Там е друго, там е юг

Илюстрация Увеличаване Автор: Радмила Младенова Смаляване

Самолетът ще подскочи ли, като прелитаме над екватора?
- Не знам, и на мен ще ми е за пръв път да ида на Южното полукълбо. Знам със сигурност, че след има-няма 12 часа ще ходим с главата надолу.

*
За да обрисува достоверно Рио де Жанейро, човек трябва да е художник. За да пресъздаде картината на Сао Пауло обаче, трябва да е опитен статистик или иконометрик, способен да борави с потоци от данни и сравнителни диаграми, за да онагледи с думи икономическия ръст на този град. Защото нито миналото на Сао Пауло е толкова впечатляващо, нито настоящето му, колкото растежът, темпото, с което ежедневно се преобразява. С такива – статистически – очи поглежда към Сао Пауло Стефан Цвайг в книгата си "Бразилия, страна на бъдещето". И след това сам се впуска в исторически преглед на цифрите, от които най-интересен ми се струва детайлът, че през 1872 г. в града живеят 26 000 души.

Абонирайте се за Капитал

Четете неограничено и подкрепяте усилията ни да пишем по важните теми

*
Леко ми прилошава, като гледам снимки от централните части на Сао Пауло: неугледни, сиви и прашни небостъргачи, докъдето ти стигне погледът, а по линията на хоризонта – жълтеникава мараня. На снимките попадам в един брой на немското списание за пътешественици "Мериан" от 1988 г. Списанието не излиза от години, но се намира по антикварните магазинчета и ми допада много повече от актуалните пътеводители – и като качество на материалите, и като цена (продават го за 50 евроцента).

Илюстрация Увеличаване Автор: Радмила Младенова Смаляване

Освен това ми е любопитно какво е било актуално за Бразилия преди четвърт век. "Сао Пауло: градът, който постоянно експлодира" гласи заглавието на една от статиите, а подзаглавието допълва: "Сао Пауло се разраства неудържимо, без планиране. Повече от половината му жителите обитават временни постройки или фавели." И тук разказът отново се пренася в сферата на статистиката: на територията на метрополиса живеят 16,6 милиона души, а в самия град – 10 милиона, които се равняват на 12 % от населението в Бразилия. През 2000 г. се очаква броят на жителите да достигне 24 милиона, ако статистиците се окажат прави в сметките си.



Явно статистиците са били прави. Според последното преброяване днес в рамките на града живеят над 11 милиони души, докато населението в стихийно разливащия се мегаполис наброява 30 милиона.

*
Докарала съм си истински когнитивен дисонанс. Докато се мъча да обхвана в съзнанието си икономическото чудо на Сао Пауло, най-големият град в Бразилия и цялото южно полукълбо, в главата ми звучи ето това стихче:

Там тропично слънце жари,
там е друго, там е юг!
Армадили, ягуари —
де ще ги намериш тук!
А всички, посетили я,
разказват за Бразилия
и зверовете в нея!
Ще ида ли в Бразилия,
Бразилия,
Бразилия?
Ще видя ли Бразилия,
преди да остарея?

То е от приказката за броненосците на Ръдирд Киплинг, в изключителния превод на Валери Петров.

*
The red flying carpet пише на носа на самолета ни. Съзирам надписа чак на излизане, когато вече сме кацнали в Сао Пауло. Пилотът в кабината улавя погледа ми, махвам му развеселена и той вдига ръка за поздрав. Летището е на 36 км от града. Ръми и сивее рано сутринта. Почти всички коли са със затъмнени прозорци, нашето такси също. Гъст поток от коли. Вече знам, че Сао Пауло се слави с нестабилния си климат, наричат го "Града на ръмежа", както и с рекордните си задръствания. От по т р и с т а километра!

*
Уж само да изпушим по една цигара пред хотела, и правим четиричасова разходка. Минаваме по "Авенида Паулиста", главната улица във финансовия център на града. От двете ни страни все небостъргачи, някои доста изпаднали, обвити с прашни покривала. Наистина много грозен град. Сядаме в една сладкарничка да пием по кафе. Има и бюфет за закуска, та си взимам няколко парчета неизвестен ми плод, обелен и нарязан, напълно мистериозен. С приятен вкус, сладък и плътен, сякаш съдържа масло, че и щипка сол даже, тъмнооранжев, тиквено плътен. Покрай плода се заговарям с хората на нашата маса, мъж и жена на средна възраст. Жената ми казва някакво местно име, което така и не си записах. Какво ли чудо съм си взела да ям? После се оказва, че било папая.
- Как ви се струва Сао Пауло, пита мъжът с приповдигнат тон, сякаш се готви да изслуша неизбежната възторжена тирада.
- Тук сме само от час. Излязохме да пием по кафе.
- Кафето в Сао Пауло е мноооого хубаво, казва мъжът със същата приповдигнатост.
И аз съм пак в някакъв когнитивен дисонанс. Знам, че от бразилското кафе по-добро няма, пробвала съм го. Знам и че този чудовищен град е избуял, черпейки енергията си точно от търговията с кафе. Но в същото време отпивам от чашата си и с изненада установявам, че са ми сипали някаква ужасно блудкавата течност. На това ли му викат мнооого добро кафе тук? И както сравнявам вкуса в устата си с гръмките фрази на искрено гордия бразилианец, се чудя, този човек пил ли е някога истинско бразилско кафе. Могат ли изобщо обикновените хора в Бразилия да си позволят хубаво кафе или всичкото го изнасят за Щатите и Европа?

От Сао Пауло не ми е останал спомен за силно и ароматно кафе. Не казвам, че не се предлага.



*
На самата "Авенида Паулиста" – сред трафика, небостъргачите и праха – изведнъж се появява гъста влажна гора.
- Извинете, - питам една жена, - това ботаническа градина ли е или обикновен парк?
- Парк е, парче от амазонската джунгла.
Вътре – палми с черни стволове, на райета, блестят от сутрешния дъжд. Най-хубавият момент от деня.

*
Поръчвам си сок от портокал. Сервитьорът ми носи фреш с три пакетчета захар и две пакетчета захарин. Толкова сладко, че и накъртва. Това значи сладко в Бразилия. И наистина - на други места пропускаха захарина, но пакетчетата захар са стандартна добавка.

*

"Убийства се случват навсякъде и моето едва не се случи в Рио." Много силно започва книгата на пропуските на Питър Роб "Смърт в Бразилия", която и продължава също толкова умело да описва динамичното и доста жестоко минало, изсякло чертите на съвременна Бразилия. Ще цитирам и още едно любимо встъпително изречение от тази книга: "Бразилците са средиземноморци и африканци, що се отнася до повечето си привички, и като средиземноморците ценители на обяда. Ценители на големия обяд." Оказва се, че в североизточна Бразилия можеш да имаш сериозни затруднения, ако си ценител на вечерята.

В Сао Пауло няма проблем да се нахраниш обилно за вечеря. По-забележителното е, че ако държиш на хубавата храна, трябва да се насочиш към италианската или японската кухня. Градът е прочут със своите пици и със сушито си! Италианският квартал "Бела виста" се намира от едната страна на "Авенида Паулиста". Залепен до него, отново в самия център на града, е и японският квартал "Либердаде".

*

Отиваме да пием бира с Рохерио, млад фотограф. От двете страни на улицата светят сини дървета. Голямо омотаване с лампички е паднало тук, си мисля. После виждам, че целите дървета са пластмасови. Всичките магазини тук са за обувки, предлагат от пиле мляко, до последния врясък на обувната мода. Рохерио носи някакъв яд в себе си, по едно време изпуска парата, само ако можех, всичките тия магазини щях да ги попилея. Точно сме гледали "Блус брадърс" и си представяме как вършеем през витрините с някой стар шевролет и всяваме хаос из цялата улица. Най-после си намираме къде да седнем. Този бар спокойно можеше и да е в България, отбелязвам. Две бири и един хамбургер – 36 реала или 12 евро. Местната бира се казва "Squal", тук предлагат обаче само "Хайнекен". Минималната заплата за страната е 3000 реала, но учителите получават по-малко от това. Всичкото злато, с което са пълни църквите в Португалия, идва оттук, процежда Рохерио. Цялото ни богатство е изнесено в Европа.

*
В Сао Пауло няма тишина. Някои хора явно са оглушали, без дори да забележат. Стоя и гледам шофьор на такси, спрял на светофара, а зад него вие и свети линейка. И така три-четири минути.

*
Разказвам как съм си купила манго от улицата, разкошно бразилско манго. И как този плод може да се яде единствено в банята, защото каквото и да правиш, се омазваш целият. Да, отвръща ми Флоренсия, антроположка и приятелка на Рохерио, при нас на децата цяло лято са им жълти муцунките. Но има и по-елегантен начин да се справиш с мангото – можеш да го изпиеш директно от обелката. Удряш го преди това в стената, за да си пусне сока.

Ябълките са много скъпи тук, ябълка се купува само когато някой е болен.

А пробва ли жабучикаба?
- Неее, нима има плод с такова име!

*
Как да не се вдигнем заради жабучикабата до Общинския пазар на Сао Пауло, който е и една от кулинарните атракции в града? От смъкнатия прозорец на таксито снимам огромни яки графити, добре че са те да внесат малко свежест, и също недоумявам от броя на запустелите небостъргачи. Дори в най-централните части. Повечето са покрити от долу до горе с еднотипни ръбати драскулки, някаква тайна отривиста азбука. От прашната знойна жега на улицата влизаме в прохладна стара постройка, в която всеки щанд е като изригнал рог на изобилието. Много от плодовете са ми добре познати – череши, ягоди, грозде, мандарини, но с друга форма и съвсем друг размер. Зрели какаови плодове. Зрели нарове, фурми, жълти японски мушмули, личи. Златна перуанска ябълка. Жълта и червена питая. Всички краища на света са представени тук. Откривам и един странен плод – jatoba, който на английски е познат като бразилска череша, южноамерикански рошков и дядово, или миризливо, пръстче. На български не успях да му открия името.

Не си купувам кутия с жабучикаби, не са ми особено вкусни тези плодове с вид и цвят на презрели едри череши. Но си тръгвам с три червено-розови и нежно ухаещи плода със своеобразен твърд наконечник в контрастно зелено. Имам чувството, че съм си взела три глави на папагал, сглобена от обли плодови чаркове. Цял ден внимавам да не ги смачкам, а после и цяла нощ – в ръчния багаж на самолета. И съм се приготвила – ако тръгнат да ми ги конфискуват на летището, да ги изям на място, защото не мога да ги хвърля ей така, неразопаковани и неопитани. Чак вкъщи откривам, че това са "ябълките" на кашуто – твърде нежни, за да се изнасят за чужбина, извънредно популярни като напитка в Бразилия. А този накрайник в контрастно зелено не нищо друго освен черупката, в която се образува ядката кашу.

*
Във вечерния сумрак край магистралата съзирам силуета на животно. Прасе? Но бая космато. Късокрака дебела овца? Но с плоска муцуна. Гигантски бобър? Всичките тези животни се сменят едно след друго за секунди в съзнанието ми. От когнитивния дисонанс ме вади таксиджията. Това е капибара – нещо като прасе, но с по-жилаво месо.

*
Най-разтърсващото преживяване идва накрая. On-line check-in в централен саопауловски хотел. Една процедура, която обичайно отнема от три до пет чевръсти минути, тук трае един изнервен час, в който си давам сметка за всичките участващи чаркове, инфраструктури и технически фази. В хотелската ни стая няма интернет. Колкото и да се пробвам с паролата – фамилното ми име, връзка няма. На рецепцията става ясно, че са ми написали фамилията с грешка. И във фоайето на хотела нямам достъп до интернет, защото вече сме освободили стаята. Един служител на рецепцията все пак се смилява, може би защото само той говори английски, и ми дава нова парола. Страницата на бразилските авиолинии е само на португалски. Кратко лутане. После Explorer-ът блокира и след още малко лутане успявам да сваля бордните ни карти с Mozilla. Качвам ги на една флашка, затварям лаптопа и отивам на рецепцията с молба да ги разпечатат. Компютрите на рецепцията обаче нямат вход за флашка, трябва да пратя бордните карти по мейла. Батерията на лаптопа ми е пред умиране. В този момент изпитвам неизразима благодарност към Вселената за това, че разполагам с нужния адаптер, защото тук и контактите са други.

На магистралата към летището има огромно задръстване, станало е произшествие. Чувствам се като във водовъртеж, образувал се от милиони хора и коли, който ме засмуква бавно, пълзешком, но със страшна сила. Няма смисъл дори да викам, кой изобщо ще ме чуе тук...

Илюстрация Увеличаване Автор: Радмила Младенова Смаляване

На летището засичаме един познат от Аржентина с отчаян вид, току-що е изпуснал самолета си. Нас пък ни очаква километрична опашка - лентата за багажа е счупена. Край нас растат и изчезват хълмове и планини от куфари и чанти. Служители от охраната бутат колички с по три-четири куфара, а наземната стюардеса забравя да залепи етикет на моя. Настава кратък спор. Багажа си вече съм го отписала, само дано се приберем у дома!