Гола и bossa
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Гола и bossa

Гола и bossa

Как гостувах в бразилски сериал на живо

10805 прочитания

© Бистра Андреева


Будят ме както надигащата се лепкава утринна жега, така и смазващата миризма на традиционната фейжоада (черен боб със свинско), която Сузана вече бърка в кухнята. Сузана е прислужницата. Тук почти всички домакинства от средната класа нагоре си имат домашна помощница - просто защото могат да си ги позволят. Нашата е на 22, с блеснали топли очи, но вече с три деца, най-малкото от които е родила на 16. Робинята Изаура. Прета, както тя сама казва, сочейки към себе си (черна на португалски). На третия ден след като сме се появили, пита откъде сме. Когато й отговарят, възкликва: "Знаех си, че са чужденки!" Слуша сладникави бразилски балади на телефона си и припява изключително приятно. Каква е тази музика, питам с помощта на испански думи и международни жестове. Хумънчикъ, отговаря ми тя и започва да слага на масата порцелановия сервиз за кафе (и за гости). Романтика. Бразилците произнасят р-то като Любен Дилов и т-то като варненци. В Рио сме, живеем в Копакабана и нищо, че е девет сутринта - вече сме се успали ужасно за първото карнавално блок парти този ден.

Фотограф: Бистра Андреева

В хола, пълен с огледала, религиозни символи и семейни снимки, баба вече се е инсталирала на дивана, обградена от колекцията си плюшени играчки. Тя всъщност е бабата на нашата местна приятелка и покровителка Мелиса, но ние я третираме като нашата собствена и тя ни отвръща със същото. Общува си с нас непрекъснато, сърдечно и бодро, все едно имаме общ език. Здрасти, бабо, изчерпва се нашият португалски. Баба току-що е изяла задължителното си сутрешно манго и вече си казва молитвата с броеница в ръце. Когато приключи, ще пусне телевизора и ще изгледа всичко подред - скейтърско състезание, последния хитов бразилски сериал, чието действие (незнайно защо) се развива наполовина в Истанбул, бразилския "Биг брадър", където всички жени са клонинги на Жизел Бюндхен. Понякога, ако не е на работа, до нея ще седне чичо, който прави кайпиринята директно в бутилки. Или леля Регина, омъжена за богат бизнесмен, когото никога няма да видим - тя живее на една пресечка, та наминава често. Семейството е сила тук - има причина да съществува клишето "бразилски сериал". Те в това си живеят - чуват се по сто пъти на ден, вълнуват се взаимно от животите си и се събират фамилно във възможно най-разширения вариант по всеки повод.

Баба току-що е изяла задължителното си сутрешно манго и вече си казва молитвата с броеница в ръце. Когато приключи, ще пусне телевизора и ще изгледа всичко подред - скейтърско състезание, последния хитов бразилски сериал, чието действие се развива наполовина в Истанбул, бразилския "Биг брадър", където всички жени са клонинги на Жизел Бюндхен.

Когато се измъкваме навън, слънцето вече жули безмилостно, а по известния вълнист тротоар на Копакабана ни подминават джогъри, скейтъри, фареловци и безброй полуголи хора. Не всички от тях са тръгнали за плажа - тук така си ходят, мъже голи до кръста се срещат и в центъра. Пейзажът е пълен кич - накъдето и да погледнеш, в полезрението ти задължително ще влязат поне два от следните три елемента: палми, планини, плажове. На фона на всичко това се издигат огромните сиви паралелепипеди на масивни сгради, недалечни браточведи на нашите соцблокове. Зеленото обаче доминира - по дърветата висят кокосови орехи и орхидеи от онези, които Бебел Жилберто си закичва в косата, а в дъното на почти всяка улица се виждат гористи, стръмни хълмове. Тъкмо по тях пълзят фавелите - онези страховити, почти вертикални нелегални квартали с разноцветни схлупени къщурки и бидонвили, където живеят хората като Сузана. Там, където ще искаме да отидем, но няма да ни стиска, нито пък ще отидем на организирана от туроператор обиколка с джип като на сафари, обригадо.

Вместо това се отправяме към плажа на Ипанема, който има курортния вид на Албена през 80-те. Търсим си място под слънцето заедно с още десетки хиляди. Само в Рио има над 300 км широка и прекрасна, искрящо бяла плажна ивица, но има и 12 млн. местни, които я посещават всекидневно само с по едно парео, увито около кръста, и телефон, втъкнат в него. Всичко друго може да се купи от амбулантните търговци, които непрекъснато предлагат от вода, бира и сандвичи до слънцезащитен лосион, ръчно правени бижута, шалове, бански и рокли.

Предефинирам идеите си за "претъпкано" и получавам просветление: въпреки бетона в България сме разглезени. Тук, за да се простираш на повече от един квадратен метър пясък, трябва да е облачно. А за да е празно, трябва да вали. Тогава бразилците не излизат от вкъщи, някои даже не пускат децата на училище, а във винаги студения, солен и бурен Атлантик се мятат единствено момчурляци с хавайки, до един като извадени от "Град на Бога".

Но да не забравяме за какво сме се събрали.

Когато става дума за карнавала в Рио, хората си представят кадрите от новините, с пищните (всякак погледнато) самба кралици по цици, корони, пера и крила, а зад тях разточителните процесии и платформи с тематични декори и причудливо костюмирани танцьори. И карнавалът наистина изглеждат така, но само в Самбодромо - специално проектирания за самба шествия стадион на голямата архитектурна гордост на Бразилия Оскар Нимайер. В Самбодромо дефилират и се състезават най-добрите самба училища. Там са и блясъкът, камерите, тлъстите спонсори, екзалтираните квартални агитки и хората, които могат да си позволят да платят от 100 евро нагоре за билет. За останалите Самбодромо е това, което е за нас - кадри по телевизията. А карнавалът е другаде - по улиците.

Иначе казано, в кварталните улични партита, наречени блокос. Има ги с десетки всеки ден, във всички части на града - в центъра, в крайбрежните квартали, във фавелите. Първите започват сутринта в осем-девет, последните в седем-осем привечер. Някои са за по 500 души, други буквално събират стотици хиляди, дори милиони хора. Някои стоят на едно място, в парк или на площад, а при други тълпата бавно се придвижва напред по улицата, с танцувална стъпка и ръцете предимно горе, следвайки камион или платформа, върху която са покачени музикантите, певците и купчини тонколони. Музиката също е различна и за всяка си има пътници.

В най-добрия случай ти танцуваш като Буратино в сравнение с тях. Да проследиш как се движат босите им, нахлузили емблематичните хаваянки, нозе, е на практика невъзможно, а траекторията на прословутото бразилско дупе е серия от бързи шамари по твърдението, че в Европа изобщо танцуваме.

Първото спонтанно микроблоко, на което попадаме още преди да е започнал карнавалът, е в квартала, създаден, за да отговори на представата на туриста за Бразилия - колониално красивият, нашарен с главозамайващо количество и качество стрийт арт, ужасно мръсен и миризлив, пълен с очарователни латиноамерикански барове и местенца, опасен и опикан от туристи и бездомни Лапа. Там, недалеч от емблематичните цветни стълби, облицовани с плочки от целия свят, които Снуп Дог и Фарел увековечиха в знойно видео, по средата на улицата няколко симпатични младежи с медни инструменти свирят парче от саунтрака на "Криминале", все едно животът им зависи от това. Петдесетина души рипат и припяват. Смесваме се с тях и си взимаме бира от количките, които услужливо са се появили отстрани (от най-малките кенове, защото много бързо се стоплят). По едно време някой ме бутва с извинение - масивен бразилски Форест Уитакър минава пред мен и се присъединява към музиката с една палава тамбурина, от тези, които сами започват да ти побутват ханша. "Защо като засвиря и само интелигентни жени ми се лепят, не мога да разбера", флиртува после с нас. Мъжете в Рио не се страхуват да те заговорят, напротив. Даже може да се каже, че не знаят кога да си тръгнат. На другата крайност, но също толкова амбицирани, са онези, които намират разговора за излишен и след като очите ви се срещнат, директно се засилват да те целуват. Ще те поцелуват, поцелуват, па ще си тръгнат, казва местният ни гид Мелиса. Някои се целуват с по 30 парчета на вечер. Бразилците по принцип са промискуитетни, но по това време на годината съвсем полудяват.

Фотограф: Бистра Андреева

На следващото блоко откривам батерията (с ударение на и-то). Кварталът е "Санта Тереза" - значително по-приветлива, културна и артистично-бохемска версия на Лапа. Неголямото площадче е пълно с всякакви хора - млади, стари, тийнейджъри, тийнейджърки майки с бебетата си на рамо, черни, бели и цветни. Всички изглеждат така, все едно току-що са спечелили от тотото, или поне са ги взели на държавна работа (заветната мечта на всеки бразилец - четворна на нормалната заплата и никой не може да те уволни). Цари искрено и повсеместно въодушевление, все едно празнуват нещо. Живота празнуват, не се шегувам. Танцуват все едно никой не ги гледа. Никой не гледа и теб. Бразилците са рядко щедри в това отношение - при никакви обстоятелства няма да те третират подигравателно или осъдително, колкото и да си им странен или смешен. Естествено в най-добрия случай ти танцуваш като Буратино в сравнение с тях. Да проследиш как се движат босите им, нахлузили емблематичните хаваянки, нозе е на практика невъзможно, а траекторията на прословутото бразилско дупе (всичко, което сте чували, е вярно) е серия от бързи шамари по твърдението, че в Европа изобщо танцуваме.

Настоявам Мелиса все пак да ми даде един урок. Не мога и аз не знам какво точно правя, кълне се тя. До нас има странна тройка с хипстърски вид, която продава коктейли от една чанта в краката им, и то в следния вид: кайпириня или кайпиводка с различни вкусове (лайм, кокос, манго), замразени в тънки найлонови торбички. Саколе. Пробиваш малка дупчица в единия край и смучеш. Чудно разхлажда. Впоследствие ще разберем, че саколето е доста популярно питие, което се продава често по улицата. Заедно с подносите или количките с току-що забъркана кайпириня то е единствената алтернатива на бирата. Друго тук не се пие.

Но да се върна към батерията -

това е ударният оркестър към всяко самба училище. Състои се от 200 - 300 души, които лупат бързо на няколко вида перкусии и правят многослойна, мощна музика, която те удря право в стомаха. Влиза ти на молекулярно ниво, бръква ти под лъжичката и изтръгва оттам онези най-древни инстинкти, които оставяш включени само по време на секс и ръкопашен бой. После ги оставя да стърчат навън като оголени жици. Чувала съм, че този тип музика е правена, за да се синхронизира с ритъма на сърцебиенето. Каквото и дърво да си, нещо в теб започва да мърда. Особено ако стоиш близо до тях. Неописуемо е.

Фотограф: Бистра Андреева

Веднъж на път за поредното парти виждаме и тъмната страна на карнавала - останките от най-масовото и най-популярно блоко Курдау да бола прета, което събира в центъра на Рио невъобразимите два и половина милиона души. След него - апокалипсис. Разнася се непоносима воня от десетките изпичащи се в жегата, изнасилени безброй пъти от ордите химически тоалетни. В калните локви разлята бира и още кой знае каква гадост (да си по сандали в този момент не е добре) се валят безброй смачкани кенове, изхлузени и безвъзвратно изостанали джапанки или обрано, захвърлено момичешко портмоненце. Майчице. Какво е ставало тук?! Наоколо е пълно с нечистоплътни, недобронамерени индивиди, а злото буквално витае във въздуха. Според телевизията карнавалната престъпност тази година бележи рекордно ниски нива, но ние се изнасяме от този ад максимално бързо.

Присъждаме наградата на една особено сполучлива Фрида Кало и един тип, който предизвиква фурор в бялото си впито панталонче и русата перука, препращащи към образа на алфа-кучката от последния бразилски сериал.

Буквално десет минути по-късно сме на съвсем друго място, на изключително приятно и цивилизовано блоко, където темата е някаква местна легенда от миналото. След редица уточняващи въпроси към Мелиса (Майка ти харесва ли го?) заключавам, че това е местният Хулио Иглесиас. С изключение на нас всички знаят парчетата наизуст, а да закрещиш щастливо припева заедно с хилядите наоколо е един от най-сюблимните моменти. Тази възможност обаче ни се удава едва когато отиваме на Сарженто Пимента - страхотно блоко в прекрасен парк със самба кавъри на "Бийтълс". До този момент вече трябва да е станало ясно, че музиката повсеместно е самба и сродните й жанрове. В Рио друго не се слуша, особено по улиците. Освен евентуално малко рок, в смисъл "Гънс енд Роузес". Лейди Гага, гориш, западният топ 40 все едно не съществува. Така известният бразилски джаз също никакъв не се чу, дори една "Гарота да Ипанема" не се намери кой да ни пусне. Естествено има хора, които слушат и други неща, но те явно си стоят вкъщи. Особено по време на карнавала.

На прибиране към два, партитата за деня са приключили, но улиците са пълни, а автобусите карат през града със 120 км/ч и от тях току се разнесе песен. Един Дарт Вейдър маха за такси и жъне одобрение. Бразилците масово се маскират за карнавалните блокос - ако не е пълен костюм, то със сигурност ще има поне подобаващо смахната шапка, перука, очила или грим. Традиция е и мъжете да се обличат като жени. Присъждаме наградата на една особено сполучлива Фрида Кало и един тип, който предизвиква фурор в бялото си впито панталонче и русата перука, препращащи към образа на алфа-кучката от последния бразилски сериал. Засичаме и един дебел смелчага по цял бански - сигурно му е много добре, защото, макар и по това време на нощта, температурата си е все 29 С. В Рио сме, живеем в Копакабана и бързаме да се приберем за първото блоко утре сутринта.

Фотограф: Бистра Андреева
Фотограф: Бистра Андреева
Фотограф: Бистра Андреева
Фотограф: Бистра Андреева
Фотограф: Бистра Андреева
Фотограф: Бистра Андреева
Фотограф: Бистра Андреева

Будят ме както надигащата се лепкава утринна жега, така и смазващата миризма на традиционната фейжоада (черен боб със свинско), която Сузана вече бърка в кухнята. Сузана е прислужницата. Тук почти всички домакинства от средната класа нагоре си имат домашна помощница - просто защото могат да си ги позволят. Нашата е на 22, с блеснали топли очи, но вече с три деца, най-малкото от които е родила на 16. Робинята Изаура. Прета, както тя сама казва, сочейки към себе си (черна на португалски). На третия ден след като сме се появили, пита откъде сме. Когато й отговарят, възкликва: "Знаех си, че са чужденки!" Слуша сладникави бразилски балади на телефона си и припява изключително приятно. Каква е тази музика, питам с помощта на испански думи и международни жестове. Хумънчикъ, отговаря ми тя и започва да слага на масата порцелановия сервиз за кафе (и за гости). Романтика. Бразилците произнасят р-то като Любен Дилов и т-то като варненци. В Рио сме, живеем в Копакабана и нищо, че е девет сутринта - вече сме се успали ужасно за първото карнавално блок парти този ден.

Фотограф: Бистра Андреева

Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

2 коментара

Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK