къщите и уличките постепенно зашептяваха многогласно, обитателите им открехваха пред мен стари поолющени или наскоро подновени високи и ниски врати, спомняха си трескаво, показваха ми родословни книги, препращаха ме към заглавия на томове, търсеха снимки, сочеха убегнали ми архитектурни детайли... Историите им звучаха до кресчендо в ушите ми, архиви и библиотеки ми поднасяха като на бърз каданс хроники и снимки; всезнайкото интернет разбули докрай останалите загадки.
Моят роден бохемски квартал "Лозенец" с човешките си драми изведнъж ми се стори тиха провинция в сравнение с тази "Трета извънградска част", станала око на исторически урагани и политически бури. Неправилният петоъгълник между шосето, някогашните казарми (сега там са Полиграфическият комбинат и БТА), Военната академия и Орлов мост е бил един от петте блатисти и хълмисти незастроени района оттатък Перловската река, включени през 1914 г. в градоустройствения план, за да бъдат подпомогнати ветерани от войните и семействата на загиналите с малки парцели за семейни домове. Постепенно към новия квартал се ориентирали университетски професори, лекари, творци на словото, художници, както и доста висши военни с различни политически пристрастия и нееднозначно отношение към монарха. Но честта на родината и бойните знамена са бранили всеотдайно. Ала медалите за храброст не са защитили почти никого от лагери, затвори и смъртни присъди след последната война, докато окупираните им къщи са били разграбвани и отчуждени: тук тази орис се среща най-често сред хората. Да, устрем, илюзии, заблуди, мъст, вдъхновение, страдание, болка, творчество – кипяло е от превратностите в безчет човешки съдби това романтично ъгълче на столицата, когато тя е добивала своя облик и е изграждала характера си. Принесените в жертва на идеите им братя Петкови с баща опълченец, тъгата на поета символист Емануил Попдимитров, обречената връзка на Александър Балабанов с Яна Язова, съдбата на Стойчо Мошанов. И плеяда знаменити архитекти, вложили в уникални сгради наученото в школите на Австрия, Белгия и Германия. На уличките дали литературни, географски или исторически имена, които навяват спомени.
Безпогрешен и неотменим жалон на квартала е отколешният малък киносалон "Влайкова" със знакова история: построен е през 1926 г. по идея и със средства на съпругата на писателя Тодор Влайков Мария – първоначално на два етажа: за кинематограф (каквито видяла в Париж) и всякаква сценична и културна дейност за повдигане на духа на българите след войните. Третият етаж – за читалище – г-жа Влайкова заложила в здравата строителна конструкция, но големите заеми и преждевременната й смърт попречили да се осъществи мечтата й. Скромната й паметна плоча в десния край на фасадата не може да прикрие дълбоката пукнатина в зида чак до основата. Добре поне, че завещанието й пази и до днес предназначението на това любимо място на млади експериментатори с музика, театър и какви ли не пърформанси в ремонтирания наскоро салон.
След няколко крачки по същия тротоар се излиза на малко площадче, към което от №1 на допирателната "Леонардо да Винчи" гледа приказна къща в духа на сецесиона, с обло балконче с ажурен метален парапет, с кокетни мансардни прозорци и купол на покрива. Построена е през 1922 г. от Коста Дончев, дипломиран в Австрия фармацевт, потомък на голям род, заселен в гр. Елена, където той се свързва с тамошния род (хаджи) Разсуканови чрез брака си с дъщерята Стефана, преподавателка в стопанското училище в родния й град, а впоследствие и помощник-фармацевт в аптеките на съпруга си в София, но и в Елена. Чрез двата рода се събира фамилия чак през Свищов, Варна и Котел. След преврата на 9 септември 1944 г. (подпомогнат, както се знае, от много висши военни, живели в квартала) къщата е сполетяна от общата съдба на всички по-привлекателни еднофамилни къщи: обитателите й са напъхани в една-две стаи, за да бъдат настанени новите властници. Унищожена е значителна част от интериора, пише в документа, обявяващ сградата за архитектурен паметник. Отнетата частна собственост е продадена на други, за които къщата няма своята стойност, а останалите да живеят в нея потомци на големите родове не са в състояние да я поддържат, както някога.
Пресичам на отсрещния тротоар и тръгвам по уличката "Загоре", където точно в този ден пред една от къщите (май известната като "на Донка Паприкова") снимат епизод от новия сериал "Недадените". Точно срещу нея, през оградата на №7, вдигам поглед към семпла висока фасада с две бели крилца – малки, почти висящи веранди с бели дървени полурешетки. Типично за характерните елементи на българския национално-романтичен сецесион, каквито съм виждала на двореца в Царска Бистрица. Направената справка между паметниците на културата потвърди и разшири първото ми впечатление: къщата за семейството на д-р Ив. Бацаров от 1923 г. е проектирана от знаменития български архитект Пенчо Койчев. Възпитаник на белгийската школа, той наистина е строил лятната резиденция на Фердинанд, но и мавзолея в Плевен, гарата на Свищов, много обществени сгради в София, между които северното крило на Народното събрание и Съдебната палата почти изцяло. За щастие в къщата сега си живее и третото поколение Бацарови.
Успоредната на "Загоре" е уличката "Гогол",
с известния на много софиянци дом, построен през 1927-1928 г. от юриста Панайот Денев, в който по-късно офталмологът доц. Денев е приемал пациенти и многократно е връщал докторантите си да прецизират своите тези, както още си спомнят някои от тях. Представителният интериор с вътрешна стълба очевидно се отразява на декоративната фасада, за щастие запазена и дори меко акцентирана при ремонта от сегашните собственици на имота. Няма ги обаче марсилските керемиди на покрива, отбелязани в архива на архитектурните паметници.
Малко по-надолу, вече на отсрещния тротоар, направо ахвам пред къща, която е събрала като в акорд познати стилове и елементи, но със силно изявени форми. Усеща се влиянието на авангардни течения в архитектурата от 20-те години, но ротондата и дъговидното стълбище са някакъв контраст на немския модернизъм с неговите прави линии, хоризонтални козирки над и под просторна тераса в духа Баухаус. Не, не я е проектирал Валтер Гропиус, а българският архитект Славян Ангелов, през 1935 г. Само десет години по-късно и тук са били настанени хора, нужни тогава на новия режим, с присъщата им враждебност към сътвореното от други преди тях. Отнетата за дълго собственост, загубите, а и времето са поставили своя тежък отпечатък върху красивата външност на сградата.
Следващата улица е легендарната "Авицена", някога "Цибра", но още й викат "професорската", макар че на нея са живели повече поети, учени, занаятчии, военни, отколкото професори. Тя изглежда и най-скромно – с двуетажни къщи, без разточителства по фасадите, дори по няколко скупчени в карета около вътрешни дворове, по типови планове на италиански архитекти. Но тук атмосферата на квартала се усеща най-плътно. В тясната къща близнак на №26 (по проект на немския архитект Ханс Муриц) от 1923-а до края на живота си през 1943 г. светлият и борбен поет Емануил Попдимитров се е грижил за своето семейство с три деца. Той се е застъпвал публично за правата и достойнството на земляците си от Западните покрайнини и е утвърждавал българския символизъм; превеждал е от девет европейски езика, а е владеел и латински и иврит; пишел е стихове, драматични поеми, анализирал е Ибсен и френските символисти. Изявил се като бунтар в Софийския университет, той бил принуден да учи в чужбина и с дипломата си от Швейцария по философия и литература се връща да преподава в Кюстендил, откъдето все пак го приемат в Софийския университет, вече като преподавател, но не го допускат да стане редовен професор – нищо, че на лекциите му по сравнително литературазнание се стичали студенти и негови колеги от всички факултети. Иронията е, че и социалистическият реализъм не го допусна в аудиториите по литература, отричайки поезията му като "декадентска" и "индивидуалистична". Написал като млад Колко много неказани думи, / колко много целувки невзети в "Сънят на любовта", той стига до горчивото заключение Понесло твърдо всеки тежък смут, / измъчено в покруса, изтощено,/ ти пак си верно нам, селце свещено в социално критичната си поема "В страната на розите", която го сродява с Ботев и звучи като написана за нашето време. Но ни дава и надежда: Ще бъдат по-честити времената / и тук у нас – на розите в страната.
Малко по-надолу е живяла поетесата Дора Габе и винаги е събирала децата около себе си да им чете или рецитира импровизирани сценки. На отсрещната страна бил издигнал къща за семейството си професорът литератор Александър Балабанов, чийто изпепеляващ роман с красивата и талантлива Яна Язова още витае във въздуха и в спомените на най-възрастните комшии.
Излизам на локалната алея край "Цариградско шосе", но преди да тръгна надолу към Орлов мост, свивам в началото на ул. "Светослав Тертер" да видя стои ли още достолепната къща на арх. Янаки Шамарджиев, в която отдавна никой не живее, защото може всеки момент да се срути. А иначе от години общината обещавала да я реставрира като паметник, но докато й дойде редът, някой вече чакал и дебнел да разчисти апетитния парцел. Архитектът е оставил прекрасен проект за сграда на Софийска община от 1899 г. и е участвал в разширяването и модернизирането на Двореца преди сватбата на цар Борис III през 1930 г.
Оттук до Орлов мост е нещо като фасада на квартала - с къщи, строени с много фантазия и замах. Една от тях е на ъгъла с "Гогол", но се води на шосето под №23. Проектирана е през 1927 г. от арх. Станчо Белковски за Стойчо Мошанов (1892 - 1975), политика демократ с диплом по право от Екс-ан-Прованс, който е бил депутат и председател на Народното събрание, но е известен главно с неуспешните си дипломатически мисии преди края на войната за обрат в хода на събитията за България. Впоследствие не му е спестен нито затворът, нито 10-те години в Белене. В къщата днес живеят една или две от дъщерите му, възстановили, макар и късно, отнетите им права.
Несъмнено най-внушителната сграда на този ред, на ъгъла със "Загоре", но под №17 на "Цариградско шосе", е семейната резиденция, построена още през 1910 г. от Димитър Цоков, първият член на МОК за България, тогава пълномощен министър в Лондон (1906 - 1912), за съпругата му, руската графиня Анна Герсеванова. Той е приет в Олимпийския комитет заради приноса на родината ни като съучредителка на първите модерни олимпийски игри (1896 г.). Димитър Цоков е роден в Свищов през 1864 г. Завършва "Робърт колеж" в Цариград и Юридическия факултет в Париж. Като дипломат от кариерата политическата му ориентация към Англия, Франция и Русия, където също е бил посланик, не само му спечелва симпатиите на Кубертен, но му дава основание да съдейства след Първата световна война за смекчаване на последиците за България. Родства и бракове свързват свищовските фамилии Цокови и Мударови с Димитър Петков, опълченец - герой от боевете на Шипка, и неговите доблестни синове Петко и Никола и сестра им София. А самият Димитър Цоков като наследник на дарителите Еленка и Кирил Аврамови се оказва изпълнител на завещанието им за построяването на знаменитото читалище в Свищов, което довършва със собствени средства. Къщата му като крепост на едно от най-личните места в София се отличава с изявена барокова орнаментация, с мощен главен корниз, с декоративни колони и мансарден покрив с кръгли прозорци. След като е давана под наем на посолства или на военни мисии, тя е отчуждена за нуждите на милицията, после е ползвана за детска градина, докато най-сетне се връща на законните наследници. Обявена е за архитектурен паметник с високи индивидуални качества. Наемана е от фирми, представителства, сега и от ресторант.
Но най-интересна на този ред винаги ми се е струвала последната голяма къща преди спирката на Орлов мост. Загадъчно розовее зад параван от клони, а моето любопитство ме отведе до архива на Института за паметниците на културата. Оказа се, че е построена през 1926 г. за семейството на ген. Вълков, вероятно по планове на унгарски архитект (което обяснява оригиналния силует). Поради интересите ми към географията съм попадала на името му като едни от първите военни картографи на България. В Генералщабната академия в Петербург учил и астрономия. Постройката в стил сецесион е дала простор на фантазията на строителите - с островърхи, триъгълни и заоблени елементи, с пищна, почти дантелена фасадна украса и объл балкон на асиметричния еркер. Входът е подчертан с красива маркиза. Не видях някой да влиза или излиза през него, а и вратата в металната ограда е заключена.
Преди да се обърна да помахам на новите ми открития в стария и уж познат квартал, трябва от сърце да благодаря на многото отзивчиви негови обитатели, които ми разказаха своите истории, на Института за паметници на културата, предоставил ми папките си с ценни архиви, на библиотеката в Столичната община... и главно на жаждата на случайни хора тук и там да прочетат и научат нещо повече за живота на други преди тях.
Зимата бавно напуска и периферията на София. След разходката по Коледа из "Лозенец" се насочих през "Цариградско шосе" към лабиринта от улички покрай дългата "Цар Иван Асен ІІ", по която някога се движеше трамвай №4. Живяла съм за кратко, а съм работила дълго в този квартал, но толкова красив като сега не бях го виждала. Някога в общата сивота изящните фасади сякаш се бояха да направят впечатление, а и нямаше кой да ги пооправи и развесели с цветни бои. Докато очаквах да завали повече сняг, то и малкото взе, че се стопи, а през обезлистените клони слънцето обля с охро сияние пъстри стени и прозорци с ажури. Тук като че ли никой никого не засенчва - къщите са достатъчно ниски, за да не си пречат, а по единствената широка улица няма толкова високи сгради, че да захлупват отсрещните. Нещо повече - премине ли човек през портала, оформен от двете модерни за 30-те години на ХХ век пететажни кооперации "Царевец" и "Асеновец" откъм Орлов мост, навлиза в някакъв особен свят – по-уютен, по-човечен сякаш. Автомобилите, дори големите, не хвърчат като другаде, защото паветата и многото пресечки ги смиряват. "Цар Иван Асен" гостоприемно ме канеше да откривам хора и тайни... Смълчани и непознати отначало, къщите и уличките постепенно зашептяваха многогласно, обитателите им открехваха пред мен стари поолющени или наскоро подновени високи и ниски врати, спомняха си трескаво, показваха ми родословни книги, препращаха ме към заглавия на томове, търсеха снимки, сочеха убегнали ми архитектурни детайли... Историите им звучаха до кресчендо в ушите ми, архиви и библиотеки ми поднасяха като на бърз каданс хроники и снимки; всезнайкото интернет разбули докрай останалите загадки.
10 коментара
Чудесна разходка из София. Точно това обичам в този град.
Живяла, живяла, колко да е живяла? Повече от "малко". В печатното издание, което си купувам за грешни пари е "Цар Иван Асен І". И на абсолютно никой от София няма да му хрумне да нарича тази улица "Цар Иван Асен"! Само "Иван Асен", за да се различава от "Цар Асен". Аре чао и успехи в журналистиката.
"Оттук до Орлов мост е нещо като фасада на квартала - с къщи, строени с много фантазия и замах"........
Това е моята улица и имам снимки, от това как са изглеждали тезиу къщи преди 50 години. Тези сгради определено са строени с много фантазия и е влагано творчество. Повечето наследници обаче изобщо не се грижат, нито за фасадите, нито за дворовете, следейки принципа по-добре "пакситанска къща в София", отколкото "централна улица в Пакистан".
Всичко е налепено с кръпки, винкелни дограми и никога няма консенсус, относно кой цвят и модел на фасадата ще пасва най-добре, а е просто едно масово налагане на хаотична комбинация от посредственост и липса на елементарни естетични възгледи, за съжаление. И не, графитите по тези сгради не са символ на модерна София, а символ на това, че гражданите предпочитат да си купят нов телевизор за триизмерно кино, вместо да си боядисат етажа или фасадата (личен опит от съседи на Иван Асен).
До коментар [#2] от "roooster":
Я провери пак царската номерация в печатното издание, та да знаем дали да ти пожелаем успех в историята! ;)
А улицата си се казват така, както "Раковска" се казва "Г.С.Раковски", а "Дондуков" - "Княз Александър Дондуков" (примерно).
Познавам квартала и сърцето ми се свива при всяко саниране в гащено розово, което не ни подмина-на ъгъла на Мусоргски и Гогол е една от най-грозно санираните сгради в София! И тя ще изглежда така завинаги! Обичам квартала, виждам някои срамежливи опити да се възвърне стария му вид- на възпитан и образован университетски преподавател! Истина е, че мутробарокът не се установи в нашия квартал, но всички останали злини се случиха - винкели, занемарени фасади, разноцветно, безвкусно и безмислено саниране-"кой когато може и както го разбира". Може много да бъде винена общината, но малко от хората са свършили работата в собствения си двор!
До # 4, да имам изданието и мога да го покажа, в ръцете ми е. На млади години и по малко опит мислех, че сексуалните комплекси са водещи, но по късно разбрах, че провинциалните са далеч напред. Нищо лично.
[quote#3:"totalblackout"] Повечето наследници обаче изобщо не се грижат, нито за фасадите, нито за дворовете, [/quote]
Защо да се грижат? Те повечето от тях получиха всички наготово, ей - така отникъде реституцията им върна едни имоти, които макар ми на техните предци, всъщност са им чужди.. Те никога не са ги имали като свои.. Подареното - то не се цени, само се... цоца!
И сладкарница Пчела да не забравяме, която е също по тази улица-едни от най-добрите торти в София!!!
До коментар [#7] от "bestbuy":
Прав си, че ние не ценим наследството си, но е и въпрос на манталитет. Това важи не само за сградите, собственост на частни лица, но и за сградите, стопанисвани от общините и то за цялата страна. Ако гражданите на Италия или Египет следваха нашите правила, досега на мястото на пирамидите и Колизеума трябваше да има построена Планета Пайнер или грозни софийски плексигласови стени с типичните постери, шумно рекламиращи концерти на Марин Веселинов.
[quote#0:"Дн"] .............. премине ли човек през портала, оформен от двете модерни за 30-те години на ХХ век
пететажни кооперации "Царевец" и "Асеновец"
откъм Орлов мост, навлиза в някакъв особен свят –
по-уютен, по-човечен сякаш[/quote]
без да съм "оригинал софиянец" , тръгна ли по "Иван Асен" след Орлов мост..между въпросните кооперации.............
имам друго усещане...не е внушение следствие прочетеното сега !
още навремето пътувайки в трамваи 4 и 10 разбирах , че това е София
не онази насилената ,с белокаменният Кич - построен от "Новите потурести герои" а онази-неподправената,истин
Софийската София
естествено сега дори "Иван Асен " е пософиянчена , колоритът е пъстър,провинциален........ми
Едва ли са много заминалите от Люлин,Младост и Обеля - така че критикарите да го отчетат
Разбирам жителите на квартала,които направиха протест срещу плановете за асфалтиране на Иван Асен - това е София - павета,тишина и софийско лустро.........
място за асфалтиране - Бол