Експо център
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Експо център

Къщата на Славчеви-Липовански

Експо център

По маршрута на паметните плочи в квартала "Докторски паметник" и бул. "Оборище"

12401 прочитания

Къщата на Славчеви-Липовански


Като завие човек от булеварда с имената на дарителите на Софийския университет (носил в миналото най-различни имена на преходни властници, докато получи сегашното и най-значимото) наляво по ул. "Шипка", вече навлиза в квартала "Докторски паметник" – най-достолепната част на столицата. На мястото на турски гробища в края на XIX век започнало прокарването на първите главни артерии за пулсиращия живот на разрастващия се град. Внушителната, но скромна четириъгълна пресечена пирамида от едри камъни със саркофаг отгоре е издигната на разчистеното през 1884 г. пространство – от италиански строител по проект на чешки архитект – в памет на 529 лекари, сестри и санитари от мисията на руския Червен кръст, загинали в най-тежките сражения: при Плевен, Пловдив, с. Мечка и на връх Шипка, както пише върху постамента.

За разлика от възникналите малко по-късно още два квартала с интелектуален дух Докторският бързо се прославил с буйни страсти, авантюри и драми.

Не му били спестени и раните от войните, нито униженията, съпътствали следвоенната ни история, а днес носи и белезите на отчуждаването и отродяването

В постепенно оформената наоколо градина зад Народната библиотека били засадени първите дървета от вълшебния вид гинко билоба. Наоколо избуявала зеленина, а градският център с възникващите административни учреждения бил на една разходка разстояние. Към новите прави улици се насочвали политици, военни, юристи, индустриалци и търговци, учени и писатели, учители и артисти, висши чиновници. Първите двуетажни къщи сред зашумени дворове приличали по-скоро на вили – за семействата им и за престиж пред формиращото се общество.

Свободният и предприемачески дух на градостроителството (както в управленски, така и в архитектурен смисъл на понятието) привличал възпитаници на най-големите световни школи – някои чужденци, но повечето българи, изпращани там след Освобождението със стипендии от държавата или от благодетели, за да построят после своето ново отечество. В две-три десетилетия те придали на този първи квартал на интелектуалците в някогашна селска София такъв европейски облик, че му се удивлявал не един пътешественик. За разлика от възникналите малко по-късно още два квартала с интелектуален дух Докторският бързо се прославил с буйни страсти, авантюри и драми. Не му били спестени и раните от войните, нито униженията, съпътствали следвоенната ни история, а днес носи и белезите на отчуждаването и отродяването.

Малцина помнят, че по ул. "Шипка" между Софийския университет и Военната академия някога дори е минавал трамвай. Но не по следите от релси вървях, а по маршрута на паметните плочи – поставени и липсващи. Спрях пред изисканата неголяма къща на №11, където е живяло семейството на проф. Иван Шишманов, един от най-великите строители на нова България, станал и инициатор на обединена Европа като председател на българската секция на Паневропейския съюз, след като сам е бил доброволец на фронта.

Потомък на поборнически род от Свищов, свързан по майчина линия с фамилията на Христо Ботев, Иван Шишманов получил солидно образование по философия, психология и педагогика в големи европейски университети, като междувременно усвоил и няколко езика, което обуславя неговия космополитизъм. Основател е на Народния театър и на първите училища по изкуствата, читалища, българската секция на ПЕН клуба, както и на много специализирани детски образователни заведения. Като организатор и председател на Съюза на българските учени, писатели и художници представял пред света националните ни достойнства, а като просветен министър се противопоставил на затварянето на университета през 1907 г., след което подал оставка. Десет години по-късно Фердинанд заложил на дипломатическия му талант и широка култура и го изпратил като посланик в Украйна, когато тя имала нужда от подкрепа срещу натиска от вече болшевишка Русия.

Шишманов се оженил още в Женева за украинката Лидия, дъщеря на негов професор - революционер и емигрант, която основала един от първите легендарни софийски литературни салони по примера на писателката Жорж Санд в Париж и на руската княгиня Зинаида Волконска, поетеса и музикантка. Посетителите на днешното заведение "О, Шипка!", заемащо мястото на същия този салон, едва ли могат да си представят какви писатели и хора на изкуството са разказвали, спорели и свирели тук.

В странстванията на професора по културология и литература като министър имало и "роман" – с румънската кралица Елизабет, в чиито дълбоки сини очи той съзрял "отражението на ангелска душа", както сам е писал, а останалото е мълва... Голямата драма на семейството била преждевременната женитба на сина им Димитър, блестящ млад юрист и литератор с дипломи от университетите, където са учили родителите му, с 23 години по-възрастна от него дама, с която имал тайна връзка, докато тя била съпруга на генерала, към когото Димитър Шишманов бил военен кореспондент.

Понасяйки с достойнство последиците от младежката си авантюра, той успява да се прочуе на литературното поприще, докато юридическият му талант го издига в държавната администрация, но за да избегне публичността, той предпочита посланическа служба в Атина. Там се сприятелява с прогресивни интелектуалци и благодарение на дипломатическия си авторитет успява да спаси живота на поета Костас Варналис от наказателна акция на нацистките окупатори.

От дълг към родината обаче приема да се върне и да служи на страната си като министър на външните работи. С поразителна далновидност предвещава изхода от войната и собствената си съдба. "Народният" съд не пощадява писателя, за да унищожи политика Димитър Шишманов, а цензурата успява да заличи от българската литература неговите така популярни пиеси, повести, разкази и роман. 

Името му липсва и от паметната плоча на родния му дом. Ала с добрите си спомени и уважението си към него потомците на съпругата му устройват днес литературни четения в реституираната им къща, както майка му Лидия изпълнила след смъртта на своя съпруг Иван Шишманов през 1928 г. заръката му да събере цялото му книжовно наследство.

Едва не подминах №9, защото на предна линия не се вижда къща. Сгушено в дъното на дворче, стои едно архитектурно украшение, дарено от арх. Кирил Маричков в първите години на XX век, но десетилетията и събитията в тях са го обвили в плътна загадка. В архивите фигурира името на подпоручик Бръчков като купувач на имота през 1906 г., а последен наследник през 1973 г. се оказва италианец – вдовец на Райна Бръчкова. Фасадата във венецианско червено прилича на декор от приказка и нищо чудно, че сега е приютила сладкарница.

По проект на собственика й просторната къща с голяма веранда на №7 е строена с класическа увереност и размах. Няма плоча с името на инж. Георги Атанасов, индустриалецът с уникални способности, двигателят зад създаването на тежка промишленост и машиностроене в нашата страна. Като акционер, а впоследствие и главен директор на дружеството "Гранитоид", основано през 1908 г., той го превръща в индустриален колос, дал насоките на стопанския живот на България.

Една след друга изникват четири електроцентрали с високопланински язовир, тръгват далекопроводи, от собствени мини се захранват първите ТЕЦ, за разгърнатото строителство е построена модерна фабрика за местен цимент със собствено енергоснабдяване и четири механизирани силоза за продукцията, изграждат се железобетонни мостове, водни резервоари, аеродрумът Божурище, обогатителна фабрика за цветни метали в Кърджали, започва производство на синтетични масла от каменни въглища там, където днес е "Лукойл - Нефтохим" - всичко е проектирано, организирано и ръководено от човека със забележителна математическа дарба, която още като момче му открила пътя към Европа. Защото ориста на бежанци от Дебър и Одрин е направила Сливен роден град на Георги и неговите шестима братя и сестри. А когато и те загубват баща си, най-големият брат започва да се грижи за по-малките.

Заложбите на Георги му спечелват стипендия, с която той започва да учи във Виена, но завършва мечтаното инженерство в Дрезден. Пред академична кариера предпочита практическата работа и проектира един от мостовете над Дунав в Будапеща. В България се връща като специалист по мостове и железници. От Сливен е и съпругата му, с която имат трима синове. Сам той е мобилизиран през Балканската война, но се грижи строителството на циментовата фабрика да не спира и тя започва да работи през 1914 г. в навечерието на следващата война.

През мирните десетилетия на подем предприятията на фирмата дават работа на 5 до 7 хиляди души с над 100 проектанти и инженери, а за всички са осигурени общежития, столове, детски градини. Съпътстващата благотворителна дейност на индустриалеца е увековечена в паметника на Хаджи Димитър в Сливен, лъва от скулптора Андрей Николов пред Паметника на незнайния воин в София, черквата "Св. Параскева", както и много стипендии за даровити ученици.

Една от най-солидните сгради в София – на БИАД – е построена с дарени от него цимент и желязо.

След войната цялата собственост на инж. Атанасов и на германските му съдружници преминава в ръцете на държавата и на победителите и става известна като "Горубсо", а през 1945 г. самият той най-неочаквано умира. Къщата е предоставяна на няколко консулства и дори съседите не знаят кой я е построил. Съдбата и обстоятелствата са се оказали най-благосклонни към най-малкия син, съименник на баща си, който с качествата си и силния си дух става първият български професор по алпинизъм, с научен принос към борбата със страха, покорява някои от най-високите върхове, предава опита си в много книги и е сред най-възрастните спортисти сега.

От другата страна на Докторската градина е знаковата улица "Оборище", която още пази поне 16 (останали) паметници на културата. Български и чуждестранни архитекти и предприемачи се надпреварвали да се изявяват и на тази широка градска артерия, когато в началото й била издигната само Държавната печатница, виждала се част от Народното събрание и стърчащите руини на "Св. София". Историята на улицата и нейните обитатели през годините е описана от Александър Златарски, чийто знатен род също се заселил там. Благодарение на неговия краеведски труд подредих и осмислих откъслечните си дотогава знания за съсредоточения в този район потенциал на града за няколко епохи.

На ъгъла с ул. "Асен Златаров" грее някак тържествено къщата на големия български генерал Иван Сарафов, построена през 1922 г. в навлизащия тогава и у нас нов стил модерн – с геометрични фигури по фасадата, с висок правоъгълен еркер и характерен дървен балкон със стреха. Генералът е роден във Велико Търново и е участвал като доброволец в българското опълчение, а после и в Сръбско-българската война. В Балканската война се отличава с храброст при Лозенград и Чаталджа, а по-късно завършва Академията в Санкт Петербург. В Първата световна война е в Руската армия, но след събитията през 1917 г. се завръща в родината си. Къщата му е пострадала при бомбардировките, но е имала късмет да попадне в добри ръце след това.

Друг прославен български генерал – инж. Стефан Славчев, е живял в красивата къща на "Оборище" 43 - една от първите железобетонни сгради, построена през 1910 г. На паметната плоча – закъсняло признание – пише, че е създал българската тежка артилерия, която разгромила фортовата отбрана на Одринската крепост през март 1913 г. (Одринската епопея ознаменува уличката "13 март", покрай която мина първата част на този маршрут.) Но и бойната слава, и гражданската доблест на фамилиите в този дом са попарени от "народния" съд, произнесъл смъртна присъда над генералския зет Георги Липовански – народен представител, подписал се в защита на евреите. Семействата Славчеви и Липовански били изселени, а в къщата им настанили охранители на новия режим. Днес там твори художникът Георги Липовански и достойно носи името на дядо си като един от първите борци за човешки права през 1988 г. и автор на жълтото лъвче, символът на демокрацията. Другият му дядо, по бащина линия, се е сражавал на връх Шипка, а като комендант на Пловдив е организирал Съединението, заради което бил жестоко убит в момента на обявяването му.

Според паметната плоча в къщата на №61 е живял необикновеният художник Марин Георгиев Устагенов (1872 - 1937), ученик на Иван Мърквичка и Ярослав Вешин, състудент на скулптора Андрей Николов и потомък на дюлгерска фамилия от Тетевенско. Дядо му чиракувал при Колю Фичето и от него Марин трябва да е наследил сръчности и талант, както и многозначителното "уста" в името си. Завършил е с първия випуск Държавното рисувално училище, участвал е в три войни и е рисувал между сраженията. Отказвал е да превърне изкуството си в поминък и ходел уж на лов, но само за да рисува природата и животните. Усъвършенствал се като иконописец и реставратор и дълги години възстановявал и копирал стенописите на стари манастири.

За да издържа семейството си след войните, продавал бакалски стоки и изработвал помагала за часовете по анатомия. Успял някак на мястото на старата къща да вдигне нова, триетажна, по проект на арх. Занков, но впоследствие фалирал и задлъжнял. Ала не дълговете, а репресиите тегнели над дъщеря му и внучката му след 1944 г., когато къщата е национализирана, а срещу зет му скалъпили процес и го изпратили в Белене. Прекарала детството си в страхове и забраната да следва музика, внучката му Здравка Боздуганова днес е пианистка на Франкфуртската опера, а съпругът й свири на виола. С благородния си родолюбив дух е възстановила дядова къща и е поела ангажимент да изпълни волята на майка си да бъдат дарени на галерии в страната всички картини на низвергнатия от "народната" власт горд и самобитен художник.

Драматичен е бил животът й в класически стилната къща на №67, построена през 1911 г. от педагога Петър Минев, баща на юриста писател Мирослав Минев (1898 - 1982), почетен наскоро с паметна плоча. В издаваното от него до 1940 г. списание "Завети" са публикувани творби на най-големите ни тогава писатели, учени и художници, които често се събирали и в дома му. След първия си сборник с разкази "Седем погачи за Господа" Минев пише повестите "Люде без години" и още много литературни произведения, обработва мемоари, превежда Чехов и Гогол. Първата му съпруга, Магда, го напуска като математичка, за да се утвърди, както знаем, като писателка в брака си с Константин Петканов. Като адвокат Минев е бил радетел за отменяне на смъртното наказание и е участвал в защитата на Вапцаров, а като интелектуалец е подписал петицията против депортирането на евреите. Въпреки всичко това след 9 септември 1944 г. му е забранено да упражнява професията си и да публикува, защото е участвал в правителството на Александър Цанков. За да изхранва семейството си, е подреждал плочи по тротоарите на София. Но за щастие на дома му интелектуалният дух в него се е запазил и днес се поддържа от потомците му.

Като завие човек от булеварда с имената на дарителите на Софийския университет (носил в миналото най-различни имена на преходни властници, докато получи сегашното и най-значимото) наляво по ул. "Шипка", вече навлиза в квартала "Докторски паметник" – най-достолепната част на столицата. На мястото на турски гробища в края на XIX век започнало прокарването на първите главни артерии за пулсиращия живот на разрастващия се град. Внушителната, но скромна четириъгълна пресечена пирамида от едри камъни със саркофаг отгоре е издигната на разчистеното през 1884 г. пространство – от италиански строител по проект на чешки архитект – в памет на 529 лекари, сестри и санитари от мисията на руския Червен кръст, загинали в най-тежките сражения: при Плевен, Пловдив, с. Мечка и на връх Шипка, както пише върху постамента.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

4 коментара
  • 1
    aytep avatar :-P
    aytep

    Моят роден квартал - израснах като дете там, учих в 38 основно училище, сега е само привилегия за новобогаташите!

  • 2
    rehwaz avatar :-|
    rehwaz

    Кварталът или училището? :) И аз съм учил там, макар и да не съм новобогаташ, а даже точно обратното – новобедняк, хаха! :) Прекрасен квартал, заедно с „Изток“ и още 1-2 са най-хубавите локации в София. :)

  • 3
    sjf18531334 avatar :-|
    Чоко

    Прави сте, щастлив съм че мога и да живея в този квартал!

  • 4
    risenshine avatar :-|
    risenshine

    Много хубав материал, но и доста тъжен - интелектуалците и хората със заложби и образование са били потъпкани от комунистите, тяхната собственост - отнета, а те - унизени да слагат плочки по тротоарите или да продават в бакалиите.. Колко погубени животи и колко объркани съдби. Добре, че са оставили наследство, което да краси местата като Докторска Градина. За наследството, оставено ни от комунистите, е нужно само да погледнем Дружба или Люлин. Интересно, колко точно архитектурата показва, какво е състоянието на държавата днес.


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност.