Сцени от една ваканция
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Сцени от една ваканция

Сцени от една ваканция

За мимолетните връзки между хора, книги, идеи и градове и допира до непознатото

8638 прочитания

© Радмила Младенова


Стоя на моста, който свързва спирката на метрото с главната улица1 и виждам как под мен минава и спира мотриса. Чакам приятелка и този път не съм част от гъстия поток пътници, който изпълва перона и поема нагоре по стълбите. 

Дансингът е плътно зает от двойки, съвсем не начинаещи. Всеки е подходил към страстта си по своему: жена на средна възраст прави сложни фигури, обута в шалвари и бели гуменки. До нея изящна млада азиатка в строга черна рокля и черни обувки на висок ток се движи като по учебник.

Обръщам се към редиците, които идват отдолу, и се взирам в лицата им, за да открия едно познато. Младежите също се заглеждат в мен, след това отминават. Поне стотина души. Не виждам нито един възрастен човек. Независимо от годините тук всички изглеждат като да са на една възраст. Млади хора. Такова усещане ми носи този град. Спирката е "Варшауерщрасе", градът – Берлин.

***

"Александерплац". Десет и нещо заранта е в делничен ден. Запътила съм се към трамвая, но ме спира ритъмът, разнесъл се внезапно от преносим усилвател, сложен директно на паважа, и пет момчета с вид на улични танцьори. Докато се разгряват, около тях се скупчва публика. Моля, застанете до бялата линия, провиква се едно от тях, и чак тогава забелязвам, че разполагат със собствена сцена: един неособено правилен кръг, очертан с бяла блажна боя – вече бая поизносена – направо върху плочките. За мой късмет се оказвам току до V.I.P. "ложата", обозначена с едри букви от същата боя. Момчетата просват в центъра на сцената парче балатум, върху което седи реклама за наемане на велосипеди – десет евро на ден, усилват музиката и започват да се представят. Първият танцьор е от Аржентина, вторият от Полша, останалите трима са бразилци. Не оставят публиката да ги гледа пасивно, знаят как да си изискат овациите и чак след това развъртат феноменално умелите си тела. Шоуто им трае двайсетина минути, после си взимат надницата за деня, нея събират в плетени шапки, и си тръгват. Отракани градски бизнесмени, мисля си аз. Сега дори нямам нужда от второ кафе, за да се разбудя.

***

Близо четиридесет градуса е и група шестгодишни обсъждат пред заграждението на слоновете в зоопарка защо възрастните хвърлят пръст върху гърба си. Дали се чистят така, или това е един вид слонски слънцезащитен крем? 
Фотограф: Радмила Младенова

Момичето, което води децата, им обяснява за разликите между индийските и африканските слонове, за това как зъбите на слона се движат като на бавен конвейер и когато се изтъркат, изпадат отпред, а най-отзад се появяват нови. В заграждението бликва силна струя вода и всички се радват на бебето слонче, което тича да се мокри отдолу, а после се връща при родителите си. Още е с неоформено телце, прилича ми по-скоро на дебеличък мравояд. Казва се Анахали, скоро ще стане на годинка. Големите слонове не ги различавам, обяснява водачката на малчуганите. След това дава на децата да разгледат и подушат нещо сиво и плоско, което се оказва нокът от слон. Едно рижо момиченце отказва да го докосне, но другите деца пипат любопитно, оглеждат и душат. Следващата скъпоценност, която минава през ръцете им, са косми от опашката на слон.

После гледам мрежестите жирафи и си мисля, че тези същества няма как да не ги е създал някой с много нежно чувство за хумор. И ме хваща яд, че не продължих да разглеждам зоопарка заедно с шестгодишните зоофенове.

***

Всяка неделя следобед в инак неугледния "Мауерпарк" се събират над хиляда почитатели на караокето. Тази неделя обаче вместо караоке тече фестивал на перуанската култура и с лека тревога наблюдавам как нахилени младежи енергично подскачат в традиционни носии, без изобщо да забелязват силно нажежения реотан, който пече отгоре им. В различни точки на поляната се случват още пет-шест миниконцерта. Харесвам си един тъничък виетнамец, който – най-простичко казано – свири на бръмбазък. Защото това, което прави всъщност, е извънредно сложно музикално жонгльорство. На врата си е увесил микрофон и – докато свири с бръмбазъка – записва част от мелодията, после я пуска да се върти като фон на усилвателя, подхваща друг инструмент – свирчица или кастанети, и продължава да импровизира с него. Постоянно сменя ритъма и инструмента. С босия си десен крак натиска един черен педал и ту включва записващото устройство, ту усилвателя. Единствено левият му крак не е въвлечен в музикалния процес. Има вид на юноша бедняк, прашен и окъсан, но с озарено лице.

Пред него стои малка сергийка с инструменти, някои от които се продават. Това е бръмбазък от Тайланд, този е от Виетнам, а този – от Унгария, обяснява младежът на заинтересуван купувач слушател. Сложил си е и малка рекламка с профила във фейсбук. Защо ли не си записах името му?

***

Фотограф: Радмила Младенова

Минавам край бара на парка "Монбижу" и попадам на милонга. Топла лятна вечер, шезлонги по брега на Шпрее, реката хвърля светли отблясъци върху фасадата на музея "Боде", оживени разговори, коктейли, смях и танго на открито. Дансингът е плътно зает от двойки, съвсем не начинаещи. Всеки е подходил към страстта си посвоему: жена на средна възраст прави сложни фигури, обута в шалвари и бели гуменки. До нея изящна млада азиатка в строга черна рокля и черни обувки на висок ток се движи като по учебник. Обувките й имат по едно синьозелено райе, което приковава погледа, единственото цветно петно в тоалета й. Партнира й немец с широки летни бели панталони и джапанки. Двамата танцуват фантастично.

***

Върху дълга редица от афишни колони на "Шлосплац" са разлепени над двеста портрета на хора, белязали пъстрия културен живот на Берлин в началото на 30-те години. Разглеждам, чета кратките биографии и недоумявам, почти никогo не познавам. Изключение правят Ерих Мария Ремарк, Хана Арендт, Бертолд Брехт и Алберт Айнщайн. Останалите – потънали в забрава немски музиканти, фотографи, писатели, поети, композитори, драматурзи, кабаретисти, циркови артисти, но също и лекари, адвокати и учители, всичките станали жертва на националсоциализма. Изложбата носи заглавието "Унищожено многообразие. Берлин 1933-1938-1945. Един град си спомня".

***

Многобройна публика е насядала по калдъръмения мост пред музея "Боде" и се готви за концерт на Шопен. Кръглата музейна сграда е осветена във вечерно лилаво. Пианистът е с бяло сако и папионка и преди да седне на пианото, се покланя. Част от хората се излягат съвсем като на плаж, та и аз правя така. И ето го този най-невероятен момент в края на деня: лежа по гръб на моста "Монбижу" – в самия център на Берлин – усещам още топлите павета под гърба си, гледам как черните статуи около купола на музея стърчат в небето, как то си мени цветовете и става все по-тъмносиньо, как по него прелитат ту самолет, ту ято патици и слушам Шопен в акомпанимента на потракващи с копита коне, които минават нейде по-надолу по улицата и теглят старовремските си карети. До мен лежат трима французи – момиче и две момчета, и по всичко личи, че са си накуп гаджета, и се чувствам като статист във френски филм. Единствено не знам как се казваше режисьорът.

За пръв път ходя по дъното на моретоВодата се е отдръпнала на десетки метри навътре, оголвайки това набраздено небце от пясък под себе си. Тук-таме само са останали плитки локви. Рибари ровят за червеи, две семейства китайци берат миди сред скалите в края на плажа, плъзнала е и цяла една детска градина. Бодри дребосъчета щъкат из локвите и ловят нещо с кепчета. Часът на малките същества, Трувил, Нормандия.

