Сезонът на ананасите
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Сезонът на ананасите

Сезонът на ананасите

Кратки истории от остров Шри Ланка, Сияйно красивия, носил още имената Цейлон, Серендип и Тапробана

9851 прочитания

© Радмила Младенова


Негомбо 

Дъвча бетел и чакам устата ми да стане червена. Има силно стипчив вкус отначало, оставам почти без слюнка. После просто дъвча безвкусна зелена маса, упорствам известно време, накрая плюя. Така и не успявам да докарам аления цвят, с който светна устата на продавача на пазара в Негомбо, когато тръгна да си хвали стоката, златножълти полумесеци от минибанани. Оттам тръгнах да разпитвам какво дъвче. Продавачът на банани, едър шкембелия с леко отнесен поглед, извади от една торба зелен лист с формата на сърце, обели със сатъра си оранжев орех, наряза го и ми го уви в листото заедно с малко бледорозова паста, която изстиска от найлоново пликче. Подарък! По-късно установих, че от обичайната рецепта ми е спестил единствено листата сушен тютюн, които са силно канцерогенни. Поръча ми да сдъвча бетела след вечеря, за разпускане. 

Фотограф: Радмила Младенова

Нищо не усещам, но явно ми липсва опит и търпение, защото след това ще забелязвам тъмночервените следи, които този стимулант е оставил по зъбите на рибарите, продавачите, берачките на чай, шофьорите на такситата-триколки тук-тук, сервитьорите, минувачите по улиците.

Стандартната доза от десетина листа бетел с орех от арека, тютюн и негасена вар, увити в парче вестник, се продават във всяко квартално магазинче на цена от 20 рупии (или 23 наши стотинки). Автоматично ги подреждам в групата на леките наркотици и в съзнанието ми примигва една от табелите на летището, предупреждаваща новопристигналите в Шри Ланка, че притежанието на наркотици се наказва със смърт. Ала за местните хора бетел е банално ежедневие. Дъвче се като средство за прогонване на глада и умората, като диджестив, за освежаване на дъха, а на първия учебен ден учениците поднасят сърцеобразното листо на учителите си в знак на обич.

***

Плажът пред рибния пазар в Негомбо е раиран от абстрактни платна. Върху рогозки от зебло, дълги по 5-6 и повече метра, се сушат равномерно подредените телца на различни морски обитатели. "Това са калмари", Райа вдига и ми подава едно сплеснато тъмнорозово петно от картината пред мен. "Това тук са сардини, това там – изчистени цели скумрии, аншоа, парчета туна, кошници със сушена манта." Хващам само част от имената на рибите. Райа разказва на особена смесица от английски и синхалски, част от думите му отвява и силният вятър: "Рибата се залива с морска вода и се суши директно на слънцето. Вечер рогозките се навиват и покриват с найлони, защото инак идват крадци. На пазара кило сушена риба стига до 1800 рупии." Той се присъединява към любопитната ни група почти неусетно. Подробните му познания и дистанцираната учтивост естествено му спечелват ролята на водач. Лицето му е изсечено и спокойно. Цветът на кожата – 90% какао. Очите му също са черни, само най-външният кръг на ирисите е тюркоазеносин. Питаме го ходи ли за риба в морето. Той клати отрицателно глава и обяснява, че риболовът е твърде тежка работа за него. След опустошителното цунами през 2004 г., травмирало острова повече и от 30-годишната гражданска война, е останал сам, изгубил цялото си семейство. Сега живее в една от бараките на плажа и развежда туристи. През май ще стане на 51.

Фотограф: Радмила Младенова

На разделяне дори не става дума за пари. Казваме си довиждане и едно от ръкостисканията невидимо му провожда 200 рупии. Той си тръгва с непроменено изражение и изправена походка, а аз се питам къде в  Европа може човек да влезе така лесно в контакт с хора от най-бедните слоеве и в рамките на час-два да изгради някаква форма на взаимно доверие. Впрочем жителите на Шри Ланка като цяло гледат с голямо любопитство на чужденците и най-малкият повод им е достатъчен, за да ти отвърнат с широка топла усмивка. Другоземците са и източник на значителни доходи за тях при средна надница от 300-500 рупии на ден.

***

Стоя под една кокосова палма и снимам лъскавите оранжеви плодове, наричани тук thambili, или кралски кокосови орехи, в центъра на рошавата й корона, развяваща огромни зелени листа-гребени. Една жена ме заговаря и след минути седя в тук-тика на сина й Кумаре, който ме закарва през улицата до местния "Плод и зеленчук". Срещу 20 рупии получавам кокосов орех със сламка, а след като съм пресушила ненатрапливо сладкия му сок, продавачът го разцепва на две и ми издялва лъжичка от кората, с която да изгреба нежното месо от вътрешната страна на ядката. Не мога да скрия въодушевлението си от изложения пред сергията огромен грозд кокоси, от наситено оранжевия им цвят, от широкия сатър, с който продавачът отсича един и му издялва отвор за сламка и усещам как съм приковала учудено-нахилените погледи на редовните клиенти, които едва ли могат да си обяснят защо тази странна жена не спира да се кокори и да снима нещо толкова тривиално и вездесъщо, колкото, да кажем, са джанките. Кумаре стъпва от крак на крак, разменя по някоя и друга дума с продавача и се мъчи да прояви разбиране към моя шумен възторг. И понеже не ми се тръгва, му казвам да си върви, ще се прибера пеша. "Мога да си ходя", повтаря той и клати глава. "Добре, мем."

***

Фотограф: Радмила Младенова

Из лагуната на Негомбо, която се простира на километри, но и в най-дълбоките си части не е повече от метър, цяла заран бродят рибари. Един бута пред себе си рачило като орач, други двама пристъпят като щъркели с надиплени на рамото конусообразни мрежи, от време на време ги замятат във водата, а уловените риби прибират в привързана на кръста си торба, трети идват и отминават върху цветни канута със странични поплавъци. От Райа вече знам, че тук се използват над 200 вида мрежа. Някои рибари са пригодили дори палмовите листа за риболовна цел: разрязват ги по дължина, завързват едната половинка за глезена си и "решат" водите с огромния й гребен. През 16 и 17 в., когато португалците стъпват в Цейлон и го превръщат в търговски център, от който организират цялата си търговия с канела, лагуната на Негомбо служи за главно пристанище. С времето обаче се запълва с наноси, та когато през 1656 г. холандците изтикват португалците и поемат контрола върху острова, пристанището е преместено в Коломбо, където е и до днес. Трети в колониалната надпревара за този остров, донесъл несметни богатства на Европа със своите подправки, скъпоценни камъни, чаени и каучукови плантации, се нареждат англичаните.

***

Попада ми лист с бележки, които съм си нахвърляла за Шри Ланка: на 163 място в света по свобода на словото според "Репортери без граница" (на картата им островът е боядисан в черно); националните ежедневници излизат на три езика: синхалски, тамилски и английски; тамилският е от групата на дравидските езици; радиопредавания на девет езика; обща площ от 65 610 кв. км – 445 км на дължина и 225 км на ширина; всяко пълнолуние, Поя, е национален празник, баровете са затворени; Burghers – евроазиатска етническа група, обхващаща потомците на европейските колонизатори, живели на острова в периода между 16 и 20 в.; един от тях е Майкъл Ондатджи, авторът на "Английският пациент".

На път към Канди

Пътувам с рейс от Негомбо, крайбрежно рибарско градче, за Канди, старата столица в централната част на острова. Двата града ги делят нищо и никаквите 116 км. След час и нещо съглеждам крайпътна табела с характерната за острова педантичност към мерните единици за разстояние: Канди 92.7 км. За последния час сме изминали само 20 км! В този момент оставащите 92.7 км ми се струват като обиколка на земното кълбо. Някой е объркал мястото на запетайката. Предния ден се разсмях на предложението на един шофьор да ни откара до Канди със своя тук-тук. Три часа и половина, ако няма много трафик, обясняваше човекът. Но сега си давам сметка, че изобщо не се е шегувал.

Фотограф: Радмила Младенова

Максималната скорост в населените места тук е 50 км в час, но предвид двулентовото шосе и гъстия поток от велосипеди, мотопеди, тук-тук автомобилчета, шарени рейсове и товарни камиони, а понякога и някой и друг слон, очакването да преодолееш повече от 30 км за час е наистина нереалистично. Път си пробива този, който е по-голям, по-бърз, с по-остри автомобилни лакти. След крикета изпреварването ще да е най-масовият спорт в Шри Ланка. Имам чувството, че половината от пътя шофьорът ни кара в насрещното движение. Затова спирам да гледам напред и се съсредоточавам върху пейзажа в мое ляво. Безкраен низ от сергии за плодове и прясна риба, магазинчета с подправки и евтина стока, автосервизи, в които новите гуми се продават загънати в златна хартия. Все едно съм на Женския пазар, само че този се е скупчил от двете страни на шосето и се простира без пауза през всичките 116 км до Канди. Извънградска зона така и не виждам, освен няколкото неголеми оризови полета, осеяни с черни биволи и неизменно съпровождащите ги бели биволски чапли.

Иззад сергиите и магазинчета напира пищна ботаническа градина – кокосови палми, мангрови дървета, натежали от плод банани, папая, джакфрут, манго, цъфнали жасмин и кашу. В Канди пристигаме чак по мръкнало, прохладните хълмове на града светят с хиляди светлинки. На заранта ни изненадва плътната растителност, която потулва повечето сгради. На тъмнозеления й фон присветват две слънчевожълти авлиги, значи следобеда ще вали.

***

Пъргави момчешки пръсти раздиплят напъпил лотосов цвят. Все едно току-що е разцъфнал. О, как искам да им се възпротивя! След това нареждат пет розови лотоса един върху друг и ги посипват с дребен жасмин. Дар за Буда. 100 рупии. Намирам се на входа на Храма на свещения зъб реликва в Канди. Наоколо щандове с цветни дарове и съдове, пълни с все още неразцъфнали бели лотоси, розови лотоси, сини водни лилии. Досега съм ги приближавала единствено с 300 мм обектив, а сега шепите ми са пълни с тези изящни и ненужно насилени цветове, натрупани един върху друг в олюляваща се пирамида. Докато вървя, ги крепя с две ръце и гледам безпомощно как част от жасминовите цветчета се ронят по пътя.

Накъдето и да обърна поглед в храма, все лотоси – издялани в каменните плочи в края на всяко стълбище, резбовани в колоните и таваните от дърво, нарисувани по стените, избродирани в плащеницата над статуята на Буда, струпани в купчините свежи цветя пред него. Принасям и аз дара си с молитва, но преди да си тръгна, заравям лице в цветовете.

Фотограф: Радмила Младенова

"Видяхте ли слона", пита ни един местен човек на излизане и сочи към съседната сграда. О, тук имало и слон! В храма видях да се прожектират на един екран сцени от церемонии, в които участваше и слон. Явно той също живее тук. Предположението ми обаче се оказва невярно. Озовавам се пред внушителното неподвижно тяло на мъжкаря Раджа с огромни извити бивни и верига около десния крак. Препариран.  Служил на храма в продължение на 50 години, а между 1950 и 1987 г., по време на ежегодното празнично шествие Есала Перахера, носил ковчежето със свещения зъб на Буда. За тази реликва се казва, че който умее да я опази, е и в състояние да управлява страната. За изключителната си роля в Есала Переха Раджа, роден аристократ сред слоновете, е обявен за национално съкровище. Една табела учтиво моли посетителите на излизане да не застават с гръб към височайшата му особа.

***

Първите думи, които научавам на синхал, са "здравейте", "благодаря" и "красиво". Използвам ги през цялото време. Когато слушам местните да говорят, си представям, че търкалят препечени дребни гевречета в устата си. По същия начин изглежда и азбуката им – кръгли гевречета с най-различни орнаменти по тях. В миналото синхалите пишели върху палмови листа, които се късали от ъгловатите букви на санкскритския. Така създали своята приятно заоблена азбука, братовчедка на индийската. "Лунни кокоси. Прешлените по гръбнака на любовница." Майкъл Ондатжи я описва неповторимо в книгата си "В жилите на семейството". И след това разказва: "В колежа за момчета "Св. Томас" трябваше да преписвам "линии" за наказание. По сто и петдесет пъти. Не бива да хвърлям кокоси от покрива на дома Копълстоун. Не бива да пикаем отново по гумите на отец Барнабъс. Обществен протест този път, първото от социалистическите ми увлечения. Идиотските фрази се движеха на изток по страницата, сякаш търсеха географска дължина и сюжет, някакъв смисъл или изящество, което трябваше да се прояви като внезапен лъч светлина след толкова много писане. Години наред смятах литературата за наказание, просто парадна площадка. Единствената свобода, която ми носеше писането, беше като автор на неприлични изрази по стените и чиновете."

Йероглифите на чая

Стоя пред гипсовия бюст на Джеймс Тейлър. Бащата на цейлонския чай, както го наричат тук. Високо чело, правилни, фини черти, прилежно сресани мустаци, брада. Класически интелектуалец. Отстрани до бюста стърчи тънка дървена летва, а в горния й край – горе-долу на нивото на челото му – има табелка, на която пише: височина 6‘4‘‘. Фиксирам я за миг и понеже не разбирам за какво става дума, погледът ми се пренася към кратката биографична справка, поставена пред бюста. Родом от Шотландия, Тейлър пристига в Цейлон на 17-годишна възраст. През 1867 г. засажда първата чаена плантация с комерсиална цел на острова, а пет години по-късно построява и напълно оборудвана чаена фабрика. Погребан е в Канди. Най-отдолу на нов ред и с големи букви е резюмирано следното, точно в този ред:

РЪСТ – 6‘4‘‘ (1.95 см)

ТЕГЛО – 246 LBS (112 кг)

РОДЕН – 29 март 1855 г.

ПОЧИНАЛ – 2 май 1892 г.

И се опитвам да си представя как ли е изглеждал в очите на местните хора този авантюристично настроен двуметров шотландец, при положение че дори аз с моите 1.73 се чувствам като великанка и сред мъжете. После ще доловя и в текстовете към музейните експонати, намирам се впрочем в Музея на цейлонския чай, същия обожествяващ поглед - "Парче от лулата му" или "Чиния, използвана от него". В един пожълтял вестник със статия за Тейлър друг музеен експонат е изведено в каре: "Никога не се жени..., първата и последната му любов си остава чаят..."

Оглеждам огромни дървени сандъци, на които пише с дебели печатни букви: OP, BOP, FBOPF Ex. Sp. и които явно в миналото са се използвали за съхранение на нещо. Но дори след като разкодирам съкращенията, не ми става по-ясно какво: Orange Pekoe, Broken Orange Pekoe, Flowery Broken Orange Pekoe Fannings Extra Special… За този чудат език, описващ разновидностите на цейлонския чай, няма точен превод. Никой не може да каже със сигурност, дори Google, какво значи "pekoe", нито пък защо го наричат оранжево. Най-общо казано, с тези съкращения се обозначават различните категории чай според големината на чаените листа. На мен като за начало ми е най-лесно да се оправя с двата края на сортовия спектър: Silver Tips и Fannings and Dust.

До музея се простира действаща чаена плантация. Спирам за среща с берачите на чай. Нося няколко пакета бонбони за децата и като виждам колко са много, решавам, че ще е най-добре да ги дам направо на някоя майка, та да има за всички. Изкачвам се по стълби, издялани в отъпканата пръст. Схлупена къщура с две стаи, строена още от англичаните, в която живеят две семейства, общо 11 души. Открито огнище, опушени стени, върху леглото в ъгъла захвърлена плетена подложка с тъжни остатъци от плодове и зеленчуци. Основната работна сила тук са жените. Нормата им на ден е между 23 и 25 кг чаени листа, надницата – 350 рупии. Повечето могат най-много да се подпишат. По цял ден разнасят огромни кошове на гърба си, пълнят ги с малки и големи чаени листа, дъвчат бетел, износват деца, а след второто по препоръка на работодателя се подлагат на стерилизация. Макар да живеят току до Канди, не приличат на хора, които имат много вземане-даване с града. Първо принадлежат на най-ниската индийска каста далит, второ са чужди, индийски тамили – преди век и половина англичаните докарват предците им от съседна Индия с обещания за по-добро бъдеще. Оттогава насам условията в плантациите продължават да са все така идеални за пълната им изолация и експлоатация. След тази среща превъзходният цейлонски чай – от сребърните му връхчета, та чак до ситнежа – ми оставя в устата трайния послевкус на заробени женски ръце. Какъв чай да си купувам сега?

Фотограф: Радмила Младенова

Децата искат да ги снимам, за да се видят после на екрана на фотоапарата. Първи се нареждат по-големите, после си пробиват път и по-малките, три-четиригодишни. Какво ли бъдеще ги чака на тази плантация? В един момент започват да скандират в хор: money, money, money! Хваща ме неудобство и срам. Дори патетичните ми пакети с бонбони потънаха в небитието, въпреки че ги дадох на възрастните. Сещам се, че имам още една опаковка. За щастие са дребни бонбони-буквички, ще има по много за всички, и започвам да пълня протегнатите шепи със захарни С-та, Р-та, Ф-та. Наред с детските нежни шепи към мен поднасят мазолестите си ръце майките и дядовците. И разбирам, че в този момент единственият възрастен тук съм аз.

***

Още от името на международното летище в Шри Ланка ми правят впечатление дългите имена на хората и местностите тук. Летището "Бандаранайке" е кръстено на известния им министър-председател Сиримаво  Ратвате Диас Бандаранайке, първата жена в света, заела този пост. Но истински ме стъписа запознанството с едно седемгодишно момченце, което на въпроса "как се казваш" си пое дълбоко въздух и не спря да рецитира цели три минутки. Слава богу, на галено викаха му Киранту. След тази случка, когато един шофьор на тук-тук ми остави визитката си, самоуверено изчетох на глас безкрайната върволица от презимена и фамилии след малкото му име. Исках да го разпитам кое откъде идва. "Това последното ми е адресът", коригира ме деликатно човекът. Ъъъ... Оказва се, че в сходно затруднение като моето са изпаднали и португалците, когато стъпват на острова през 16 век. Но по-забележително е решението, което му намират от позицията си на господари: на местните хора с имена-скоропоговорки просто отказват да издават свидетелства за раждане. По тази причина голяма част от жителите на Шри Ланка и до днес носят португалските фамилии Фернандо, Перейра или Де Зойса. Първите няколко дни даже се зачудих дали не съм попаднала в гъстите роднински мрежи на семейство Фернандо, защото всеки втори, с когото се запознавах, се казваше така.

***

Фотограф: Радмила Младенова

Упали държи в ръката си две новоизлюпени костенурчета. И двете размахват неспокойно черните си крилца-плавници и извиват глави с бебешки сиво-сини очи. "Излюпиха се тази сутрин. Тази с бялото коремче е зелена морска костенурка, а тази, дето изцяло е черна, се нарича маслинова костенурка. Довечера по тъмно ще ги пуснем обратно в океана. Много е важно да ги оставим на пясъка, а не директно във водата, защото инак няма да запомнят къде да се върнат." Пред мен в един неголям басейн плуват още стотина от тези храбри мъничета. "Скупчили са се в долния ъгъл на басейна, защото усещат оттам най-силно мириса на океана. Тегли ги към водата. Искаш ли да подържиш едно?" Не смея да докосна костенурчето. Толкова е изящно, съвършено божие бижу и толкова храбро, заредено с небивала целеустременност. Точно се побира в шепата ми. Подобна среща не съм и сънувала, че ще преживея.

До басейна с храбрите костенурчета се намира защитената им с ограда люпилня – десетки гнезда в пясъка, всяко означено с пръчка и табелка, на която са отбелязани датата на заравяне и броя на яйцата. В люпилнята "Хаселблат", намираща се в крайбрежната отсечка между Коломбо и Гале, се грижат колкото се може повече костенурчета да стигнат до океана и не до стомаха на гладните за чудеса туристи. Изкупуват костенурчите яйца от селяните в околността, цената за едно варира между 10 и 15 рупии, но и сами следят майките, които идват нощем и копаят гнездата си в копринения пясък на плажа досами люпилнята. След бебетата Упали ми показва и няколко поотраснали зелени морски костенурки, останали тук, така да се каже, по здравословни причини. Едната е само с три крайника, "Викаме й тук-тук",  обяснява той с отрепетирано чувство за хумор. Другата е съвършено бяла, албинос, със светлозелени следи от водорасли по корубата. "Тя няма никакъв шанс в природата. Затова я гледаме ние. На англичаните им обясняваме, че се казва Майкъл Джексън, на немците, че е Хайно. Имахме две такива костенурки, те са голяма рядкост, едно на милион, но другата я изгубихме по време на цунамито." Упали работи в люпилнята от 15 години и, ако се вярва на думите му, досега е пуснал над 100 000 костенурчета в океана. От тях едно-две на хиляда оцеляват и успяват да намерят пътя обратно.

***

Едно от най-типичните, евтини и предпочитани ястия в Шри Ланка е кърито – месо, риба или зеленчуци, приготвени в силно пикантен сос, в който се слага минимум чили, кромид, шепа чер пипер, горчица, синапени семена, куркума, канела и кокосово мляко. Кърито се поднася с ориз и дал и се яде с ръце, по-точно само с една ръка – дясната, като всяка хапка се омесва добре с пръсти и след това със среден и безименен пръст елегантно се избутва в широко отворената уста. Оттук и зен въпросът, останал за мен без отговор: как се яде къри с черупчести раци с една ръка?

***

В селото Хабардува всяка сряда настава голям пазар, "пола" на синхалски. На четвъртита циментова площадка, защитена отгоре с тента, се подреждат в няколко редици местните продавачи на банани, на зелени треви и зеленчуци, на сушена риба, подправки и варива. Стоката е изложена върху постелки директно на земята, но носи усещането за свежа и здрава храна, която току-що е откъсната от градината. Зелени, жълти и червени банани, само дотук успявам да ги различа, но според местните хора надхвърлят двайсет вида. Пет вида ананаси. Дървени ябълки. Патладжани с размера и цвета на зелени лешници и други по-големи, издължени и напръскани с бяло и лила. Крилат боб, змиевидни тикви, дребни и едри китайски горчиви тиквички, бананови цветове, батати и маниока. И този вездесъщ джакфрут, за който има специализиран щанд и който в Шри Ланка се яде и като зеленчук, и като плод, зависи кога го откъснеш.

Фотограф: Радмила Младенова

Докато е още зелен, се скълцва наситно заедно със семките и се приготвя като подложка към кърито, наричат го още ориза на бедните. Когато узрее, месото му става сладко и жълто, нещо средно между банан и ананас, и съобразно тукашния обичай се сервира с щипка сол и чер пипер. Самите плодове висят на плашещи гроздове директно от ствола на дървото, не по клоните. Обикновено стигат до пет-шест килограма, но могат да наедреят и до към трийсетина. В последната си фаза омекват и лесно се разпадат на парчета, та не нанасят големи поражения, ако, да кажем, случайно се натъкнат при падането си на нечия умислена глава. Това специално проверих.

***

На разсъмваме ходя по плажа на село Ахангама и чета криволичещия ръкопис на морските вълни: дребни миди, пъстри черупки на рачета, които внезапно подават краче и започват да се щурат във всички посоки, парчета корали, недорасли кокосови орехи, чудати по форма корави семена на дървета и дори опразнената черупка на костенурче яйце, сякаш смачкано кожесто топче за пинг-понг. Виждам и неугледните слепи гърбове на постройките край плажа. Повечето къщи, магазинчета и закусвални тук гледат единствено към улицата, превърнали излаза си към океана в занемарен заден двор. И се питам кое ли е това несметно родно богатство, което по силата на навика съм загърбила и не виждам заради калабалъка на улицата.

Негомбо 

Дъвча бетел и чакам устата ми да стане червена. Има силно стипчив вкус отначало, оставам почти без слюнка. После просто дъвча безвкусна зелена маса, упорствам известно време, накрая плюя. Така и не успявам да докарам аления цвят, с който светна устата на продавача на пазара в Негомбо, когато тръгна да си хвали стоката, златножълти полумесеци от минибанани. Оттам тръгнах да разпитвам какво дъвче. Продавачът на банани, едър шкембелия с леко отнесен поглед, извади от една торба зелен лист с формата на сърце, обели със сатъра си оранжев орех, наряза го и ми го уви в листото заедно с малко бледорозова паста, която изстиска от найлоново пликче. Подарък! По-късно установих, че от обичайната рецепта ми е спестил единствено листата сушен тютюн, които са силно канцерогенни. Поръча ми да сдъвча бетела след вечеря, за разпускане. 

Фотограф: Радмила Младенова

Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

2 коментара
  • 1
    euronymous avatar :-|
    Euronymous

    Беднотия но , красиво ... Чай , плодове , подправки...

  • 2
    simo_ss avatar :-P
    Симеон

    Много добри снимки, специални поздравления на фотографа!


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK