Защо ли още ни трябва киното? Този въпрос като че ли се натрапи на тазгодишния филмов фестивал в Кан: Още преди началото му големият режисьор Стивън Содърбърг ("Трафик", "Бандата на Оушън"), който навремето получи първата си голяма награда за "Секс, лъжи и видео" именно в Кан, заяви, че повече няма да снима кинофилми. "Behind the Candelabra", с който участва в тазгодишното състезание за "Златната палма", поне на първо време ще е последният му. Причината е, че филмите, които Содърбърг иска да прави – по смели и по-различни, вече според него не могат да се правят за големия екран. Други са сега интересите на големите студия и други днешните механики за печелене на пари във филмовия бизнес. Според Содърбърг телевизията е новото кино. След 12 дни гледане на филми, Кан обаче убедително показа, че магията на киното е все още тук и все още има какво ново да ни дари: А именно много филми на ниво и един прекрасен.
Чудото се случи по средата на фестивала. Тогава обикновено умората започва да си казва думата, всички са психически и физически изтощени от филми, работа, партита и от досадния многодневен дъжд тази година. И така, онази сряда вечер, около две хиляди журналисти седяхме във фестивалната зала "Дебюси", леко изнервени и колективно понамирисващи в подгизналите си дрехи, очаквахме да отметнем поредния филм.
Вместо това големият екран ни погълна с историята на една първа любов, разказана сякаш такава никога не е имало и никога повече няма да има. След три часа с филма на френския режисьор Абелатиф Кешиш "La vie d’Adele" ("Животът на Адел"), от които като че ли нито една секунда не е излишна, се питаш дали някога пак ще видиш нещо толкова красиво. Филмът разказва историята на ученичката Адел (Адел Екзархопулос, едва 18-годишна по време на снимките) и нейната първа голяма любов, когато открива, че се интересува повече от жени. Ема (Леа Сейду) е художничка и няколко години по-голяма, идва от по-добро семейство и има по-интелектуални приятели. И както често се случва, двете са ужасно влюбени, заживяват заедно и всяка поема по своя път, докато се раздалечат толкова, че връзката им става невъзможна. Една любовна история като хиляди други.
Но Кешиш показва баналното по-голямо и по-величествено от живота. Камерата сякаш се влюбва в чувствените устни на Адел, в малкото разстояние между зъбите на Леа. В небрежните разговори, които всички ние водим с пеперуди в корема, докато се надяваме на любовта на другия. Незабравим е моментът, когато Ема разказва за екзистенциализма на Сартр, а Адел отговаря "а, това е като при Боб Марли – get up, stand up". И разбира се, безкрайните секс-сцени – най-дългата е повече от шест минути – в които се стига до най-малки подробности.
Кешиш решава да даде главната роля на Екзархопулос, когато я вижда как яде лимонова тортичка в едно кафе. Начинът, по който младата актриса движи устните си, го очарова. "Винаги има нещо в едно лице, което ни интригува – това могат да са устните, очите, носът," казва Кешиш. "За мен това е началото на всичко..." Същото внимание към детайлите личи във всички голи сцени на филма. Когато Адел и Ема са заедно, всяка поза е осветена и аранжирана като скулптурна композиция и затова може би "секс-сцени" е напълно неподходяща дума.
По-скоро филмът на Кешиш намира свой език, на който ни говори, както малко филми преди него са успявали - сещам се за "Шофьор на такси", "Ъндърграунд" и "Криминале". Миналата неделя "La vie d’Adele" се нареди в тяхната редица като носител на "Златната палма". Дори за първи път в историята на фестивала наградата бе дадена не само на режисьора, а и на двете главни актриси за незабравимото им присъствие на екрана. Три нови звезди изгряха на небосвода на Кан.
Съвпадението на наградата с развихрилите се протести срещу еднополовите бракове във Франция със сигурност е добър знак, но не е причина за присъждането й. Нека погледнем какво отличава "La vie d’Adele" и гореспоменатите филми, носители на "Златната палма". Всички те бяха изненади, творби, на които никой не се е надявал и които изникват от нищото и очароват всички. Такива експерименти тази година почти нямаше. Колкото ги имаше бяха уважени от журито - като мексиканския филм "Heli", най-добър режисьор за Амат Ескаланте, или китайския "A touch of Sin", който спечели за най-добър сценарий. Като че ли журито около Стивън Спилбърг искаше да даде знак, че откритията на малките продукции и кинематографии и младите режисьори, са също толкова задължение на фестивала, колкото и поклонът към старите майстори.
А стари майстори тази година имаше изключително много. С шест френски и шест американски филма в състезанието (от общо 20), все познати имена като Франсоа Озон, братята Коен, Джим Джармуш и Роман Полански, програматорите на фестивала показаха, че предпочитат сигурността пред експериментите. Но остана въпросът дали това е правилната стратегия. И какво ще стане един ден, когато старата лига изчезне? Содърбърг, разбира се, е прав - Холивуд откри в продълженията, като "Hangover" и в огромните продукции, като "Великият Гетсби" на Бъз Лурман, също представен в Кан, машините за сигурните пари. Докато Европа продължава да се губи в сложните си системи на субсидии и фондове.
Така дори на големия Джим Джармуш му трябват цели седем години, за да финансира новия си филм "Only Lovers Left Alive". На пресконференцията в Кан, Джармуш сам каза, че вече всеки филм, който звучи по-различно от това, което хората очакват, почти няма шанс. Дори и с Тилда Суинтън и Джон Хърт в главните роли, които се съгласяват да работят с него от самото начало. "Only Lovers Left Alive" е филм за меланхолични вампири. Те са дълбоко разочаровани от хората, презрително ги наричат "зомбита", защото са претръпнали към всякаква креативност. Ева (Суинтън) и Адам (Том Хидълстън) от векове са очарователна двойка, но живеят отделно, той в Детройт, а тя в Танжер. Говорят си всеки ден по скайп и почти не излизат от къщи, освен когато трябва да си набавят нови консерви с прочистена кръв. Съвременните вампири не пият директно човешка кръв, защото им е твърде замърсена със СПИН, алкохол и наркотици. Когато сестрата на Ева, която не взима нещата толкова на сериозно, "изпива" един мениджър на рок групи, веднага започва да се оплаква от болки в стомаха. Ева небрежно отбелязва "Нищо чудно, той е от музикалната сцена". Джармуш поднася много забавна, бавна и меланхолична комедия, на места може би малко пренаситена с препратки към любимите му писатели, художници и музиканти, с всеки от които нашите вампири са имали вземане-даване. Забележителна е и музиката на филма, съвместна продукция на бандата на Джим Джармуш "Sqül" и датския композитор Йозеф ван Висем.
За филма си Джармуш не успява да привлече холивудско студио. Парите най-сетне идват от Европа, предимно от продукционни къщи и фондации от Германия и Великобритания. Друг е подходът на Стивън Содърбърг, чийто "Behind the Candelabra" е финансиран от платения телевизионен канал HBO и в САЩ съответно ще се излъчва само по телевизията. "Behind the Candelabra" разказва епизод от живота на певеца Либераче по книгата на Скот Торсън. Торсън (във филма Мат Деймън) се запознава с Либераче на 16-годишна възраст и живее шест години с певеца като негов любовник. Забележителен е Майкъл Дъглас като Либераче, който успява да изтъче сложен персонаж, движещ се на ръба между любов и безскрупулност, съпричастие и егоизъм. За разлика от главният герой, филмът разказва историята напълно конвенционално и накрая се питаме, защо изобщо трябва да се занимаваме с него. Ако с "Behind the Candelabra" Содерберг и HBO искат да ни покажат бъдещето на киното, то много скоро ще ни стане мъчно за неговото минало.
Добре е, че има и стари майстори, които сигурно никога няма да ни разочароват: Братята Коен представиха очаквано забавния "Inside Llewyn Davis", историята на фолк музикант по време на възраждането на този стил в Ню Йорк през 60-те години. Люин Дейвис е симпатичен лузър, който не е уцелил правилното място в правилното време и освен това има таланта да пропуска малкото шансове, които животът му дава. Братята Коен пишат сценария като наброски, докато в един момент липсата на история в него "започна малко започна да ни тревожи". Тогава решават да вмъкнат една рижа котка, която ни съпътства през целия филм и също така безцелно и симпатично се губи както самия Люин. Типичният Коенов почерк с малките безумно смешни шеги, добре познати от "Фарго" или "Непреклонните" очевидно очарова и журито, което му присади наградата Гран при.
Всички награди се на: http://www.festival-cannes.fr/en/archives/awardCompetition.html
Защо ли още ни трябва киното? Този въпрос като че ли се натрапи на тазгодишния филмов фестивал в Кан: Още преди началото му големият режисьор Стивън Содърбърг ("Трафик", "Бандата на Оушън"), който навремето получи първата си голяма награда за "Секс, лъжи и видео" именно в Кан, заяви, че повече няма да снима кинофилми. "Behind the Candelabra", с който участва в тазгодишното състезание за "Златната палма", поне на първо време ще е последният му. Причината е, че филмите, които Содърбърг иска да прави – по смели и по-различни, вече според него не могат да се правят за големия екран. Други са сега интересите на големите студия и други днешните механики за печелене на пари във филмовия бизнес. Според Содърбърг телевизията е новото кино. След 12 дни гледане на филми, Кан обаче убедително показа, че магията на киното е все още тук и все още има какво ново да ни дари: А именно много филми на ниво и един прекрасен.
Чудото се случи по средата на фестивала. Тогава обикновено умората започва да си казва думата, всички са психически и физически изтощени от филми, работа, партита и от досадния многодневен дъжд тази година. И така, онази сряда вечер, около две хиляди журналисти седяхме във фестивалната зала "Дебюси", леко изнервени и колективно понамирисващи в подгизналите си дрехи, очаквахме да отметнем поредния филм.
2 коментара
Великият* Гетсби. Иначе интересна статия.
Красота! Винаги съм вярвала в притегателната сила на хубавото кино :)