***

Фотограф: Радмила Младенова

За пръв път виждам жена в бурка да се къпе в морето, това, след като водата отново е придошла. Времето е слънчево, но подухва вятър, та броени минути след като е излязла на плажа, жената започва видимо да зъзне, цялата обвита с мокра черна материя. С нея са и двете й дъщери, и двете – по бански половинки. Едната загръща майка си с хавлия и я прегръща откъм гърба в опит да я стопли с тялото си. После жената с мократа бурка се преоблича на плажа. Дамско деколте, прасци, върху които се нахлузва черен клин. Опитвам се да не зяпам през цялото време, но не мога да откъсна очи от този телесен театър на абсурда, разиграл се сред пясък, полуголи момичета и хавлии.

***

За пръв път ям мадлена. Най-обикновено кексче с кръгла издутинка, чийто вкус познавало всяко френско дете. Пък аз нося спомен за тази мадлена още преди да знам как изглежда. Избързвам по следите на изгубеното време.

***

За пръв път виждам ресторантчета, които виреят на толкова миниатюрна площ. Сядаме в едно на площад "Дофин". Когато влизам вътре, за да потърся тоалетна, се оказвам в четвъртита стаичка, цялата опасана с масички. Тука няма къде да се помести тоалетна, мисля си. Но греша. В центъра на стаичката има миниатюрна стълба, която води до подземната кухня и сервизните помещения. Главата ми опира в тавана. На излизане мяркам татуираната луничава ръка на готвача. Как ли го приготвя това великолепно патешко? Тоалетната е за джуджета, обявявам на приятеля си, два метра човек. Когато той се връща оттам, клати глава, не, тази е на Гърбушкото от Норт Дам. Патешкото го пекат на фурна. Ma Salle à Manger.

***

За пръв път посещавам книжарничка – претъпкана с книги и туристи – в която да виси такава предупредителна табела: "Пазете се от джебчии и необвързани жени!" На прозореца на втория етаж седят две момичета в рокли на цветя и хрисимо четат книжки. Тях ли имат предвид?!

 За пръв път посещавам книжарничка – претъпкана с книги и туристи – в която да виси такава предупредителна табела: "Пазете се от джебчии и необвързани жени!" На прозореца на втория етаж седят две момичета в рокли на цветя и хрисимо четат книжки. Тях ли имат предвид?

Shakespeare and Company е създадена от Джорд Уитман през 1951 г. в Париж и приютява през годините писатели като Хенри Милър, Алън Гинсбърг и Анаис Нин. Със сигурност не им е било особено широко тук, но пък им е било уютно. "Не бъдете негостоприемни към странниците, може да се окажат предрешени ангели" е мотото на мястото.

Колебая се между пет различни издания на "Алиса в Страната на чудесата", едното илюстрирано от Туве Янсон. Накрая избирам все пак издание с класическите илюстрации на Тениел и поне стотина страници обяснителни бележки. По-късно, докато разглеждам сините опашки на омарите в Трувил, в главата ми звучи Алисиният стих:

Tis the voice of the Lobster: I heard him declare

‘You have baked me too brown, I must sugar my hair.

Точно това стихотворение липсва в най-любимия ми превод на български от Лазар Голдман.

***

Надничам в магазинче с японското име Mori Yoshida и ювелирни сладкарски изделия на витрината. Вътре е бяло и празно, а зад щанда стои мъничка японка. Сега това френски или японски сладкиши са? Хайде да влезем вътре и да поснимаме. Момичето ни обяснява на английски, че майсторът е японец, преминал класическата френска сладкарска школа, а дизайнът на мястото е японски. Когато разбира, че идваме от Германия, преминава на немски и става още по-разговорлива. Запознах се със съпруга си в Берлин, после дойдохме тук. След немския френският ми беше къде-къде по-лесен, двата езика много си приличат.

Как издържате по цял ден при вида на тези невероятни торти? Не ви ли се ще през цялото време да опитвате едно или друго? Ще ми се, но ето от тези торти например не мога да си хапна, защото вече са поръчани.

***

За пръв път чета дневниците на Сюзън Зонтаг – "Когато  съзнанието е впрегнато в плътта: Дневници и тетрадки, 1964 - 1980" – и се учудвам, че през цялото време се е възприемала като на писател романист, пък аз я познавам само от текстовете й за фотографията. "Да си човек на изкуството означава да се провалиш, така както никой друг не смее да се провали... провалът е неговият свят..." Ако не ме лъже паметта, Зонтаг си е преписала този цитат от Бекет.

***

Вече съм на трийсет и кусур години, пък толкова много първи преживявания, възкликва приятелката ми, с която си правим паралелни списъци на първите неща, случили ни се тази ваканция.

Фотограф: Радмила Младенова

***

Старият пазарен площад в Манхайм е заграден от три страни с полицейски коли. Една колона от автомобили се е настанали и на самия площад, до нея е отцепено празно пространство с метални ограждения. В три следобед се очаква предизборен митинг на Националдемократическата партия, но още към два часа започват да се стичат демонстранти със знамена с антинацистки лозунги. Как ли изглеждат неонацистите тук?

За моя изненада заграденото пространство така и не се пълни с привърженици на дясната партия. Появява се само един огромен камион, облепен с лозунги, заклеймяващи еврото и бежанците. От него изкарват огромен усилвател, излизат и двама кандидат-депутати, които в продължение на час и нещо изнасят добре озвучени речи. В това време демонстрантите – около триста-четиристотин души – вече са наобиколили загражденията и с все сили освиркват новопристигналите. Всеки се е приготвил с по нещо: виждам кречетала, вувзели, кастанети, свирки, звънци с най-различни форми. Жена дрънчи със звънеца на велосипеда си, мъж надува саксофон от бамбук с оранжеви тапи в ушите.

Полицаите изглеждат като динозаври ръгбисти, движат се на групички по шест и с мъка успяват да чуят онова, което се съобщава по предавателя в ухото.

Сред оглушителния шум успявам да доловя само отделни фрази от предизборните речи. Най-често се повтаря думата "чужденци", хващам и "милиони от Източна Европа", "източване на социалните фондове", "всеки пети германец с чужди корени", "джамии и минарета" и със задоволство виждам, че точно при тези фрази протестната врява се усилва двойно и тройно. Такова е посрещането на дясната партия в почти всички немски градове.

Фотограф: Радмила Младенова

Стоя на моста, който свързва спирката на метрото с главната улица1 и виждам как под мен минава и спира мотриса. Чакам приятелка и този път не съм част от гъстия поток пътници, който изпълва перона и поема нагоре по стълбите. 

Дансингът е плътно зает от двойки, съвсем не начинаещи. Всеки е подходил към страстта си по своему: жена на средна възраст прави сложни фигури, обута в шалвари и бели гуменки. До нея изящна млада азиатка в строга черна рокля и черни обувки на висок ток се движи като по учебник.

Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

3 коментара
  • 1
    gallnare avatar :-?
    Мария

    Страхотно! Колкото хора, толкова и погледи към света. Например:

    - Берлин, любов моя младежка! Александерплац, Варшауер Щрасе, Бодемузеум...
    - Париж, харесах те, но не те обикнах.*
    - Манем, но пасаран!

    * Иначе - да, на фона на немския, френският е детска играчка. Учете първо немски, а после всички езици са ваши.:-)

  • 2
    kakao avatar :-|
    kakao

    Много приятна статия. Харесва ми когато хората забелязват и се наслаждават на такива дребни ежедневни случки. Именно те украсяват живота :)

  • 3
    didona avatar :-|
    divan

    много добре! това усещане до музея Боде го имах и аз...хубав текст...


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK